Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (55)

Глава 54

Бум! В два и трийсет следобед във вторник (бях се върнал в единайсет) по телефона ми се обади Сампсън. Искаше да се срещнем в къщата на Сандърс. Според него имало нова връзка между отвличането и убийствата в квартала. Беше превъзбуден от новината. Тежката работа по една от първоначалните ни следи сега се отплащаше.

От няколко месеца не бях стъпвал в дома на Сандърс, но всичко ми беше до болка познато. Прозорците бяха тъмни, затворени с капаци от външната страна. Зачудих се дали някога къщата ще бъде продадена или наета отново.

Седях в колата си на алеята пред дома на Сандърс и препрочетох първите доклади на детективите във връзка с убийствата. Нямаше нищо, което вече да не знам и което да не бях прегледал поне десет пъти.

Загледах се в къщата. Жълтеникавите капаци на прозорците бяха затворени, така че не виждах нищо вътре. Къде беше Сампсън и защо искаше да дойда тук?

Точно в три часа той се появи зад мен. Слезе от очукания си нисан и седна до мен.

— Сега си наистина като шоколадче. Толкова си сладък, че ми иде да те схрускам.

— А ти си все така голям и грозен. Нищо не се е променило. Какво става тук?

— Полицейска работа от висша класа — каза Сампсън и запали цигара. — Между другото, ти излезе прав, като настоя да продължим по тази линия.

Навън вятърът виеше, натежал от дъжд. Над Кентъки и Охайо бяха преминали торнада. През уикенда, докато ни е нямало, времето било отвратително.

— Плува ли, гмурка ли се, вози ли се на яхта, игра ли тенис по бели дрешки? — попита Сампсън.

— Нямах време за такива неща. Отдадохме се на духовни занимания, но ти не ги разбираш тези работи.

— Божичко, божке! — Сампсън заговори като чернокожо гадже и добре го докарваше. — Що си не побъбрим, сестро?

— Ще влизаме ли вътре? — попитах аз.

От няколко минути отделни сцени от миналото проблясваха в главата ми. Нито една не беше приятна. Спомних си лицето на четиринайсетгодишното момиче и на тригодишния Мустаф. Спомних си колко красиви деца са били. Спомних си как никой не го беше грижа за тяхната смърт тук в Югоизточния квартал.

— Всъщност, дойдохме да поговорим със съседите им — обясни най-сетне Сампсън. — Хайде на работа. Нещо се е случило тук, което още не мога да проумея. Важно е, Алекс. Имам нужда от твоята глава.

Отидохме да се срещнем със съседите, семейство Серизиър. Оказа се наистина важно. Веднага прикова вниманието ми.

Вече знаех, че Нина Серизиър и Сюзет Сандърс са били близки приятелки още от деца. Семействата живеели врата до врата от 1979 година. Нина и родителите й още не бяха на себе си след убийствата. Ако можеха да си го позволят, щяха да се преместят.

Посрещна ни госпожа Серизиър и извика на дъщеря си да слезе. Седнахме около масата в кухнята. На стената имаше снимка на усмихнатия Меджик Джонсън. Въздухът бе изпълнен с мирис на цигари и прегорял бекон.

Нина Серизиър беше много спокойна и сдържана, когато най-сетне се появи в кухнята. Беше грозновато момиче на около петнайсет-шестнайсет години. Усещах, че никак не й се иска да е тук.

— Миналата седмица — започна Сампсън в моя чест, — Нина отишла при учителя си и му казала, че вероятно е видяла убиеца няколко нощи преди убийствата. Страхувала се да говори за това.

— Разбирам — обадих се аз.

Почти е невъзможно да се намерят очевидци, които да се разприказват пред полицията в Кондън или Лангли, или кой да е район на Вашингтон, населен с чернокожи.

— Четох, че са го хванали — каза Нина някак небрежно. Красиви ръждивокафяви очи се впериха в мен от грозноватото лице. — И вече не ме е толкова страх. Ама още си се страхувам.

— Как го позна? — попитах я аз.

— Видях го по телевизията. Той е извършил и онова голямо отвличане. Показваха го непрекъснато.

— Разпознала е Гари Мърфи — обърнах се аз към Сампсън.

Това означаваше, че момичето го е видяло, без да е бил дегизиран като учител.

