Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (65)

Глава 64

Вечерта имах среща с Джези и през целия ден тръпнех в очакване. Срещнахме се в мотел „Ембаси Суитс“ в Арлингтън. Заради пиесата, наводнила града във връзка с процеса, ние много внимавахме да не ни видят заедно.

Джези пристигна след мен. Изглеждаше страхотно секси в късата си черна рокля. Носеше черни чорапи с ръб и обувки на висок ток. Имаше червило и руж по страните. В косата си бе затъкнала малко сребърно гребенче. О, спри, сърце!

— Идвам от официален обед — обясни тя и изрита обувките си. — Ставам ли за висшето общество?

— Със сигурност ставаш за моето общество.

— Ще се върна след минутка, Алекс. Само минутка.

И тя изчезна в банята. След малко надникна оттам. Аз се бях проснал върху леглото. Дюшекът като че ли попиваше напрежението ми. Животът отново беше хубав.

— Хайде да се изкъпем. Какво ще кажеш? Да отмием прахоляка — предложи Джези.

— Това не е прахоляк. Това съм аз.

Станах и отидох в банята. Ваната беше квадратна и необикновено просторна. Плочките бяха в синьо и бяло и сякаш искряха. Скъпите дрехи на Джези бяха разпилени по пода.

— Бързаш ли? — попитах аз.

— И още как.

Беше напълнила ваната до ръба. Няколко своеволни сапунени мехурчета се издигнаха и се пукнаха при допира в тавана. Виеше се пара. Миришеше на селска градина.

Тя опита водата с ръка. После дойде при мен. Сребърното гребенче все още бе в косата й.

— Чувствам се малко напрегната.

— Личи ти. Веднага познах.

— Мисля, че е време малко да се полекуваме.

Направихме го. Ръцете на Джези се справиха с копчето на панталона ми, след това и с ципа. Устните ни се докоснаха, отначало леко, после силно.

Изведнъж, както стояхме прави до ваната с издигащата се пара, Джези ме пое в себе си. Две-три бързи движения, след което се отдръпна от мен. Лицето, вратът и гърдите й се бяха зачервили. За миг си помислих, че нещо не е наред.

Изненада, шок, удоволствие от проникването в нея, после бързо разделяне. Тя наистина беше напрегната. Почти жестока.

— Какво беше това? — попитах аз.

— Ще получа сърдечен удар — прошепна Джези. — По-добре си намисли някаква история за пред полицията. Олеле, Алекс.

Хвана ме за ръка име дръпна вътре във ваната. Водата беше топла, точно колкото трябваше. Както и всичко останало.

Избухнахме в смях. Все още бях по бельо, но малкият Алекс се звереше през цепката. Свалих си слиповете.

Повъртяхме се във ваната, докато се озовахме един срещу друг. Не разбрах как Джези се оказа отгоре ми. Желанието да се слеем ни бе завладяло напълно. Тя се наведе назад и преплете пръсти на тила си. Наблюдаваше ме с някакъв странен израз на любопитство и очарование. Червенината по шията и гърдите й беше станала още по-гъста.

Изведнъж дългите й крака се вдигнаха над водата и се сключиха зад главата ми. Направи няколко тласъка и двамата издивяхме едновременно. Тялото й се стегна. Мятахме се и стенехме. Водата преливаше от ваната на талази.

Обгърна ме с ръце и крака. Водата стигаше до носа ми.

После потънах. Джези беше върху мен. Усещането, че съм на ръба на оргазма, прониза съществото ми. И двамата свършвахме. Само дето аз щях и да се удавя. Чух отново Джези да стене, но през водата звукът достигаше до мен странно приглушен.

Удоволствието експлодира в мен точно когато въздухът ми свърши. Нагълтах вода и се разкашлях.

Джези ме спаси. Издърпа ме нагоре и взе лицето ми в двете си ръце.

Спасение. Блажено спасение.

Останахме прегърнати плътно. Изцедени до капка, както пише в любовните романи. По пода имаше повече вода, отколкото във ваната.

В този миг чувствах единствено, че се влюбвам все повече и повече. Поне в това бях сигурен. Всичко останало в живота ми бе неизвестност и хаос, но едно знаех със сигурност. Имах Джези.

Към един през нощта трябваше да си тръгна. За да съм вкъщи, когато децата се събудят. Джези ме разбираше. След процеса щяхме да обсъдим тези неща на по-бистра глава. Джези искаше да опознае Джанел и Деймън. Разбрахме се да стане постепенно.

— Вече ми липсваш — каза тя, когато се приготвих да си вървя. — По дяволите… Не си отивай… Знам, че трябва, но…

Свали сребърното гребенче от косата си, постави го в ръката ми и я сви.

Излязох в нощта, а гласът й още звучеше в ушите ми. Вън на паркинга отначало имаше само тъмнина.

Изведнъж двама мъже изскочиха пред мен. Автоматично посегнах към кобура под мишницата. Единият от тях включи ослепяващ прожектор. Другият насочи фотоапарат към лицето ми.

Пресата ни беше намерила двамата с Джези. По дяволите! Случаят с отвличането беше толкова нашумял, че всичко, свързано с него, се превръщаше в сензация. От самото начало бе така.

Зад двамата мъже вървеше някаква млада жена. Имаше дълга черна къдрава коса. Изглеждаше като участник в снимачен екип на филм от Ню Йорк или Лос Анджелис.

— Детектив Алекс Крос? — попита един от мъжете. Междувременно партньорът му ме снима няколко пъти. Светлината от светкавицата му огря паркинга.

— Ние сме от „Нашънъл Стар“. Искаме да говорим с вас, детектив Крос.

Долових английски акцент. „Нашънъл Стар“ е американски таблоиден вестник, който се издава в Маями. От най-жълтите.

— Какво общо има това, което става тук, със случая? — обърнах се към англичанина, като премятах с пръсти в джоба си сребърното гребенче на Джези. — Това е лично. Не е новина. Никому не влиза в работата.

— Наша работа е да преценим — заяви той. — Засега не знам, приятел. Може да са важни контактите между полицията на Вашингтон и Службата за охрана. Тайни разговори или нещо подобно.

Жената вече чукаше на вратата на стаята. Гласът й проехтя като удар по железен варел.

— „Нашънъл Стар“ — обяви тя.

— Не излизай — извиках на Джези.

Вратата се отвори и Джези се появи напълно облечена. Загледа се в къдрокосата жена и изобщо не се опита да прикрие презрението си.

— Сигурно много сте горди с това — обърна се тя към репортерката. — Вероятно никога досега не сте били толкова близо до наградата „Пулицър“ за най-добра журналистика.

— Ами! — не й остана длъжна другата. — Познавам Роксана Пулицър. А сега познавам и вас двамата.