Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (51)

Глава 50

Когато слязох от колата си пред затвора, във въздуха се разнасяше пронизително бръмчене. Звукът беше физическо явление. Репортери от вестниците и телевизията бяха наобиколили „Лортън“. Чакаха ме. И Сонеджи/Мърфи ме чакаше. Бяха го преместили в обикновена затворническа килия.

Когато прекосявах паркинга под лекия дъждец, от всички страни към мен се насочиха телевизионни камери и микрофони. Бях там, за да хипнотизирам Гари Сонеджи/Мърфи и пресата го знаеше. Днес бях голямата хапка в новините.

— Томас Дън твърди, че се опитвате да вкарате Сонеджи в болница, откъдето ще бъде освободен след две-три години. Вашият коментар, детектив Крос?

— Нямам какво да кажа засега.

Не можех да говоря с никого от репортерите, което не ме правеше техен любимец. Бях се споразумял в това отношение с главната прокуратура, преди да получа най-сетне разрешението.

В днешно време хипнозата често се използва в психиатрията. Психиатри или психолози прибягват нерядко до нея за нуждите на терапията. Аз се надявах да открия при няколкото сеанса какво се е случило с Гари Сонеджи/Мърфи през „изгубените дни“, по време на неговите бягства от реалността. Не знаех дали ще имам бърз резултат и дали изобщо ще имам някакъв резултат.

Щом влязох в килията на Гари, пристъпих към хипнотизираното, което е прост и ясен процес. Помолих го да се отпусне и да затвори очи. После да си поеме дълбоко въздух и да издиша много бавно и равномерно. Да се опита да прочисти главата си от всякаква мисъл. И накрая да започне да брои от сто — отзад напред.

Изглеждаше подходящ обект за хипнотизиране. Не се съпротивляваше и потъна дълбоко в състоянието, податливо на внушение. Доколкото можех да преценя, беше готов. Така или иначе продължих — все едно, че е така. Наблюдавах за някакви признаци, които да говорят за обратното, но не забелязах нищо.

Дишането му видимо се забави. В началото на сеанса беше много по-отпуснат от всеки предишен път. В първите моменти разговаряхме за обикновени, непредизвикващи възбуда неща.

Когато усетих, че напълно се е отпуснал, го попитах за случилото се в „Макдоналдс“, защото той твърдеше, че там е „дошъл на себе си“.

— Спомняш ли си арестуването ти пред „Макдоналдс“ в Уилкинсбърг?

След кратка пауза той каза:

— Да, разбира се.

— Радвам се, че си спомни, защото имам няколко въпроса за обстоятелствата в „Макдоналдс“. Не ми е ясна последователността на събитията. Спомняш ли си дали яде нещо в ресторанта?

Под затворените му клепачи виждах как очите му се въртят. Очевидно си припомняше, преди да отговори. Беше обут в джапанки, левият му крак потропваше бързо.

— Не… не… не си спомням. Дали ядох там? Не помня. Не знам със сигурност дали съм ял.

Поне не отрече, че е бил в „Макдоналдс“.

— Забеляза ли някакви хора в ресторанта? — продължих да питам аз. — Спомняш ли си някой от клиентите? Или някое от момичетата зад щанда, с която да си говорил?

— М-м-м… имаше навалица. В съзнанието ми не изниква конкретен човек. Помня как си помислих, че някои хора се обличат толкова зле, че направо да изпопадаш от смях. Можете да го видите по всички търговски центрове, но най-вече на места като „Макдоналдс“.

В съзнанието си той все още беше вътре в ресторанта. Досега ме следваше. Продължавай така, Гари!

— Ходи ли до тоалетната? — Вече знаех, че е ходил, защото повечето от действията му бяха описани в протоколите от ареста.

— Да, ходих.

— Пи ли нещо? Разкажи ми. Вземи ме със себе си в закусвалнята. Все едно, че пак си там.

Той се усмихна.

— Моля те, без това снизходително отношение.

Беше наклонил малко особено главата си. После взе да се смее. Особен смях, по-гърлен от обикновено. Странен, но не особено тревожещ. Започна да говори по-бързо, много отривисто. Кракът му засили темпото на потропването.

— Не си достатъчно умен, за да го направиш — каза той.

Промяната в гласа му ме изненада.

— Да направя какво? Какво имаш предвид, Гари? Не те разбирам.

— Да се опиташ да го подмамиш в капана. Това имам предвид. Може да си умен, но не чак толкоз.

— Кого се опитвам да подмамя?

— Сонеджи, разбира се. И той е тук в „Макдоналдс“. Прави се, че си взима кафе, но всъщност е дяволски ядосан. На път е да експлодира. Изпитва необходимост да му обърнат внимание.

Изправих се в стола си. Не очаквах това.

— Защо е ядосан? Ти знаеш ли защо?

— Яд го е, защото те извадиха късмет. Ето защо.

— Кой е извадил късмет?

— Полицията. Вбесен е, защото разни тъпанари оплескаха всичко, провалиха великия му план.

— Бих искал да поговоря с него за това — казах аз.

Опипвах се да бъда безпристрастен като него.

— Не! Не сте от една партия. Няма да разбереш нищо от това, което ти казва. Не си намерил ключа към Сонеджи.

— Той все още ли е ядосан? В момента ядосан ли е? Задето е в затвора. Как възприема Сонеджи факта, че е тук в килията?

— Той казва: еби си майката. Еби си майката!

Хвърли се към мен. Сграбчи ризата и връзката, реверите на спортното ми сако.

Беше силен физически. Аз също. Оставих го да ме държи така, но и аз го сграбчих. Държахме се в мощна мечешка прегръдка. Главите ни се доближиха и се удариха. Можех да се освободя, но не се опитах. Всъщност не ми причиняваше болка. Повече приличаше на заплаха, на поставяне на граница помежду ни.

Кампбел и охраната се зададоха тичешком откъм дъното на коридора. Сонеджи/Мърфи ме пусна и започна да се блъска във вратата на килията. В ъгъла на устата му потече слюнка. Започна да крещи, да псува колкото му глас държи.

Пазачите го събориха на пода. Трудно го усмириха. Сонеджи беше много по-силен, отколкото предполагаше стройното му тяло. Вече го знаех от опит. Влезе медицинска сестра (от мъжки пол) и му инжектира „Ативан“. След няколко минути той спеше вече на пода на килията. Пазачите го вдигнаха и го поставиха на леглото. Сложиха му усмирителна риза. Изчаках да заключат килията.

Кой беше вътре?

Гари Сонеджи?

Гари Мърфи?

Или и двамата?