— Сигурна ли си, че е същият човек от телевизията? — попита я Сампсън.

— Да. Той наблюдаваше къщата на приятелката ми Сюзет. Стори ми се много странно. Наоколо не се мяркат много бели.

— Кога го видя — през деня или през нощта? — продължих аз с въпросите.

— През нощта. Но го познах. Лампата на верандата им свети много силно. Госпожа Сандърс се страхуваше от всеки и от всичко. Припадаше от страх, дори ако й кажеш „Бум!“. Често се шегувахме за това със Сюзет.

— Значи той е бил тук — обърнах се аз към Сампсън.

Той кимна и погледна към Нина. Нацупените й устни бяха оформили буквичката „о“. Ръцете й постоянно въртяха сплетената й коса.

— Ще кажеш ли на детектив Крос какво друго си видяла? — попита той.

— С него имаше още един бял — каза Нина. — Един мъж го чакаше в колата, докато той разглеждаше къщата на Сюзет. Другият бял беше тук през цялото време. Бяха двама мъже.

Сампсън обърна стола си към мен.

— Разбързали са се да го вкарат в съдебната зала — каза. — Изобщо нямат понятие какво всъщност се е случило. Така или иначе ще приключат със случая. Ще го погребат. А може би ние държим отговора, Алекс.

— Засега единствено ние знаем някои от отговорите.

Напуснахме къщата на семейство Серизиър и се отправихме към центъра на града, всеки с колата си. В съзнанието си прехвърлях трескаво всичко, което знаехме до момента. От хилядите хипотези подбрах пет или шест. Полицейска работа. На час по лъжичка.

Замислих се за Бруно Хауптман и отвличането на бебето Линдбърг. След като е бил заловен, вероятно жертва на подхвърлени улики, той също е бил набързо осъден. Признат за виновен, вероятно несправедливо.

Гари Сонеджи/Мърфи знаеше всичко за този случай. Дали това не беше част от сложните му планове игри? Някой десет или дванайсетгодишен план? Кой е бил другият бял мъж? Пилотът от Флорида? Или някой като Саймън Конклин, приятеля на Гари от Принстън?

Възможно ли е от самото начало да е имал съучастник?

 

 

По-късно вечерта се срещнах с Джези. Тя настоя да изляза от работа в осем. От месец имаше билети за баскетболен мач на Джорджтаунския отбор, който ужасно ми се искаше да гледам. На път за там направихме нещо, което рядко ни се случваше — говорихме само за работа. Пуснах й последната бомба — версията за съучастник.

— Вече нищо не мога да проумея — заяви тя, след като изслуша разказа ми за Нина Серизиър.

И тя като мен беше много ангажирана с отвличането. По-сдържана, но усещах, че е ангажирана.

— Питай господин Всезнайко. На мен всичко ми е ясно — казах аз.

— Добре тогава. Това момиче е било близка приятелка на Сюзет Сандърс, нали така? Близка на семейството. И въпреки това си е държала през цялото време устата затворена. Само защото отношението към полицията в този квартал е толкова лошо, затова ли? Направо ти казвам, че не го вярвам. А сега изведнъж проговаря.

— Аз пък го вярвам. Вашингтонската полиция е като отрова за повечето хора от квартала. Но аз живея там, те ме познават и що-годе ме приемат.

— Все пак ми се вижда много странно, Алекс. Просто не е за вярване. Момичетата са били приятелки.

— Разбира се, че е странно. По-вероятно е Организацията за освобождение на Палестина да разговаря с Израелската армия, отколкото хората от Югоизточния квартал да кажат нещо на полицията.

— И сега какво мислиш за предполагаемите разкрития на това момиче? На какво мнение си за този… съучастник?

— Още не го възприемам — признах си аз. — Но, от друга страна, се връзва с всичко до момента. Вярвам, че момичето е видяло някого. Въпросът е — кого?

— Аз пък, откровено ще ти кажа, Алекс, че ми прилича на пращане за зелен хайвер.

Малко преди осем пристигнахме в спортния център на Ландроувър в щата Мериленд. Отборът на Джорджтаун играеше със „Сейнт Джоунс“ от Ню Йорк. Билетите на Джези бяха за най-хубавите места, което доказваше, че познава всички в този град. Много по-лесно е да попаднеш на бала по случай встъпването в длъжност на президента, отколкото на някоя от големите баскетболни срещи на Източната конференция.

