Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (66)

Глава 65

Свирех на пианото потпури от мелодии на Кийт Сует, Бел Бив Дивоу, Хамър и Пъблик Енеми. Останах на верандата и забавлявах Деймън и Джанел до към осем сутринта. Беше сряда — същата седмица, в която двамата с Джези бяхме неприятно изненадани от репортерите в Арлингтън.

В кухнята Нана четеше най-новия брой на „Нашънъл Стар“, който бях купил за нея. Чаках да ме извика вътре.

Тя не го направи и аз станах от пианото, за да си получа заслуженото. Поръчах на Деймън и Джанел да стоят мирни.

— Стойте тук. Няма да мърдате.

Както всяка друга сутрин, Нана пиеше чай. Остатъците от свареното яйце и препечената филийка бяха още върху масата. Вестникът със сензацията лежеше небрежно сгънат на кухненската маса. Дали го бе чела? Не можех да отгатна по лицето й или от състоянието на вестника.

— Прочете ли статията? — бях принуден да попитам.

— Прочетох достатъчно, за да разбера за какво става дума. Видях и снимката ти на първа страница. Струва ми се, че хората така четат подобен род вестници. Винаги ме е учудвало, че в неделя сутрин след църква хората си купуват такъв вестник.

Седнах на масата срещу нея. Заля ме вълна от силни чувства и отдавнашни спомени. В съзнанието ми изникнаха редица разговори като този от нашето съвместно минало.

Нана си взе филийка препечен хляб. Потопи я в сладкото от портокалови корички. Ако птиците можеха да се хранят като хората, вероятно щяха да го правят като мама Нана. Беше като произведение на изкуството.

— Тя е красива и, не се съмнявам, много интересна бяла жена. Ти си много красив негър, който понякога носи и умна глава на раменете си. На много хора тази картина не им харесва. Не си изненадан, нали?

— Ами ти, Нана? Ти харесваш ли я? — попитах аз.

Мама Нана въздъхна тихо. Остави чашата си с чай и тя издрънча.

— Виж какво ще ти кажа. Не ми е известен медицинският термин, Алекс, но ти така и не успя да превъзмогнеш загубата на майка си. Виждах го, докато беше малък. Струва ми се, че и сега го забелязвам от време на време.

— Нарича се „посттравматичен стресов синдром“ — обясних аз. — Ако те интересува точния термин.

Нана се усмихна на моето бягство в специалната терминология. И преди съм го правил.

— Никога не бих коментирала това, което ти се е случило, но то си казва думата, откакто дойде във Вашингтон. Забелязах също, че невинаги съумяваше да намериш мястото си сред другите. Както децата умеят. Спортуваше, с твоя приятел Сампсън крадяхте от магазините, винаги си бил труден. Но четеше книги и беше умерено чувствителен. Разбираш ли какво искам да ти кажа? Може отвън да си корав, но не и отвътре.

Вече невинаги попивам безрезервно заключенията на Нана, но някои от наблюденията й все си ги бива. Наистина не си паснах добре с момчетата от Югоизточния квартал, но с течение на времето нещата тръгнаха към по-добро. Сега ме приемат съвсем нормално. Детектив/доктор Крос.

— Не исках да ти причинявам болка или да те разочаровам във връзка с това — върнах се аз към статията в таблоида.

— Не ме разочароваш — каза баба ми. — Ти си моята гордост, Алекс. Почти всеки ден от живота ми носиш огромно щастие. Като те гледам с децата, като виждам какво вършиш тук за квартала, когато знам, че все още си готов да уйдисваш на акъла на една стара жена…

— С последното виждам голям зор — прекъснах я аз. — Що се отнася до така наречената новина от вестника… Седмица, а може би и повече, ще бъде непоносимо. После ще отшуми.

Нана поклати глава. После бялата й коса се върна на мястото си, всяко косъмче където трябва да бъде.

— Не. Хората няма да забравят. Някои ще го помнят, докато си жив. Както се казва, ако не можеш да изтърпиш наказанието, не извършвай престъплението.

— Кое е престъплението? — попитах аз.

С опакото на ножа Нана започна да събира трохите по масата.

— Ти ще ми кажеш. Защо двамата с Джези Фланаган се промъквате като крадци, щом като всичко е честно и почтено? Ако тя те обича и ти я обичаш? Обичаш ли я, Алекс?

Не отговорих веднага. Разбира се, че обичах Джези. Но колко? И къде щеше да ни изведе това? А трябваше ли да ни извежда някъде?

