Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (61)

Глава 60

— Нека пак да гледаме филма, татко — примоли се Деймън. — Сериозно ти говоря.

— Тихо. Ще гледаме новините — срязах го аз. — Току-виж си научил нещо за живота освен „Батман“.

— Филмът е смешен — опита се да ме вразуми Деймън.

— Също и новините — открих аз една малка тайна на сина си.

Това, което не му казах, бе, че съм страшно напрегнат, задето щях да свидетелствам в съда в понеделник. Като свидетел на защитата.

Тази вечер чух по телевизията новината, че Томас Дън ще се кандидатира за сенатор в Калифорния. Дали не се опитваше да нормализира живота си? Дали пък той самият не бе замесен в отвличането? Засега нищо не изключвах. Бях станал параноичен за твърде много неща, свързани с отвличането. Дали нямаше нещо повече от привидното в новината от Калифорния за неговото кандидатиране? На два пъти бях искал разрешение да отида там, за да разследвам, но и двата пъти ми беше отказано. Джези ми помагаше. Имаше връзки в Калифорния, но засега нищо повече не бяхме научили.

Гледахме новините, седнали на пода в дневната. Джанел и Деймън се бяха сгушили до мен. Преди новините гледахме на видео филма „Ченге в детската градина“ за десети, дванайсети или може би двайсети път.

Децата бяха категорични, че аз трябва да играя вместо Арнолд Шварценегер. Аз самият смятах, че Арнолд се превръща в един много добър комик. Или може би просто предпочитах Шварценегер пред още едно изглеждане на „Бенджи“^[1] или „Дамата и Скитникът“^[2].

Нана беше в кухнята и играеше карти с леля Тия. Виждах телефона на стената в кухнята. Слушалката беше свалена, за да не се обаждат репортери и разни смахнати.

Телефонните разговори, които водих с журналисти тази вечер, в крайна сметка се завъртаха около един въпрос. В състояние ли съм да хипнотизирам Сонеджи/Мърфи в препълнената съдебна зала? Ще ни каже ли някога Сонеджи какво се е случило с Маги Роуз Дън? Дали според мен е психопат или социопат? Отказах да дам мнението си.

Към един часа през нощта се позвъни на вратата. Нана отдавна се беше качила горе. Към девет бях сложил Джанел и Деймън да спят, след като четохме още малко от вълшебната книга „Черно и Бяло“ на Дейвид Маколи.

Влязох в тъмната столова и отместих пердето. Беше Джези. Тъкмо навреме.

Излязох на верандата и я прегърнах.

— Да вървим, Алекс — прошепна тя.

Имаше план. Каза, че всъщност планът й не бил никакъв план, но аз си познавам човека.

 

 

Тази нощ мотоциклетът на Джези наистина гълташе пътя. Минавахме покрай колите, които сякаш стояха неподвижни, замръзнали във времето и пространството. Префучавахме покрай тъмни къщи, зелени площи и всичко друго от познатия ни свят. На трета скорост. Летяхме.

Казах й да премине на четвърта, после на пета. Беемвето ръмжеше равномерно и гладко под нас, а единственият му фар осветяваше пътя с примамлива светлина.

Джези сменяше пътните ленти с лекота и доста начесто, докато минаваше на четвърта, а накрая превключи на чистата бързина на пета скорост. Вдигнахме сто и осемдесет по „Джордж Вашингтон“, а когато се включихме в 95-и път, който отвежда на юг през Вирджиния, се движехме със сто деветдесет и пет. Веднъж Джези ми каза, че никога не се е качвала на мотора си, без да вдигне поне сто и шейсет. Повярвах й.

Не спряхме летежа си през времето и пространството, докато не стигнахме една бензиностанция на „Мобил Ойл“ в Лъмбъртън, щата Северна Каролина.

Беше почти шест сутринта. Мъжът от бензиностанцията явно не беше виждал по-безумна гледка от нас. Чернокож и руса бяла жена. Дебелогъз мотоциклет. Щеше да има за какво да се говори вечерта в малкия град.

