Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (14)

Глава 13

Маги Роуз Дън се събуди от най-странния сън в живота си. Ужасяващи и неописуеми кошмари.

Имаше чувството, че всичко наоколо бавно се люлее. Беше жадна. Ужасно й се пишкаше.

Толкова съм уморена тази сутрин, мамо. Моля те! Не искам да ставам. Не искам да ходя на училище днес. Моля те, мамо. Не се чувствам добре. Честна дума. Наистина не ми е добре, мамо.

Маги Роуз отвори очи. Или си помисли, че ги е отворила, но не можа да види нищо. Ама съвсем нищо.

— Мамо! Мамо! Мамо! — изкрещя Маги най-сетне и не можа да спре да крещи.

Близо час изплуваше и отново потъваше в безсъзнание. Усещаше неописуема слабост. Носеше се като листо по огромна река. Теченията я отнасяха накъдето пожелаеха.

Сети се за майка си. Дали тя знаеше, че Маги е изчезнала? Дали я търсеше сега? Сигурно я търсеше.

Може би някой е отрязал ръцете и краката й. Не ги чувстваше. Трябва да е било отдавна.

Обгръщаше я мрак. Вероятно е заровена в земята. Навярно гниеше и се превръщаше в скелет. Затова ли не усещаше ръцете и краката си?

Завинаги ли ще се чувствам така? — продължи да се пита. Не можа да го понесе и започна да плаче. Беше толкова объркана. Изобщо не можеше да мисли.

И все пак Маги Роуз можеше да отваря и затваря очите си. Поне й се струваше, че може. Но нямаше никаква разлика дали очите й бяха отворени или затворени. И в двата случая беше тъмно.

Когато бързо отваряше и затваряше очи, виждаше цвят.

Сега в мрака пред очите й се появиха цветни петънца и ивички. Предимно червени и яркожълти.

Попита се дали не е завързана с нещо. Така ли правят, когато те слагат в ковчег? Връзват ли те? Но защо? За да ти попречат да излезеш изпод земята ли? За да задържат завинаги душата ти под земята?

Изведнъж си спомни нещо. Господин Сонеджи. За секунда мъглата, която я обгръщаше, се отдръпна и съзнанието й се проясни.

Господин Сонеджи я беше взел от училището. Кога се случи това? Защо? Къде беше господин Сонеджи сега?

И Майкъл! Какво се е случило с Майкъл? Тръгнаха заедно от училище. Това поне помнеше.

Тя се размърда и се случи нещо изумително. Откри, че може да се претърколи.

И тя го направи. Претърколи се и изведнъж се озова до нещо.

Отново усещаше тялото си. Все още имаше тяло, което да усеща. Беше сигурна, че има тяло и не е скелет.

Маги изпищя.

Беше се претърколила върху някого или нещо.

Тук в мрака с нея имаше още някой.

Майкъл?

Сигурно беше Майкъл.

— Майкъл? — едва-едва прошепна тя. — Майкъл? Ти ли си?

Почака за отговор.

— Майкъл? — прошепна отново, този път по-високо. — Хайде, Майкъл. Кажи нещо.

Който и да беше, не й отговори. По-страшно, отколкото да си сам.

— Майкъл… Аз съм… Не се страхувай… Маги е… Майкъл, моля те, събуди се. О, Майкъл, моля те… Моля те, Фъстък. Само се пошегувах за тежкарските ти обувки. Хайде, Майкъл. Кажи ми нещо, Фъстък. Аз съм Маги.