Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (20)

Глава 19

Сутринта на Коледа полицията обиколи къща по къща някои квартали на Вашингтон и най-близките квартали на Мериленд и Вирджиния. Синьо-бели полицейски коли се движеха по улиците и съобщаваха по високоговорителите:

„Издирва се Маги Роуз Дън. Тя е на девет години. Има дълга руса коса. Висока е 127 сантиметра и тежи 27 килограма. Всяка информация, която ще помогне за откриването на Маги, ще бъде богато възнаградена.“

В къщата на Дън пет-шест агенти на ФБР работеха плътно с Катерин Роуз и Том Дън, които бяха разтърсени от смъртта на Майкъл. Катерин остаря изведнъж с десет години. Всички очаквахме следващото обаждане на Сонеджи.

Хрумна ми, че Гари Сонеджи ще позвъни на семейство Дън точно на Коледа. Започна да ми се струва, че го опознавам. Искаше ми се да се обади, исках да започне да действа, да направи първата си голяма грешка. Исках да го пипна.

Около единайсет часа сутринта на Коледа Екипът по спасяване на заложниците набързо се събра в гостната на семейство Дън. Бяхме близо двайсет души и всички очаквахме благоволението на ФБР, за да получим някаква полезна информация. Къщата бръмчеше от гласове. Какво бе направил Синът на Линдбърг?

Все още нямахме много информация. Знаехме, че семейство Дън е получило телеграма. Не бяха се отнесли към нея като към останалите съобщения от какви ли не откачалки. Трябва да беше от Сонеджи.

Агентите на ФБР бяха обсебили телефоните в къщата през последните петнайсет минути. Специален агент Скорс пристигна малко преди единайсет и половина. Вероятно идваше от домашното коледно тържество. Питман се вмъкна пет минути по-късно. Извикаха и началника на районната полиция.

— Започвам сериозно да се дразня. През цялото време ни държат на тъмно — каза Сампсън и се облегна на камината. Когато Сампсън се облегне така, той е само два метра висок. — ФБР не ни се доверява. Ние им имаме доверие по-малко, отколкото в началото.

— В началото изобщо им нямахме доверие — припомних му аз.

— Прав си — ухили се Сампсън.

Виждах отражението си в тъмните му очила. Изглеждах нисък. Зачудих се дали целият свят не изглежда малък от височината на Сампсън.

— Нашият човек ли е изпратил телеграмата? — попита ме той.

— Така мисли ФБР. Вероятно по този начин ни пожелава Весела Коледа. Може би иска да се почувства член от семейството.

Сампсън ме погледна над слънчевите си очила и каза:

— Благодаря ти, доктор Фройд.

Агент Скорс се отправи към средата на стаята. По пътя спря до Питман. Ръкуваха се. Демонстрация на добри отношения между различните ведомства.

— Получихме ново съобщение, което трябва да е от Гари Сонеджи — обяви Скорс, като застана пред нас.

Когато беше нервен, той опъваше врата си по един особен начин и въртеше глава. Направи го няколко пъти, докато говореше.

— Ще ви го прочета. Адресирано е до семейство Дън… „Скъпи Катерин и Том… Какво ще кажете за десет милиона долара? Два в брой. Останалите в ценни книжа на приносителя и диаманти. В МАЯМИ БИЙЧ!… М. Р. е добре, засега. Честна дума. УТРЕ е велик ден… Весела… Син на Л.“

Петнайсет минути след получаването на телеграмата бе установено, че е изпратена от пощата на авеню Колинс в Маями Бийч. Агенти на ФБР в Маями веднага се втурнали натам да разпитат началника на пощата и служителите. Не научили нищо — точно колкото бяхме научили от началото на разследването до този момент.

Нямахме друг избор освен веднага да тръгнем за Маями.