Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (50)

Глава 49

Гари Мърфи може би казва истината!

На другия ден следобед свиках съвещание в заседателната зала на „Лортън“. Публиката ми се състоеше от следните големи клечки: доктор Кампбел от затвора, федералния прокурор Джеймс Дауд, представител на губернатора на щата Мериленд, двама прокурори от главната прокуратура във Вашингтон, доктор Джеймс Уолш като представител на здравните служби и административните началници на затвора.

Беше истинско мъчение да ги събера заедно. Сега, след като бях успял, не можех да си позволя да ги изпусна. Нямаше да имам друга възможност да поискам това, от което се нуждаех.

Почувствах се като на устен изпит в Джонс Хопкинс^[1]. Вършех всичко на високи обороти. Бях убеден, че цялото разследване Сонеджи/Мърфи е поставено на карта — тук в тази зала.

— Искам да се опитам да го подложа на регресивна хипноза. Риск няма, но пък имаме реален шанс за успех — заявих аз пред групата. — Сигурен съм, че Сонеджи/Мърфи е подходящ обект и ще открием нещо, което ще ни бъде от полза. Може би ще разберем какво се е случило с момиченцето. И доста за самия Гари Мърфи.

По случая вече бяха възникнали редица сложни въпроси, свързани с юрисдикцията. Един адвокат ми каза, че казусът е много подходящ за разглеждане при полагане на изпит за адвокатска практика. Тъй като бяха прекосени границите на няколко щата, отвличането и убийството на Майкъл Голдбърг попадаше под федерална юрисдикция и делото щеше да се гледа във федерален съд. Процесът по убийствата в „Макдоналдс“ щеше да се гледа от съда в Уестморленд, щата Делауер. Сонеджи/Мърфи щеше да бъде съден също и във Вашингтон за убийствата, които очевидно бе извършил в Югоизточния квартал.

— Какво се надявате да научите? — попита доктор Кампбел.

Досега ме беше подкрепял и продължаваше да го прави. И той като мен прочете скептицизма по лицата на присъстващите и преди всичко на Уолш. Можех да разбера защо Гари не харесва Уолш. Видя ми се дребнав, зъл и горд с това.

— Голяма част от онова, което той ни каза досега, предполага наличието на остра дисоциативна реакция. Изглежда е имал кошмарно детство. Бил е подложен на физическо, може би и сексуално насилие. Още тогава вероятно е започнал да раздвоява съзнанието си, за да избегне болката и страха. Не казвам, че има раздвоение на личността, но не е изключено. Прекарал е детство, което би могло да доведе до такава рядка психоза.

Думата взе доктор Кампбел.

— С доктор Крос обсъждахме вероятността Сонеджи/Мърфи да изпада в психогенно бягство^[2]. Това е психотично състояние, свързано както с амнезията, така и с хистерията. Той говори за „изгубени дни“, „изгубени уикенди“, дори за „изгубени седмици“. В такова състояние пациентът може да се събуди на непознато място, без да има представа как се е озовал там или какво е правил през един доста продължителен период от време. В някои случаи пациентът има две отделни личности, често противопоставени една на друга. Може да се получи и при временна лобална епилепсия.

— Абе вие за какви се мислите? Да не сте екип по спасяването му? — скочи от мястото си Уолш. — Лобална епилепсия! Я не ме будалкай, Марион. Колкото повече игрички играете, толкова по-големи са шансовете му да се измъкне от сериозна присъда — предупреди ни той.

— Не си играя — отвърнах аз. — Не е в стила ми.

Тук се обади окръжният прокурор и застана между мен и Уолш. Джеймс Дауд беше сериозен мъж на около четирийсет години. Ако получеше назначение за прокурор в процеса срещу Сонеджи/Мърфи, за нула време щеше да се покрие с известност.

— Не съществува ли вероятност да симулира такова психическо състояние? — попита той. — Да е психопат и нищо повече?

Огледах присъстващите, преди да отговоря на въпросите му. Дауд явно искаше да чуе какво ще кажем, държеше да научи истината. Представителят на губернатора изглеждаше скептичен и неубеден, но и непредубеден. Групата от главната прокуратура засега беше неутрална. А доктор Уолш е достатъчно информиран от мен и Кампбел.

— Това е напълно възможно — отвърнах аз. — И е една от причините, поради която бих искал да опитам с регресивната хипноза. Най-малкото ще видим дали ще продължи да говори същото, без да си противоречи.

