Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (24)

Глава 23

Служители на „Дисни“ паркираха колите ни в сектор „Плуто“, 24-и ред. Трамвайче от фибростъкло ни чакаше, за да ни отведе до ферибота.

— Как мислиш, защо Сонеджи иска да си ти? — попита ме Бил Томпсън, докато слизахме от колата. — Имаш ли представа, Алекс?

— Може би е чул името ми по новините във Вашингтон — отговорих аз. — Може да е разбрал, че съм психолог, и това е привлякло вниманието му. Непременно ще го попитам, когато го видя.

— По-кротко с него — посъветва ме Томпсън. — Искаме само да върнем момичето.

— Това е и моето желание — отговорих аз.

И двамата преувеличавахме. Искахме Маги Роуз невредима, но и да спипаме Сонеджи. Искахме да го заловим тук, в „Дисни“.

Докато стояхме на паркинга, Томпсън ме прегърна през рамото. Малка демонстрация на другарство — за разнообразие. Сампсън и Джези Фланаган ми пожелаха късмет. Агентите на ФБР се държаха колегиално, поне засега.

— Как се чувстваш? — дръпна ме за момент настрани Сампсън. — Наред ли си? Той иска теб, но ти не си длъжен да отидеш.

— Добре съм. Нищо няма да ми направи. Не забравяй, че съм свикнал на психари.

— Ти самият си психар, приятел.

Взех куфара с откупа. Качих се сам в яркооранжевото вагонче. Хванах се здраво за металната дръжка над главата ми и се отправих към „Вълшебното царство“, където трябваше да стане размяната на пари срещу Маги Роуз Дън.

Беше 12,44. Бях подранил с шест минути.

 

 

Никой не ми обърна особено внимание, докато се движех в плътния поток от хора към редиците от каси и турникети на Билетния център на „Вълшебното царство“. От къде на къде да ми обръщат внимание?

Сигурно това е имал предвид Сонеджи, когато се е спрял на това многолюдно място. Стиснах по-здраво дръжката на куфара. Знаех, че докато откупът е у мен, Маги Роуз е в безопасност.

Дали е посмял да доведе момиченцето със себе си? Дали самият той е тук? Или това е само проверка? Всичко беше възможно.

Настроението на тълпата беше безгрижно и приповдигнато. Повечето бяха семейства във ваканция, които се забавляваха под синьото като метличина небе. От високоговорителите приятен глас напевно повтаряше: „Дръжте малките деца за ръка, не забравяйте личните си вещи и приятно прекарване във «Вълшебното царство».“

Колкото и да бях напрегнат, земята на фантазиите завладя съзнанието ми. Всичко изглеждаше невероятно чисто и безопасно. Човек просто не можеше да не се почувства в пълна безопасност, което ми се стори направо зловещо.

Мики Маус, Гуфи и Снежанка приветстваха всички на официалния вход. Паркът беше безупречен. От скрити в декоративните храсти високоговорители се носеше „Янки Дудъл Данди“.

Под широката си спортна риза усещах, че сърцето ми ще изхвръкне. В момента нямах никаква връзка с хората, които ме охраняваха. Така щеше да е, докато бях във „Вълшебното царство“.

Дланите на ръцете ми се изпотиха и аз ги изтрих в панталоните си. Мики Маус се ръкуваше с всички точно пред мен. Ама че глупост.

Току-що бях навлязъл в район, засенчен плътно от транспортния и билетен център. Виждаше се фериботът — миниатюрно копие на едновремешните кораби по Мисисипи, но без странични гребни колела.

Един мъж със спортно яке и шапка с периферия се промуши до мен. Не знаех дали е Сонеджи. Усещането за безопасност в „Дисни“ тутакси изчезна.

— Промяна в плановете, Алекс. Сега ще ви заведа да видите Маги Роуз. Моля, гледайте само напред. До момента се справяте добре. Продължавайте така и всичко ще е наред.

Подмина ни една възвисока Пепеляшка. Деца и възрастни ахкаха и охкаха след нея.

— А сега се обърни, Алекс. Ще тръгнем обратно по същия път, по който дойде. Всичко може да мине гладко като излет на плажа. От теб зависи.

Владееше се съвършено, така както Сонеджи се държеше от самото начало. Около всичко витаеше някакво усещане за непобедимост. Нарече ме Алекс. Вървяхме срещу потока от хора.

Пред нас Пепеляшка поклащаше русите си къдрици. Децата се смееха радостно, виждайки на живо героинята от анимационните и игралните филми.

— Първо трябва да видя Маги Роуз. — Това бе единственото, което успях да кажа.

Дали този бе дегизираният Сонеджи? Не можех да преценя. Имах нужда да го поогледам.

— Добре. Но ако някой ни спре, да знаеш, че момичето ще умре.

Каза го толкова безгрижно, сякаш отговаряше на въпроса колко е часът.

— Никой няма да ни спре — уверих го аз. — Единствената ни грижа е безопасността на момичето.

Надявах се това да се отнася за всички, замесени в случая. Тази сутрин за кратко време се видях с Катерин и Том Дън. Знаех, че единственото, което искаха, е да си получат дъщеричката още тази вечер.

Пот се стичаше по цялото ми тяло. Не можех да контролирам това. Температурата беше едва около трийсет градуса, но влажността беше висока.

