Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (16)

Глава 15

Пресата незабавно отрази отвличането и то с гадни инсинуации. Заглавието на първа страница в един от сутрешните вестници гласеше „Бодигардове от Службата за охрана отскочили да пият кафе“. Новината за убийството на агента от ФБР Роджър Греъм още не беше разгласена. Опитвахме се да я задържим.

В новините по радиото коментираха как агентите от Службата за охрана Чарлс Чейкли и Майкъл Дивайн напуснали поста си в частното училище. Всъщност те бяха излезли да закусят по време на часовете. Съвсем обичайна практика при този вид дежурства. Почивката за кафе обаче щеше да им излезе скъпо. Вероятно двамата агенти щяха да загубят работата си, а може би и кариерата си.

От другата страна на фронта Питман като че ли засега не се нуждаеше много от нас със Сампсън. Това продължаваше вече втори ден. Оставени на самотек, ние двамата решихме да се съсредоточим върху неясната следа, оставена от Гари Сонеджи. Обиколих магазините в района, от които можеха да се купят гримове и специални аксесоари за дегизиране. Сампсън посети библиотеката на Джорджтаун, но там никой не беше виждал Сонеджи. Дори не знаеха за кражбите на книгите от фонда им.

Сонеджи беше изчезнал по най-успешен начин. Още по-тревожен беше фактът, че преди да постъпи като учител в „Уошингтън Дей“, той сякаш не бе съществувал.

Не се изненадахме, че бе използвал подправени документи и фалшиви препоръки. Всеки негов ход беше осъществен с прецизността, с каквато се сблъсквахме при случаите на ловки измами или фалшификации. Не беше оставил никакви следи.

Беше действал изключително самонадеяно и безочливо, за да получи мястото в училището. Предполагаем предишен работодател (фиктивен) се свързал с „Уошингтън Дей“ и горещо препоръчал Сонеджи, който се местел да живее във Вашингтон. Допълнителни препоръки пристигнали по факса от Университета в Пенсилвания. Двете събеседвания с него така впечатлили ръководството на училището, че то веднага пожелало да назначи този представителен и амбициозен учител (освен това им било внушено, че и други частни училища във Вашингтон проявяват интерес).

— И не съжалихме, че го взехме. До момента, разбира се — призна си пред мен заместник-директорът. — Беше дори по-добър, отколкото го представяха препоръките. Силно бих се изненадал, ако наистина не е бил учител по математика, преди да дойде при нас. Това би означавало, че наистина е завършен актьор.

Късно следобед на третия ден получих задача от Дон Манинг, един от помощниците на Питман. Да се срещна с Катерин Роуз Дън и съпруга й и да им съставя психологически портрет. Вече се бях опитал да го направя на своя глава, но началството не ми разреши.

Срещнахме се в задния двор на къщата им. Триметрова ограда от сиви камъни и редица от огромни липи ги пазеше от външния свят. Всъщност задният двор представляваше множество малки градинки, разделени с ниски каменни стени и криволичещо поточе. Имаха и градинари, мъж и жена от Потомак, които очевидно изкарваха добри пари от поддържането на градините в града. Със сигурност печелеха доста повече от мен.

Катерин Роуз бе наметнала шал от камилска вълна върху пуловер с остро деколте и джинси. Докато излизахме в градината, си помислих, че каквото и да облече, все ще изглежда прекрасно.

Наскоро прочетох някъде, че все още е смятана за една от най-красивите жени на света. След раждането на Маги Роуз не беше участвала в много филми, но доколкото можех да преценя, не беше загубила и частица от красотата си. Дори и при тази ужасна тревога.

Съпругът й, Томас Дън, бил известен адвокат в Лос Анджелис, с клиенти от средите на актьорското съсловие. Двамата се запознали там. Бил активист на „Грийнпийс“ и „Спасете Земята“. Семейството се бе преместило във Вашингтон, след като станал директор на Американския Червен кръст.

— Разследвали ли сте други отвличания? — пожела да узнае Томас Дън.

Опитваше се да разбере защо съм включен в разследването. Каква е ролята ми в него. Дали можех да помогна на момиченцето им по някакъв начин. Беше малко груб, но не можех да го виня при тези обстоятелства.

— Около дузина — отговорих аз. — Бихте ли ми разказали нещо за Маги? Може да е от полза. Колкото повече знаем, толкова по-големи са шансовете ни да я открием.

— Разбира се, детектив Крос — кимна Катерин Роуз. — Постарахме се Маги да расте при възможно най-нормални условия. Това бе една от причините, която ни накара да се преместим тук, на изток.

— Едва ли бих нарекъл Вашингтон нормално място за възпитаване на дете. Съвсем не е „Страната на чудесата“ — усмихнах се аз и сякаш тази моя реплика започна да топи леда между нас.

— В сравнение с Бевърли Хилс е върхът на нормалността — каза Том Дън. — Повярвайте ми.

— Вече не зная какво означава „нормално“ — каза Катерин. Очите й изглеждаха сиво-сини. Пронизваха те, ако се приближиш по-близо. — Струва ми се, че „нормално“ съответства на някаква старомодна представа, която съществува в подсъзнанието на двама ни с Том. Маги не е разглезена. Не е от типа „Сузи има това“ или „Родителите на Кейси й купиха онова“. Не си въобразява големи неща за себе си. Това имам предвид под „нормална“. Тя е само едно малко момиченце, детектив Крос.