Впрочем и неговият вид не беше по-малко странен от нашия. Носеше наколенки за скейтборд върху сиво-сини „фермерски“ джинси. Беше двайсет и няколко годишен със супермодерна щръкнала право нагоре намазана с гел коса, която по̀ прилягаше на плажовете в Калифорния, отколкото на тази част от страната. Как подобна прическа беше стигнала толкова бързо до Лъмбъртън, Северна Каролина? Лудостта по въздуха ли се предаваше? Свободен обмен на идеи?

— Добрутро, Рори — усмихна се Джези на момчето.

Тя застана между двете бензоколонки и ми намигна.

— Рори е на смяна от единайсет вечерта до седем сутринта. Това е единствената денонощна бензиностанция в радиус от осемдесет километра. Рори продава и всякакви таблетки — сниши Джези глас. — Всичко необходимо да изкараш нощта. Какво ще си поръчаш — „Земни пчели“, „Черни красавици“, диазепам…

Беше превключила на провлачено южняшко произношение, което ми погали слуха. Русата й коса беше разрошена от вятъра и това също ми харесваше.

— „Екстаз“, метамфетаминхидрохлорид… — продължи да изрежда тя менюто.

Рори поклати глава, като че ли тя е луда. Виждах, че я харесва. Отметна въображаема коса от очите си.

— Божичко, човече! — каза.

Много словоохотлив младеж.

— Не се притеснявай от Алекс — усмихна му се отново тя. Щръкналата коса го караше да изглежда шест-седем сантиметра по-висок. — Той е наш човек — продължи тя. — Просто още едно ченге от Вашингтон.

— Леле Боже! Дяволите да те вземат, Джези! Го-о-споди! Ти и твоите приятели ченгета!

Рори се завъртя на петите на ботушите си, като че ли го бяха опърлили с газова горелка. Май се беше нагледал на щур народ по време на нощната си смяна на този оживен междущатски път. Ние двамата със сигурност бяхме от тях. Но я да видим, какви други приятели ченгета?

След по-малко от петнайсет минути бяхме в къщичката на Джези край езерото. Беше малко бунгало, построено до самата вода, заобиколено от ели и брези. Времето беше почти без грешка — циганско лято, което отдавна трябваше да е свършило. На ви глобално затопляне.

— Не си ми казала, че си земевладелка — казах аз, докато се спускахме по живописен лъкатушещ път към виличката.

— Ами, Алекс. Дядо ми остави това място на майка ми. Беше местният нехранимайко и крадец. Натрупал малко пари. Единственият от нашето семейство, който е успял. Престъпленията, изглежда, добре се отплащат.

— Така казват.

Слязох от мотора и се разкърших. Влязохме в къщата. Вратата не беше заключена, което силно ме озадачи.

Джези провери запасите в хладилника, който се оказа добре зареден. Пусна една плоча на Брус Спрингстийн и излезе навън.

Аз я последвах към преливащата в отблясъци синьо-черна вода. Имаше наскоро построен кей. Тясна пътечка водеше до една широка площадка, на която бяха здраво прикрепени маса и столове. Чувах музиката от албума „Небраска“.

Джези свали ботушите си, после и три-четвъртите си чорапи на сини райета. Потопи единия си крак в спокойната вода.

Дългите й крака бяха великолепни, със стегнати мускули като на спортистка. Стъпалата й също бяха издължени, с красива извивка, по-хубави няма накъде. Напомняше ми за богатите момичета южнячки, които учат в университетите на Флорида, Маями, Южна Каролина, Вандербилт. Не можех да открия нещо по нея, което да не гали погледа.

— Ако щеш вярвай, но водата е двайсет и пет градуса — каза тя и се усмихна морно.

— Точно толкова? — попитах аз.

— Да. Точно на чертичката. Ще се къпем ли или ще се правим на срамежливи?

— Какво ще кажат съседите? Не си нося бански, нито имам нещо подходящо.

— Ето това беше планът „без план“. Представи си. Цяла събота без никакъв план. Никакъв процес. Никакви интервюта. Никакви стрелби откъм семейство Дън. — Като интервюто на Томас Дън с Лари Кинг^[3] тази седмица. Оплака се, че разследването, довело до процеса, не било на висота. И пак посипа с лют пипер името ми. — Никакви земетръсни отвличания, които да ни тормозят. Само ние двамата тук насред нищото.