— Ако се поддава на хипноза — намеси се Уолш. — И ако можете да разберете със сигурност дали е хипнотизиран.

— Допускам, че е податлив — бързо отговорих аз.

— Аз пък се съмнявам. Откровено казано, съмнявам се и във вас, Крос. Не ме интересува дали обича да разговаря с вас. В психиатрията не е важно да харесваш лекаря си.

— Харесва му това, че го слушам — погледнах аз през масата към Уолш.

Струваше ми голямо усилие да се овладея и да не се нахвърля върху надутото копеле.

— Какви са другите причини, за да искате да хипнотизирате затворника? — обади се представителят на губернатора.

— Честно казано, не знаем достатъчно за действията му през периодите на психогенна амнезия — отговори доктор Кампбел.

— Нито пък той. Същото се отнася за съпругата и семейството му, които многократно съм разпитвал. Освен това не знаем с колко личности си имаме работа — добавих аз. — Другата причина да искам хипнотизиране е… — направих аз пауза, за да възприемат по-добре следващите ми думи, — че искам да го питам за Маги Роуз Дън. Да се опитам да разбера какво е сторил с Маги Роуз.

— Добре, чухме аргументите ви, доктор Крос. Благодарим ви за времето и усилията, които сте вложили — каза накрая Джеймс Дауд. — Ще ви уведомим за нашето решение.

 

 

Тази вечер реших аз да взема нещата в ръце.

Позвъних в „Уошингтън Поуст“ на познат репортер, комуто имах доверие. Предложих му да се срещнем в ресторант „Папис Дайнър“ в края на Югоизточния квартал. „Папис“ беше място, където нямаше да ни разпознаят, защото не исках някой да разбере, че сме се срещали. Беше в интерес и на двама ни.

Лий Ковел беше не дотам млад юпи^[3] и донякъде бих го нарекъл задник, но въпреки това ми харесваше. Не прикриваше чувствата си: дребнави зависти, озлобление, породено от жалкото състояние на журналистиката, склонност към сантименталничене, крайно консервативни възгледи. Всичко беше на показ, за да може светът да види и да реагира.

 

 

Лий се отпусна в столчето до мен на бара. Носеше сив костюм и светлосини мокасини. „Папис“ привлича най-разнородна клиентела: негри, латиноамериканци, корейци, бели от работническата класа, които си изкарват по някакъв начин хляба в Югоизточния квартал. Но такива като Лий нямаше.

— Бия на очи като стърчащ загноясал палец — оплака се той. — Прекалено съм издокаран за това място.

— Кой ще те види? Боб Удуърд^[4]?

— Много смешно, Алекс. Какво си намислил? Защо не ме потърси, когато историята беше още топла? Преди да спипате това копеле?

— Ще дадеш ли на този тук горещо, много горещо черно кафе? — поръчах на бармана. — Трябва да го събудя. — После се обърнах отново към Лий. — Ще хипнотизирам Сонеджи в затвора. Ще търся Маги Роуз Дън в неговото подсъзнание. Ти ще си единственият, на когото ще предоставя историята. Но срещу една услуга — казах на Лий.

Лий Ковел почти се взриви.

— Дрън-дрън! Разкажи ми всичко, Алекс. Мисля, че ми спести някои подробности.

— Добре. Опитвам се да получа разрешение да хипнотизирам Сонеджи, но се намесиха множество дребни политически игри. Ако намекнеш за историята в „Поуст“, мисля, че ще получа разрешението. Тогава ти единствен ще имаш новината.

Поднесоха му кафето в красива стара чашка, светлокафява с тънка синя ивица под ръба. Лий сръбна от горещата течност, потънал в размисъл. Изглежда му беше забавно, че се опитвам да изманипулирам установения ред във Вашингтон. Допадаше на сантименталната му жилка.

— Ако научиш нещо от Гари Сонеджи, искам да съм вторият, който ще го чуе. След теб, Алекс.

— Тежък пазарлък, но дадено. Нека така се разберем. Помисли, Лий. Каузата си струва. Ще открием Маги Роуз, а да не говорим за твоята кариера.

Оставих Ковел да си довърши кафето и да обмисли материала си. Очевидно точно това беше направил, защото той се появи в сутрешното издание на „Поуст“.