— Не знам със сигурност, поне в смисъла, в който ме питаш — отговорих най-сетне. — Точна това се опитваме да разберем. И двамата сме наясно с последствията.

— Ако със сигурност я обичаш, Алекс, то и аз я обичам. Аз съм с теб, Алекс. Захванал си се с нещо прекалено голямо. Понякога си твърде умен, за да бъдеш щастлив. И си малко особен, според стандарта на белите.

— Ти затова толкова много ме обичаш — заявих аз.

— Това е само една от причините, моето момче.

Тази сутрин двамата с баба ми стояхме дълго прегърнати до кухненската маса. Аз съм голям и силен, а Нана е тънка и крехка, но също толкова силна. Беше като едно време. Никога не порастваш напълно, когато си около родители, баби и дядовци. И със сигурност не порастваш около Мама Нана.

— Благодаря ти, старице — казах й аз.

— И съм горда с това!

Както обикновено нейната дума беше последна.

Звънях у Джези няколко пъти същата сутрин, но не си беше вкъщи или не вдигаше телефона. Не беше включила и телефонния си секретар. Замислих се за нашата нощ в Арлингтън. Тя беше толкова напрегната. Още преди да се появят тези от „Нашънъл Стар“.

Поколебах се дали да не отскоча с колата до апартамента й, но размислих. Нямахме нужда от нови сензационни фотографии или вестникарски истории, докато процесът вървеше към края си.

През деня в службата почти никой не ми проговори. Ако преди бях хранил съмнения, сега вече ми стана ясно колко съм сгазил лука. Голям гаф.

Затворих се в кабинета си, седнах сам с термос кафе и се завзирах в четирите стени. Бяха покрити с улики от отвличането. Започнах да се чувствам виновен, възмутен и ядосан. Искаше ми се да счупя нещо стъклено, както бях направил един-два пъти след смъртта на Мария.

Седях си пред държавното металносиво бюро с гръб към вратата. Гледах работната си програма за седмицата, но всъщност не виждах нищо от написаното на листа.

— В тая работа си сам-самичък, скапаняк такъв — чух зад гърба си гласа на Сампсън. — Този път си сам-самичък. Докарал си се като месо на шиш.

— Не ти ли се струва, че подценяваш положението? — попитах аз, без да се обърна към него.

— Мислех, че ще поговориш с мен, когато решиш да говориш. Знаеш, че аз знам за вас двамата.

Няколко кръгчета от кафе върху листа с програмата задържаха погледа ми. Ефектът на Браунинг? Какво, по дяволите, беше това? Напоследък паметта ми, а и всичко останало, ми изневеряваха.

Най-после се обърнах с лице към него. Беше се издокарал в кожени панталони, със стара плетена шапка и черна жилетка от лъскав изкуствен материал. Тъмните очила успешно криеха изражението му. Всъщност той се опитваше да бъде обаятелен и мил.

— Какво става според теб? — попитах аз. — Какво говорят?

— Никой не е доволен от развоя на проклетия процес. Прекалено малко „браво!“ се чува от висшите ешелони. Струва ми се, че вкарват в кошарата потенциалните жертвени агнета. Ти със сигурност си сред тях.

— А Джези? — попитах аз, но вече знаех отговора.

— Тя също. Вземане-даване с нашумели негри — отвърна Сампсън. — Ти май не си чул новината?

— Каква новина?

Сампсън издиша кратко и шумно, след което ми снесе последната гореща клюка.

— Взела си е отпуск, а може и да е напуснала Службата. Преди около час, Алекс. Никой не знае дали е скочила сама или са я бутнали.

Веднага позвъних в кабинета на Джези. Секретарката каза, че днес ще отсъства. Позвъних в апартамента й. Никой.

Отидох до дома й, като по пътя наруших неколкократно ограниченията за скорост. По радиото говореше Дерек Макгинти. Обичах да слушам гласа му дори когато не се вслушвам в думите.

В къщата нямаше никой. Но поне и фотографи не се спотайваха наоколо. Помислих си дали да не тръгна за вилата край езерото. От един уличен телефон се обадих в Северна Каролина. Местната телефонистка ми каза, че телефонът е изключен.

— Кога? — попитах аз изненадано. — Снощи звънях.

— Тази сутрин — отговори тя. — Телефонът е бил изключен тази сутрин.

Джези беше изчезнала.