Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (71)

Глава 70

Отново се потопих в работата. Бях си обещал, че по някакъв начин ще реша загадката на това отвличане. Черният рицар не ще бъде победен.

Една отвратителна студена и дъждовна нощ се затътрих да се срещна отново с Нина Серизиър. Тя все още беше единственият човек, виждал „съучастника“ на Гари Мърфи. Така и така бях в района.

А защо бях в Лангли Терас посред нощ, в този леденостуден просмукващ дъжд? Защото се бях превърнал в упорит глупак, който не преставаше да търси още информация за едно отвличане отпреди година и половина. Защото бях перфекционист и трийсет години бях живял по този начин. Защото имах нужда да разбера какво наистина се е случило с Маги Роуз Дън. Защото не можех да се отърва от погледа на Мустаф Сандърс. Защото исках да узная истината за Сонеджи/Мърфи. Или поне така се оправдавах пред себе си.

Глори Серизиър не беше особено щастлива да ме види отново на прага на къщата си. Стоях пред входа цели десет минути и дълго чуках по охлузената алуминиева врата, преди да ми отвори.

— Детектив Крос, знаете ли, че е късно? Не можете ли да ни оставите на мира? — попита ме тя, когато най-сетне се появи. — Трудно ни е да забравим семейство Сандърс. Нямаме нужда постоянно да ни напомняте.

— Знам — съгласих се аз с високата петдесетгодишна жена, която ме изпепеляваше с поглед. Очите й бяха с формата на бадеми. Красиви очи на не много красиво лице. — Става дума за убийства, госпожо Серизиър, за ужасни убийства.

— Нали заловиха убиеца — отвърна тя. — Не сте ли разбрали, детектив Крос? Не сте ли чули? Не четете ли вестници?

Почувствах се безкрайно глупаво. Сигурен бях, че ме смята за луд. Умна жена.

— Исусе Христе — поклатих глава аз и високо се разсмях. — Знаете ли, вие сте права. Просто не съм на себе си. Много съжалявам. Наистина.

Това я свари неподготвена и тя ми се усмихна. Мила усмивка, която откри криви зъби. Често се среща в квартала.

— Поканете този нещастен негър на едно кафе — примолих се аз. — Луд съм, но поне си го знам. Пуснете ме да вляза.

— Добре де, добре. Заповядайте, детективе. Можем да поговорим още веднъж. Но толкоз!

— Дадено — съгласих се аз.

Бях разчупил леда, защото казах истината за себе си.

Пихме лошо нес кафе в тясната й кухня. Всъщност обичаше да говори. Глори Серизиър ме затрупа с въпроси за процеса.

Искаше да разбере как се чувства човек, когато го дават по телевизията. Подобно на много хора и тя проявяваше любопитство към актрисата Катерин Роуз. Домакинята дори си имаше собствена теория за отвличането.

— Този човек не го е направил. Този Гари Сонеджи, или Мърфи, или както там му викат. Някой го е натопил, разбираш ли — обясни ми тя и се засмя.

Сигурно й се стори смешно, че споделя откачените си идеи с откачен вашингтонски полицай.

— Уйдисай ми още веднъж на акъла — предложих аз, за да се върна най-после на въпроса, който ме беше довел тук. — Припомни ми пак какво е видяла Нина онази нощ. Кажи ми какво точно ти каза. Както си го спомняш, дума по дума.

— Защо се тормозиш? — попита ме тя. — Защо си тук в десет вечерта?

— Не знам, Глори — свих аз рамене и отпих от ужасното кафе. — Може би искам да разбера защо точно на мен се спряха в Маями. Не знам, но важното е, че съм тук.

— Този случай те е побъркал, нали? Отвличането на тези деца?

— Да. Побърка ме. Разкажи ми пак какво е видяла Нина. Разкажи ми за мъжа в колата с Гари Сонеджи.

— От малка Нина обича да стои на прозореца на стълбището — започна Глори. — Това е прозорецът на Нина към света. Открай време. Навива си косата там, чете книга или гали някое от котетата. Понякога просто зяпа в нищото. Била е на прозореца, когато е видяла онзи бял, Гари Сонеджи. Рядко се появяват бели в квартала. Само черни, понякога и латиноамериканци. Затова привлякъл вниманието й. Колкото повече гледала, толкова по-странно й се струвало поведението му. Както ти каза. Наблюдавал къщата на Сандърсови. Като че ли шпионирал. А другият мъж, онзи в колата, го наблюдавал как наблюдава къщата.

Бинго! Умореният ми и претоварен мозък някак успя да улови ключовата фраза в това, което ми разказваше.

Глори Серизиър се канеше да продължи, но аз я спрях.

— Ти каза, че мъжът в колата е наблюдавал Гари Сонеджи. Каза, че е наблюдавал него?

— Така ли казах? Май забравям вече. Нина спомена, че мъжете са били заедно. Като двама търговци или нещо такова. Нали знаеш, понякога се мотаят из улиците. Но като се замисля, се сещам, че всъщност Нина ми каза, че мъжът в колата е наблюдавал другия. Мисля, че така каза. Почти съм убедена. Чакай да я извикам. Вече не съм толкова сигурна.

Скоро тримата седяхме заедно и разговаряхме. Госпожа Серизиър ми помогна да предразположа Нина и момичето най-после се отпусна. Каза, че е убедена, че мъжът в колата е наблюдавал Гари Сонеджи. Мъжът не бил със Сонеджи. Нина Серизиър много добре си спомняше, че този в колата е наблюдавал другия.

Човекът в колата е наблюдавал Гари Сонеджи.

Може би все пак не е имало „съучастник“, а някой, който е наблюдавал как Гари Сонеджи/Мърфи си набелязва поредните жертви. Кой може да бъде?