Докато Катерин Роуз говореше с любов за дъщеря си, аз се улових, че мисля за собствените си деца и най-вече за Джанел. Тя също е „нормална“. Под това разбирам, че не е разглезена, кротка е и изобщо е много сладка. Тази аналогия между нашите дъщери ме накара да слушам още по-внимателно това, което ми разказваха за Маги Роуз.

— Прилича много на Катерин — обясни Томас Дън, почувствал, че тази информация е важна за мен. — Катерин е човек без следа от егоцентризъм. Друг като нея не съм срещал. Повярвайте ми, да си човек като нея, след като върху теб са се изливали ласкателствата и хулите, които една звезда получава в Холивуд, не е никак лесно.

— Защо я кръстихте Маги Роуз? — попитах Катерин.

— Идеята беше моя — каза Томас Дън и подбели очи. Очевидно обичаше да говори вместо жена си. — Изникна в съзнанието ми още първия път, когато ги видях заедно двете в болницата.

— Том ни нарича „момичетата Роуз“, „сестрите Роуз“. Когато работим навън, той ни казва: „розите на градината“. Когато Маги и аз спорим, това е „Войната на Розите“. И така нататък.

Много обичаха малкото си момиченце. Чувствах го във всяка дума, която изричаха за Маги.

Сонеджи, или както му беше името, бе направил много удачен избор. Още един изпипан ход от негова страна. Добре се е справил с домашното си. Голяма филмова звезда и уважаван адвокат. Любещи родители. Пари. Престиж. Може би харесва филмите й. Опитах се да си спомня дали Катерин Роуз е играла роля, която да го предизвика. Май не видях нейна снимка в апартамента му.

— Казахте, че искате да знаете как Маги би реагирала при такива ужасни обстоятелства — продължи Катерин. — Защо, детектив Крос?

— От учителите й разбрахме, че е добре възпитана. Това би могло да бъде причината, поради която Сонеджи я е избрал. — Бях откровен с тях. — Какво още можете да ми кажете? Споделете всичко без притеснение.

— В съзнанието на Маги сякаш се редуват две състояния, сериозно и строго придържане към правилата и богата фантазия — каза Катерин. — Имате ли деца?

Аз трепнах. Отново си помислих за Джани и Деймън. Аналогии.

— Две. Освен това работя с деца в югоизточния квартал — отговорих аз. — Маги има ли много приятели в училището?

— Колкото искате — отвърна баща й. — Тя харесва деца с въображение, но без себичност. Изключение прави Майкъл, който е изключително самовглъбен.

— Разкажете ми за тях двамата.

Катерин Роуз се усмихна за първи път от началото на разговора ни. Беше толкова странно. Тази усмивка, която бях виждал безброй пъти във филмите, сега бе на живо пред мен. Бях като хипнотизиран. Леко се смутих заради тази своя реакция.

— Сприятелиха се още щом се преместихме тук. Странна двойка са, но са неразделни — обясни тя.

— Как, според вас, би реагирал Майкъл при тези обстоятелства? — продължих с въпросите аз.

— Трудно е да се каже — поклати глава Томас Дън. Нетърпелив човек. Сигурно беше свикнал да получава това, което иска, още щом го поиска. — Майкъл винаги крои някакъв „план“. Животът му беше подреден, всичко си имаше своето място.

— А проблемите му със здравето? — Аз вече знаех, че момчето е прекарало цианоза и вследствие на това има шум в сърцето.

Катерин Роуз сви рамене. Очевидно този въпрос не беше някакъв проблем.

— Понякога лесно се изморява. Малко е нисък за възрастта си. Маги е по-висока от него.

— Всички го наричат Фъстъка, което според мен, му харесва. Кара го да се чувства като член на някаква банда — вметна Том Дън. — Най-важното е, че пада малко вундеркинд. Маги го нарича „мозъчник“. Тази дума го характеризира много точно.

— Майкъл наистина е умник.

— Как се държи, когато е уморен? — върнах се към думите на Катерин, защото можеше да се окажат важни. — Избухлив ли е?

Катерин помисли, преди да ми отговори.

— Просто става много вял. Понякога ляга да подремне. Веднъж, спомням си, че двамата бяха заспали до басейна. Малка странна двойка, излегнала се на тревата. Две малки деца.

Втренчи в мен сивите си очи и започна да плаче. През цялото време полагаше големи усилия да се овладее, но накрая се предаде.

Колкото и силна да беше първоначалната ми неохота да се заема с този случай, сега той стана моя плът и кръв. Болеше ме за двете семейства. Бях си представил моите деца на мястото на Маги Роуз. Бях се замесил емоционално, което невинаги е от полза за разследването. Гневът, който ме бе обзел срещу убиеца от квартала, сега се прехвърляше върху похитителя на тези две невинни деца… Господин Сонеджи… Господин Чип.

Искаше ми се да протегна ръка и да им кажа, че всичко ще е наред. Да убедя и себе си, че всичко ще се оправи. Но не бях сигурен.