Започнах да се притеснявам да не се случи някой непредвиден фал. Всичко можеше да стане. Цялата операция не беше заучено упражнение, изпълнено в сърцето на „Дисни Уърлд“ сред непредвидимите тълпи от хора.

— Слушай. Ако агентите на ФБР ни видят да излизаме, някой може да ни доближи — реших да му кажа аз.

— Дано не се случи — каза той и изцъка с език. После поклати глава. — Би било сериозно нарушение на етикета.

Който и да беше, държеше се невероятно спокойно в тази напрегната ситуация. Дали го е правил и преди? Стори ми се, че се насочваме обратно към редиците оранжеви трамвайчета. Едно от тях щеше да ни върне на паркинга. Това ли беше планът?

Мъжът беше твърде набит, за да бъде Сонеджи. Освен ако не беше дегизиран гениално с множество подплънки. Отново ми прищрака въпросът дали не е актьор. Молех се на Бога да не е някой самозванец. Някой, който е разбрал какво става във Флорида и който се е свързал с нас, за да отмъкне откупа. Нямаше да е за първи път при подобни обстоятелства.

— Федерално бюро! Горе ръцете! — чух изведнъж.

Всичко се случи с бързината на изстрел. Сърцето ми се качи в гърлото. Какво, по дяволите, правят тези? Какво си мислят?

— Федерално бюро!

Пет-шест агенти ни заобиколиха на паркинга с извадени пистолети. Най-малко един от тях беше насочен към мъжа, което ще рече и към мен.

Сред тях беше и агентът Бил Томпсън. Само преди малко ми беше заявил, че единствено желае да си върнем момиченцето.

— Назад! Махнете се! — Не се сдържах аз и се разкрещях. — Махнете се от нас, по дяволите! Махайте се оттук!

Погледнах към мъжа с шапката. Не можеше да е Гари Сонеджи. Бях почти сигурен. Който и да беше обаче, никак не се вълнуваше дали ще го разпознаят или дори снимат в Орландо.

Защо? Как можеше този човек да бъде толкова спокоен?

— Ако ме арестувате, момичето е мъртво — заяви той. Лицето му беше каменно, очите — безжизнени. — Ще бъде убита. Аз нищо не мога да направя. Нито пък вие. Тя ще умре.

— Сега жива ли е? — направи Томпсън крачка към него. Изглеждаше така, сякаш се кани да го удари, което всъщност беше желанието на всички ни.

— Жива е. Видях я преди около два часа. Ще си бъде вкъщи, ако вие не оплескате нещо. А вие май доста се стараете. А сега назад, както ви каза детективът. Назад, момчета.

— Откъде да сме сигурни, че сте партньори със Сонеджи? — попита Томпсън.

— Първо — десетте милиона. Второ — парка „Дисни“ в Орландо — „Вълшебното царство“. Трето — паркинга при Плуто, 24-и ред — цитира той точните думи от съобщението.

Томпсън не отстъпваше.

— Ще преговаряме за освобождаването на момичето. Ще се пазарим. Ще стане както ние искаме.

— Какво? И да убият детето? — Джези Фланаган изникна зад Томпсън и останалите. — Приберете оръжието — продължи твърдо тя. — Оставете детектив Крос да извърши размяната. Ако постъпите както сте решили и момичето умре, аз ще свикам пресконференция. Обещавам ти, Томпсън. Кълна се в Бога, ще го направя.

— Също и аз — обадих се аз. — Имаш думата ми.

— Това не е той. Това не е Сонеджи — най-после реагира Томпсън. Погледна към агент Скорс и поклати с възмущение глава. — Пуснете ги — нареди. — Крос и откупът да вървят при Сонеджи. Това е решението.

Двамата с невъзмутимия мъж продължихме по пътя си. Аз треперех. Хората ни зяпаха, докато вървяхме към оранжевото трамвайче. Обзе ме усещане за нереалност. След малко се качихме в едно от вагончетата и седнахме.

— Задници такива — измърмори мъжът. Това беше първата проява на някаква емоция. — За малко да провалят всичко.

Спряхме до нов нисан в сектор „Доналд“, шести ред. Колата беше тъмносиня с потъмнени в сиво стъкла. Вътре нямаше никой.

Мъжът с шапката запали и ние потеглихме отново към алея I-4. По обяд движението извън парка, беше почти замряло. Както се изрази той — пикник на плажа.

Насочихме се към международното летище на Орландо. На изток. Опитах се да го заговоря, но той мълчеше.

Може би не беше чак толкова спокоен и съсредоточен. Може и на него да му се е смръзнало лайното там в парка. Хората от Бюрото за малко да провалят всичко. Нямаше да им е за първи път. Всъщност действията им в парка едва ли бяха нещо повече от блъф. Като се размислих, си дадох сметка, че това е бил последният им шанс да преговарят за освобождаването на Маги Роуз Дън. След около половин час навлязохме в сектора за частни полети на няколко мили от главния терминал на летището. Минаваше един и половина. Размяната нямаше да стане в „Дисни Уърлд“.

— В съобщението се казваше, че всичко ще приключи към един и петнайсет — обадих се аз, когато слязох от нисана.

Горещ тропически вятър ни посрещна на пистата. Усещаше се силна миризма на дизелово гориво и нагрята настилка.

— Съобщението лъжеше — отговори той. Отново беше ледено спокоен. — Това е нашият самолет. Сега сме само ти и аз. Опитай се да бъдеш по-умен от ФБР, Алекс. Това едва ли ще те затрудни.