Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (46)

Глава 45

Поредният дълъг ден в Уилкинсбърг, Пенсилвания. Разпитахме всички заложници от „Макдоналдс“. Междувременно ФБР арестува Сонеджи/Мърфи.

Останах там и тази нощ. Също и Джези Фланаган. Прекарахме я заедно — втора поредна нощ. Нямаше нищо, което да желая повече.

Когато влязохме в стаята на мотел „Чешайър Ин“ в близкото градче Милвейл, Джези каза:

— Ще ме подържиш ли в прегръдките си една-две минути, Алекс? Сигурно изглеждам по-издръжлива, отколкото съм.

Харесваше ми да я прегръщам, харесваше ми и тя да ме прегръща. Харесвах парфюма й. Харесвах да я усещам в ръцете си. Все още всичко между нас беше наелектризирано.

Вълнуваше ме мисълта, че отново ще бъдем заедно. Пред много малко хора можех да се разкрия. И пред никоя жена след Мария. Имах усещането, че Джези е от тези, пред които бих могъл. Имах нуждата отново да се чувствам обвързан с някого. Трябваше ми време, за да го осъзная.

— Нямаш ли странно усещане? — прошепна тя. — Две ченгета по време на гонитба.

Докато я прегръщах, тялото й се тресеше. Ръката й галеше моята.

Никога не съм си падал по връзките еднодневки. И едва ли тепърва щях да се променя. Това повдигаше някои проблеми и теоретични въпроси, с които още не бях готов да се справя.

Джези затвори очи.

— Не ме пускай още — прошепна тя. — Знаеш ли кое е най-хубавото? Да бъдеш с някого, който разбира какъв труден ден си имал. Съпругът ми така и не ме разбра.

— Нито пък аз. Всъщност с всеки изминал ден разбирам все по-малко — пошегувах се аз, но донякъде си беше така.

Стисках Джези в прегръдките си повече от няколко минути. Красотата й беше стряскаща, непреходна. Обичах да я гледам.

— Толкова е странно, Алекс. Хубаво, но странно — каза тя. — Всичко това да не е сън?

— Не може да е сън. Второто ми име е Исай. Не го знаеше, нали?

— Знам — поклати Джези глава. — Видях го в един доклад на ФБР. Александър Исай Крос.

— Сега разбирам как си се издигнала. Какво друго знаеш за мен?

— Всяко нещо с времето си — отговори Джези и докосна с пръст устните ми.

„Чешайър Ин“ беше живописен провинциален мотел на петнайсет километра северно от Уилкинсбърг. Джези беше пристигнала преди мен, за да запази стая. До момента не ни бяха видели заедно в мотела, за което и двамата не протестирахме.

Стаята се намираше в странично крило, отделено от главната сграда. Беше пълна с антики, на вид автентични, включително ръчен тъкачен стан и ръчно изработени старинни юргани.

Имаше камина с дърва и ние я запалихме. Джези поръча да донесат шампанско в стаята.

— Да празнуваме. Да пощурим града — каза тя, като затвори телефона. — Заслужаваме нещо специално. Заловихме лошия.

Мотелът, ъгловата ни стая, всичко беше съвършено. От прозореца се виждаха поляна, покрита със сняг, и заледено езеро. Зад него тъмнееше стръмна планина.

Морно отпивахме шампанско пред горящата камина. Бях се притеснил от последствията след нощта, прекарана в Уилмингтън, но всичко беше наред. Разговаряхме свободно, а ни беше хубаво, дори когато мълчахме.

Поръчахме си и късна вечеря.

Момчето, което я донесе, очевидно се чувстваше неловко, докато ни сервираше пред камината. Не успя да отвори съда, който държеше храната топла, и едва не изтърва подноса. Явно никога не беше виждал живо, дишащо табу.

— Успокой се — каза му Джези. — И двамата сме ченгета и всичко е съвсем законно. Честна дума.

Приказвахме си още час и половина. Също като едно време, когато бях малък и някой приятел оставаше да преспи у дома. Полека-лека съвсем се отпуснахме. Вече нямаше недомлъвки. Накара ме да й разправя за Деймън и Джейни и не ми даде да млъкна.

Ядохме печено телешко и нещо като самозабравил се йоркширски пудинг^[1]. Изобщо не ни интересуваше какво дъвчем. Джези взе да се смее, след като преглътна последния си залък. Аз също. Тази нощ все ни избиваше на смях.

— Защо изядох всичко това? Та аз мразя йоркширски пудинг. Господи, най-сетне да се позабавляваме малко!

— А сега какво? — попитах я аз. — Какво ще правим в духа на празничното настроение?

— Не знам. Ти какво предлагаш? Хващам се на бас, че в главната сграда имат някакви игри като „Монополи“ и „Не се сърди човече“. Аз съм една от стотината живи хора, които знаят правилата на старата индийска игра „Парчизи“.

Протегна врат, за да погледне през прозореца.

— Или да се разходим покрай езерото. И да си попеем „Зимна приказка“.

— Защо не се попързаляме на кънки? Факир съм на кънките. Това имаше ли го в доклада на ФБР?

Джези се засмя и се плесна по коленете.

— Ето какво искам да видя. Бих дала всичко, за да те видя как караш кънки.

— Забравих си кънките обаче.

— Е, добре. Какво тогава? Прекалено много те харесвам и твърде много те уважавам, за да допусна да си помислиш, че ме интересува само тялото ти.

— За да бъда напълно честен и искрен, ще ти призная, че донякъде се интересувам от твоето тяло — казах аз.

Целунахме се и ми беше хубаво. Огънят пращеше, шампанското беше леденостудено. Огън и лед. Привличане на противоположностите. Прериен пожар.

Не заспахме до седем сутринта. Дори отидохме до езерото и се попързаляхме по обувки на лунна светлина.

В средата на езерото Джези ме целуна. Истинска целувка. Като голямо момиче.

— О, Алекс — прошепна тя до бузата ми. — Мисля, че ще имаме големи неприятности.