Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (13)

Глава 12

Вече се чувствах емоционално обвързан с отвличането на децата. Прекарах тревожна и неспокойна нощ. Неприятните сцени от училището постоянно се появяваха в съня ми. Отново и отново виждах Мустаф Сандърс. Тъжните му очи бяха втренчени в мен и молеха за помощ, а не я получаваше.

Събудих се и видях, че децата са до мен в леглото. Явно са се присламчили по някое време рано сутринта. Това бе един от любимите им номера, една от техните малки шегички с „Големия татко“.

Деймън и Джанел спяха дълбоко върху покривката на леглото, съшита на ръка от разноцветни парченца плат. Предната вечер съм бил прекалено изморен, за да я махна. Две почиващи си ангелчета и една рухнала кранта.

Деймън е красиво шестгодишно момченце, което винаги ми напомня колко невероятна беше майка му. Имаше очите на Мария. Другата ми слабост е Джани. Тя е четиригодишна, с акъла на петнайсетгодишна. Обича да ме нарича „Големия татко“. Звучи ми като негърски жаргон, който тя си е измислила. Може би в някой друг живот е познавала голямата футболна звезда „Големия татко“ Липскомб.

На леглото лежеше и романът „Видим мрак“ от Уилям Стайрън, в който той описва депресията си. Затова го четях. Надявах се да ми помогне да превъзмогна собствената си депресия, обзела ме след убийството на Мария. Изминаха едва три години, а ги чувствах като двайсет.

Това, което всъщност ме бе събудило тази сутрин, беше светлината от фарове, която се процеждаше през щорите. Чух да се затръшва вратата на кола, а после бързи стъпки по настилката на алеята пред къщи. Прокраднах се на пръсти към прозореца на спалнята, като внимавах да не събудя децата.

Погледнах надолу и видях зад моето старо порше две патрулни коли. Навън изглеждаше ужасно студено. Навлизахме в най-дълбоката дупка на вашингтонската зима.

— Оставете ме на мира — промърморих аз в ледените щори на стъклото. — Махайте се!

Сампсън се беше насочил към задната врата на кухнята. Часовникът до леглото показваше пет без двайсет. Време беше да тръгвам на работа.

Минута преди пет сутринта двамата със Сампсън спряхме пред стара многоетажна къща на улица „M“ в Джорджтаун. Беше строена преди войната и облицована с кафяви камъни. Решихме лично да проверим апартамента на Сонеджи. Единственият начин работата да се свърши както трябва, е като си я свършиш сам.

— Всички лампи светят. Изглежда има някой — отбеляза Сампсън, когато слязохме от колата. — Кой може да бъде?

— Познай от три пъти. Първите два не се броят — измърморих аз.

Мъчеше ме сутрешното главоболие. Посещението в бърлогата на чудовището нямаше да ми помогне да се оправя.

— ФБР. А може да е Ефрем Зимбалист^[1] — започна Сампсън. — Може би снимат поредната серия „Истински истории от ФБР“.

— Да проверим на място.

Влязохме в къщата и се качихме по витите стълби. На втория етаж вратата на апартамента на Сонеджи беше „запечатана“ с кръстосана жълта полицейска лента. Не ми приличаше на жилище, което би обитавал „Господин Чип“. Подхождаше повече на Ричард Рамирес^[2] или на Убиеца от Зелената река^[3].

Издрасканата дървена врата беше отворена. Вътре се виждаха двама от лаборантите на ФБР. Местен диджей по прякор „Мазника“ се дереше от радиото, поставено на пода.

— Хей, Пийт, какво става? — подвикнах аз.

Познавах единия. Казваше се Пийт Швайцер. Когато ме чу, вдигна глава.

— Я виж кой е тук! Добре дошъл в светилището.

— Дойдохме да ви потормозим. Да видим какви сте ги свършили — обади се Сампсън.

И двамата сме работили с Пийт Швайцер. Харесвахме го и му имахме доверие. Доколкото можеш да имаш доверие на служител от ФБР.