Държахме се за ръце, докато вървяхме през паркинга към спортния център. Обичам да гледам отбора на Джорджтаун и се възхищавам от треньора им, един чернокож на име Джон Томпсън. Двамата със Сампсън сколасваме да видим два-три мача на сезон.

— Не мога да повярвам, че ще гледам „Звяра на Изтока“ — заговори Джези на баскетболен жаргон и ми намигна, докато се приближавахме към залата.

— Срещу „Хояс“ — добавих аз.

— „Хояс“ е „Звяра на Изтока“ — наду тя балонче от дъвката си и ми направи физиономия. — Не се опитвай да ме вържеш.

— Има ли нещо, което да не знаеш? — засмях се аз.

Тя също. Трудно намирах нещо, за което да не е чела или да не знае.

— Как е прякорът на „Сейнт Джоунс“? — попитах.

— „Червенокожите“. Крис Мълин е оттам. Наричат ги също и „Джонис“. Сега Крис Мълин играе с професионалистите в „Голдън Стейт“. Наричат ги и „Бойците“.

И двамата млъкнахме едновременно. Каквото и да се канех да кажа заседна на гърлото ми.

— Ей! Ей… черноебке! — провикна се някой на паркинга. — Кажете здрасти, сол и пипер.

Джези ме стисна здраво с ръка.

— Алекс! Спокойно — каза тя.

— Напълно съм спокоен — отговорих аз.

— Зарежи ги. Просто влез в залата с мен. Те са задници. Не заслужават да им обръщаш внимание.

Освободих се от ръката й. Тръгнах към тримата мъже, застанали от задната страна на сребрист със синьо джип. Не бяха студенти от Джорджтаун, нито пък привърженици на „Сейнт Джоуйс“. Носеха канадки и бейзболни шапки с надписи. Бяха свободни, бели и пълнолетни. Достатъчно големи, за да знаят как да се държат.

— Кой го каза? — попитах аз.

Чувствах тялото си вдървено и безчувствено.

— Кой каза „черноебка“? Това трябва ли да е смешно? Да не би да не съм разбрал шегата?

Един от тях пристъпи напред да приеме поздравленията. На главата си имаше шапка с емблема на вашингтонския бейзболен отбор „Редскинс“.

— Теб кво те засяга? Да не искаш да се биеш сам срещу трима, Меджик? Щото натам вървят работите.

— Знам, че не е честно аз срещу вас тримата — отвърнах аз. — Защо набързо не си намерите четвърти?

— Алекс! — чух гласа на Джези зад себе си. — Алекс, моля те, недей. Просто ги отмини.

— Еби си майката, Алекс — обади се един от тях. — Да не би да имаш нужда от женска помощ?

— Харесва ли ти Алекс, скъпа? Само Алекс ли ти върши работа? — чух аз. — Твой собствен маймунек от джунглата?

Нещо в мозъка ми каза „щрак!“. Просто го чух. Усетих как си изтървавам нервите.

С първия удар нацелих този с шапката на „Редскинс“. Завъртях се плавно и храснах втория от триото по слепоочието.

Първият тупна тежко на земята, а шапката му изхвърча като фризби. Вторият се олюля, но се задържа. После падна на едно коляно и остана така. Вече не му се перчеше.

— Писна ми от такива глупости. Повръща ми се — казах аз, разтреперан.

— Той много пи, господине. Също и ние — обади се единственият, останал на крака. — Има си неприятности. Напоследък много му се събра. По дяволите, ние работим с чернокожи. Имаме приятели негри. Какво да ви кажа? Съжаляваме.

Аз също. Повече, отколкото ми се искаше да призная пред тези гъзове. Обърнах се и двамата с Джези тръгнахме обратно към колата. Усещах ръцете и краката си като каменни. Сърцето ми биеше като нефтена сонда.

— Съжалявам — извиних й се аз. Беше ми зле. — Не мога да преглътна подобни гадости. Повече не мога да ги подминавам.

— Разбирам — тихо каза Джези. — Постъпи както трябва.

Застана на моя страна. За добро или за зло.

Дълго стояхме прегърнати в колата. После се прибрахме вкъщи, за да бъдем заедно.