Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (31)

Глава 30

В Югоизточния квартал животът и смъртта продължаваха. Двамата със Сампсън се захванахме отново със случаите Сандърс и Търнър. Не се изненадахме, че нямаше почти никакъв напредък в разследването на шестте убийства. Не се изненадахме и от това, че на никой не му пукаше.

В неделя, 10 януари, реших да си дам почивка. Първият ден, в който не отидох на работа, откакто стана отвличането.

Сутринта се събудих с леко чувство на самосъжаление. Повъртях се в леглото до към десет и чаках да премине главоболието — резултат от препиването предната вечер със Сампсън. Повечето мисли, които се надбягваха из главата ми, не ставаха за нищо.

Първо, много ми липсваше Мария. Спомням си колко хубаво беше, когато двамата спяхме до късно в неделя. Още ме беше яд, задето ме принесоха в жертва там долу на Юг. Чувствах се скапано, че никой от нас не можа да помогне на Маги Роуз Дън. Когато се включих в разследването, бях направил аналогия между дъщерята на семейство Дън и моите деца. Всеки път, когато се сетех за нея, вероятно вече мъртва, стомахът ми се свиваше. А това никак не беше приятно след тежката нощ из заведенията на града.

Дали да не остана в леглото до шест вечерта? Да пропилея целия ден. Бях си го заслужил. Не исках да виждам Нана и да слушам мърморенето й къде съм бил предната нощ. Не исках да виждам дори децата си тази заран.

Мислите ми се връщаха към Мария. Някога, в оня живот, ние двамата и децата прекарвахме неделите заедно. Случваше се да се въргаляме в леглата до обяд, после се обличахме и отивахме навън да хапнем и светът да ни види. Малко бяха нещата, които двамата с Мария не правехме заедно. Вечер се прибирах възможно най-рано. Също и Мария. И двамата го желаехме. Вдъхна ми сили да превъзмогна разочарованието, че не ми провървя в частната практика като психоаналитик. Помогна ми да стъпя на крака, след като години наред се размотавах напред-назад със Сампсън и още няколко приятели ергени и с огромната банда, с която играехме баскетбол в „Уошингтън Булетс“.

Мария ми върна здравия разум и аз много я ценях заради това. Може би щяхме да продължим така, а може би щяхме вече да сме се разделили. Кой знае? Така и не успяхме да разберем.

Една вечер тя закъсня от благотворителната си работа. Най-сетне ми се обадиха и аз хукнах към болницата. Мария беше простреляна. По телефона само ми казаха, че е в много тежко състояние.

Пристигнах малко след осем. Един патрулен полицай, когото познавах, ме накара да седна и ми каза, че Мария е починала по пътя за болницата. Стреляли от движеща се кола. Никой не знаеше кой и защо е стрелял. Така и не успяхме да се сбогуваме. Никакво предупреждение, никакво обяснение, нищо.

Болката беше като метален прът през гърдите до челото. Непрекъснато, денем и нощем, мислех за Мария. След три години обаче най-после започнах да забравям. Научих се.

Лежах си в леглото спокоен и отпуснат, когато в стаята нахълта Деймън, сякаш косата му се е запалила.

— Хей, тате! Тате, буден ли си?

— Какво се е случило? — попитах аз, намразил напоследък тези думи. — Като че ли си видял чудовище на верандата.

— Търсят те, татко — обяви Деймън, останал без дъх от вълнение.

— Да не е Графът от улица „Сезам“? Кой е дошъл? Бъди малко по-конкретен. Да не би да са пак репортери? Ако са те…

— Каза, че се казва Джезми. Това е же-на, татко!

Седнах в леглото. Но гледката не ми хареса и бързо легнах отново.

— Кажи й, че слизам веднага. И не добавяй от себе си, че съм още в леглото. Кажи й, че идвам.

Деймън излезе от спалнята и аз се запитах как ли ще изпълня обещанието, което току-що дадох.

Джанел, Деймън и Джези Фланаган бяха все още в антрето, когато заслизах по стълбите. Джанел изглеждаше малко смутена, но вече се справяше добре с отварянето на входната врата при позвъняване. Беше болезнено срамежлива с непознати. За да й помогнем, двамата с Нана започнахме внимателно да я насърчаваме да отваря през деня, когато се звъни.