 

 

В нашата къща първа става Мама Нана. Всеки божи ден. Няма да се учудя, ако тя е първата, която става в цялата Вселена. Двамата със Сампсън бяхме твърдо убедени в това, когато бяхме десетинагодишни. По онова време тя беше заместник-директор на гимназията „Гарфийлд норт джуниър хай скул“.

Когато и да стана, било то в седем, шест или пет, слизам в кухнята и винаги заварвам лампата да свети, а Нана да закусва или да си приготвя закуската на печката. Повечето сутрини яде едно и също. Варено яйце, гореща английска мекица, намазана с масло, слаб чай с мляко и две лъжички захар.

Обикновено е започнала да приготвя и нашата закуска, като се съобразява с вкусовете ни. Менюто може да включва палачинки, свинска наденица или бекон, пъпеш, в зависимост от сезона, овесена каша с много масло и щедро поръсена със захар, яйца, приготвени по всички известни начини.

От време на време ни прави омлет с желе от грозде — единствената й гозба, която не обичам. Нана го препържва от едната страна и, както много пъти съм й повтарял, яйца с желе е като палачинки с кетчуп. Нана не се съгласява, въпреки че тя самата никога не хапва от тези омлети. Децата обаче умират за тях.

В тази мартенска утрин Нана вече седеше на масата в кухнята. Четеше „Уошингтън Поуст“, който ни го носи един мъж на име Уошингтън — ако щете, вярвайте. Всеки понеделник господин Уошингтън закусва с Нана. Днес беше сряда — важен ден за разследването.

Сцената на закуската ми беше тъй позната, но въпреки това се стъписах, като влязох в кухнята. За сетен път се убедих колко дълбоко бе навлязло отвличането на децата в личния ни живот, в личния живот на цялото ми семейство.

Заглавието в „Уошингтън Поуст“ гласеше:

СОНЕДЖИ/МЪРФИ

ЩЕ БЪДЕ ХИПНОТИЗИРАН

Имаше моя снимка и на Сонеджи/Мърфи. Вече бях чул новината предната вечер. Бях се обадил на Лий Ковел да му дам неговата и само негова история.

Прочетох статията на Лий, докато ядях две огромни сухи сливи. В нея се казваше, че някои неназовани източници били „скептично настроени към мнението на психолозите, които се занимават с похитителя“, че „получените с помощта на медицински средства сведения може да повлияят на съдебния процес“, че „ако се докаже, че Сонеджи/Мърфи е невменяем, той може да получи снизходителна присъда от три години в лечебно заведение“. Очевидно Лий бе разговарял и с други „източници“ след нашата среща.

— Защо тия хора не казват ясно и недвусмислено какво имат предвид — промърмори Нана над чашата чай с препечена филийка.

Явно не си падаше по журналистическия стил на Лий.

— Защо не кажат какво? — попитах аз.

— Очевидното. Някой не иска ти да се намесваш в техния чистичък и изяснен случай. Искат правосъдието да е изпрано с белина. А не непременно истината. Истината в дадения случай никому не е нужна. Просто желаят веднага да се почувстват добре. Искат да се сложи край на болката. Хората има нисък праг на поносимост към болката, особено напоследък. Откакто доктор Спок започна да отглежда децата ни вместо нас.

— Какви ги кроиш над закуската си? Звучиш ми като дъртата детективка от телевизионния сериал „Тя пише за убийства“.

Сипах си малко от нейния чай. Но без захар и мляко. Взех си английска мекица и пъхнах вътре две наденички.

— Нищо не кроя. Действителността се набива на очи като носа на лицето ти, Алекс.

Кимнах. Може би беше права, но не ми се занимаваше това толкова рано сутринта.

— Няма нищо по-хубаво от сухи сливи рано сутрин — казах. — М-м-м, колко вкусно.

— Хм! — намръщи се Мама Нана. — На твое място не бих прекалявала със сливите. И без това има опасност да затънеш в лайна оттук нататък, Алекс. Ако ми позволиш да говоря без увъртане.

— Благодаря ти, Нана. Ценя прямотата ти.

— Пак заповядай. Има за какво да благодариш — за закуската и за един добър съвет: нямай доверие на бял човек.

— Много хубава закуска — казах аз.

— Какво става с новата ти приятелка? — попита ме баба.

Нищо не може да й убегне от погледа.