— Харесва ми — казах аз. — Насред нищото.

Огледах наоколо и проследих с поглед елите, които опираха в чистото синьо небе.

— Тогава така ще наречем това място — Насред нищото, щата Северна Каролина.

— Сериозно, Джез. Какво ще кажат съседите? Все пак сме в Северна Каролина.

Тя се усмихна.

— Наоколо няма жива душа поне на няколко мили, Алекс. Ако щеш вярвай, но няма други къщи. Прекалено е рано освен за рибарите на костур.

— Не ми се иска да се срещам с рибари на костур от Северна Каролина. Току-виж ме взели за голям черен костур. Чел съм „Освобождение“ от Джеймс Дики.

— Всички рибари ходят в южния край на езерото. Имай ми доверие, Алекс. Позволи ми да те съблека. Ще се почувстваш по-удобно.

— Ще се разсъблечем взаимно — предадох се аз и се оставих в ръцете й, в бавния ритъм на великолепното утро.

Съблякохме се на площадката. Утринното слънце едва-едва топлеше и усещах как лекият бриз откъм езерото охлажда като с вентилатор тялото ми.

Опитах водата със собствения си изящен глезен. Джези не бе преувеличила за температурата.

— Не бих те излъгала. Досега не съм го правила — усмихна се тя.

Гмурна се във водата и почти не се чу плясък.

Последвах я по следите от въздушните мехурчета, оставени от тялото й. Докато се гмурках, си мислех: „Чернокож мъж и красива бяла жена плуват заедно.“

В средния Юг. В лето господне хилядо деветстотин деветдесет и трето.

Бяхме безразсъдни и може би малко откачени.

Бъркахме ли? Някои хора биха си го помислили. Но защо? Пречехме ли на някого, че сме заедно?

На повърхността водата беше топла, но метър-два по-долу ставаше доста по-студена. Изглеждаше синьо-зелена. Вероятно идваше от някакви извори. Усещах силни подводни течения, които ме блъскаха в гърдите.

Проблесна ми мисълта: „Възможно ли е да се влюбваме? Това ли чувствах в момента?“ Изскочих на повърхността за глътка въздух.

— Пипна ли дъното? При първото си гмуркане за деня трябва да го пипнеш.

— Иначе какво? — попитах аз.

— Иначе си посерко и ще се удавиш или ще се изгубиш завинаги в гъстите гори. Самата истина. Случвало се е неведнъж тук в Насред нищото.

Играхме си като деца в езерото. И двамата бяхме работили много. Твърде много, почти една цяла година от живота ни.

От площадката имаше спусната стълба от кедрово дърво. Беше нова и усещах свежия мирис на дървото. Чудех се дали Джези я е правила сама през ваканцията си преди отвличането.

Уловихме се за стълбата и един за друг. Някъде далеч в езерото чух крякане на патици. Странен звук. По гладката вода, простряла се пред нас, се появиха леки вълнички, които загъделичкаха брадичката на Джези.

— Харесвам те, когато си такъв. Толкова си уязвим — каза тя. — Истинската ти същност излиза на повърхността.

— Имам чувството, че твърде дълго всичко около мен е било нереално — признах си аз. — Отвличането. Преследването на Сонеджи. Процесът във Вашингтон.

— Това тук е единственото реално нещо за момента. Толкова ми е хубаво да бъда с теб ей-така — и Джези положи ръка върху гърдите ми.

— Ей-така?

— Ей-така. Виж колко просто може да бъде — посочи с ръка живописното езеро и гъстия пръстен от ели. — Не виждаш ли? Толкова е естествено. Всичко ще бъде наред, обещавам. Между нас никога няма да застанат рибари на костур.

Джези беше права. За пръв път от много време почувствах, че всичко може да се оправи — всичко отсега нататък. Нещата бяха тъй спокойни, прости и хубави, че нямаше накъде повече. Не искахме уикендът да свърши.