Трябва да е нещо важно, щом Джези Фланаган е пристигнала вкъщи. Знаех, че половината ФБР търси пилота, който взе откупа. До този момент не го бяха открили. Ако по случая имаше някакви разкрития, те бяха все мое дело.

Джези носеше широки черни панталони, семпла бяла блуза и ожулени маратонки. Спомних си как изглеждаше в Маями. Почти бях забравил колко голям началник е в Службата за охрана.

— Случило се е нещо, нали? — потреперих аз.

Остра болка прониза черепа ми и изкриви лицето ми. Трудно ми беше да понеса дори звука на собствения си глас.

— Не, Алекс. Няма нищо ново за Маги Роуз — отвърна тя. — Още няколко „забелязвания“ и толкоз.

ФБР наричаше „забелязвания“ всички сигнали от „очевидци“, които твърдяха, че са виждали Маги Роуз и Гари Сонеджи. До момента сигналите се простираха от празен парцел на няколко преки от училището до Калифорния, болницата „Белвю“ в Ню Йорк, Южна Африка, да не говорим за приземил се космически кораб в Аризона. Не минаваше и ден без нови обаждания. Голяма страна, много шантави на свобода.

— Не исках да те безпокоя — усмихна се Джези. — Но се чувствам ужасно зле от това, което се случи, Алекс. Приказките за теб са пълни глупости. Дойдох да ти го кажа.

— Благодаря.

Единственото хубаво нещо, което ми се случи през последната седмица. Разчувства ме.

— Във Флорида ти направи всичко, което можа. Не го казвам, за да те успокоя.

Опитах се да фокусирам погледа си. Нещата все още ми изглеждаха размазани.

— Не мога да кажа, че беше една от най-добрите ми професионални изяви. От друга страна, не мисля, че заслужавам коментарите на първа страница.

— Не ги заслужаваш. Някой те е нарочил. Натопили са те пред пресата. Пълни дивотии.

— Това е Джези — представих я аз на децата. — Понякога работим заедно.

Те като че ли я харесаха, но все още малко се срамуваха. Джани се опитваше да се скрие зад брат си. Деймън беше пъхнал ръце в задните джобове на панталоните си, също като баща си.

Джези клекна, за да се изравни с тях. Ръкува се с Деймън, после с Джанел. Правилна инстинктивна постъпка.

— Баща ти е най-добрият полицай, когото познавам — каза тя на Деймън.

— Знам — великодушно прие той комплимента.

— Аз съм Джанел — изненада ме дъщеря ми, като сама си каза името.

Веднага разбрах, че си проси прегръдка. Джанел обича да я прегръщат повече от всеки друг на тази земя. Един от многобройните й прякори е „Лепчица“.

Джези също го усети. Тя протегна ръце и я прегърна. Мила сцена. Деймън се присламчи незабавно. Да не остане назад. Сякаш отдавна изгубеният им най-добър приятел се беше върнал от война.

След около минута Джези се изправи. В този момент ми се стори, че тя наистина е добър човек и че не съм попадал на много като нея по време на разследването. Посещението й бе израз на внимание, но същевременно и смела постъпка. Югоизточният квартал не е най-подходящото място за бели жени. Дори да са въоръжени.

— Е, отбих се само за няколко прегръдки — намигна ми тя. — Всъщност работя по един случай недалеч от тук. Пак ставам работохолик.

— Искаш ли горещо кафе? — попитах аз.

Сетих се, че мога да й предложа кафе. Вероятно имаше останало от Нана отпреди не повече от пет-шест часа. Тя ме погледна и отново се усмихна.

— Две хубави деца, хубава неделна утрин у дома с тях. Май не си суровият човек, на който се правиш.

— А не, суров съм си. Просто едно сурово момче, което едва се е прибрало вкъщи в неделя сутринта.

— Добре, Алекс — продължи да се усмихва тя. — Само не позволявай на тези вестникарски глупости да те скапят. Знаеш, че никой не им хваща вяра. Трябва да вървя. Друг път ще пия кафе.

Джези Фланаган отвори външната врата и си тръгна. Помаха на децата, докато вратата се затваряше след нея.