— Влезте и се чувствайте като у дома си в „Каза Сонеджи“. Този тук е моят колега по издирването и прибирането на боклуци Тод Туи. Много обича да слуша „Мазника“ в малките часове. Тези двамата са таласъми като нас, Тод.

— Най-добрите — уверих аз Тод Туи.

Вече бях започнал да душа из малкия апартамент. Отново всичко ми се стори нереално. В главата си отново усетих едно леденостудено влажно местенце. Зловещо време.

В малкия едностаен апартамент беше мръсно и разхвърляно. Нямаше много мебели, гол матрак на пода, масичка с лампа и канапе, което изглеждаше като взето от боклука. Но подът беше зарит с различни вещи.

В общия хаос се виждаха смачкани чаршафи, кърпи и бельо. Можеха да напълнят две-три перални. Безредието се създаваше най-вече от книги и списания. Стотици книги и поне още толкова списания бяха разхвърляни из единствената малка стая.

— Нещо интересно? — попитах Швайцер. — Прегледа ли библиотеката му?

— Всичко е интересно — отговори той, без да вдига глава от купчината книги, по които търсеше отпечатъци. — Хвърли едно око на книгите до стената. И обърни внимание, че нашият приятел е избърсал целия шибан апартамент, преди да изчезне.

— Значи добре е свършил работата. Покрива ли твоите изисквания?

— И още как. Аз самият не бих могъл да се справя по-добре. Досега не сме открили и част от отпечатък. Дори по тези проклети книги.

— Може би чете с гумени ръкавици — предположих аз.

— Нищо чудно. Майтапът настрана. Професионално изпипана работа, Алекс.

Приклекнах до няколко купчинки книги на пода. Прочетох заглавията им на страничните обложки. Повечето бяха документални описания на истински убийства и престъпления от последните пет години.

— Голям любител на жанра — отбелязах аз.

— И много, много истории за отвличания — добави Швайцер, после погледна нагоре и продължи: — Отдясно на матрака, до лампата. Там е разделът за отвличанията.

Доближих се и разгледах книгите. Повечето бяха откраднати от библиотеката в Джорджтаун. За да ги вземе, е трябвало да покаже лична карта. Дали не е бивш студент? Или преподавател?

Върху стената над личната му библиотека за отвличанията бяха закачени компютърни разпечатки. Взех да ги чета.

Алдо Моро. Отвлечен в Рим. По време на похищението убити петима от охраната. Тялото намерено в паркирана кола.

Джак Тич, освободен след плащане на 750 000 долара откуп.

Дж. Реджиналд Мърфи, издател на „Атланта Конститюшън“, освободен след плащане на 700 000 долара откуп.

Дж. Пол Гети Трети, освободен в Южна Италия след платен откуп от 2,8 милиона долара.

Госпожа Вирджиния Пайпър от Минеаполис, освободена след като съпругът й платил 1 000 000 долара.

Виктор Е. Самуелсън, освободен в Аржентина след плащане на 14,2 милиона долара откуп.

Подсвирнах при вида на сумите в списъка. Колко ли щеше да иска за Маги Роуз Дън и Майкъл Голдбърг?

Квартирата наистина беше малка и на Сонеджи не му е било трудно да изтрие всичките си отпечатъци. Швайцер каза, че не е оставил никаква следа. Зачудих се дали Сонеджи не е бил полицай. Това би му помогнало да планира престъплението и да увеличи шансовете си да му се размине.

— Ела за малко — повика ме Сампсън от банята в другия край на малкото помещение.

Стените й бяха покрити със снимки от списания, вестници, обложки от грамофонни плочи и книги.

Беше ни оставил една последна изненада. Нямаше отпечатъци, но беше надраскал съобщение.

По стените беше истинска изложба. Видях Ривър Финикс и Мат Дилън. Имаше снимки от книгите на Хелмут Нютън. Разпознах убиеца на Ленън, Марк Дейвид Чапман. И Аксел Роуз. На стената висеше и Пийт Роуз. И Нион Дион Сандърс. Уейн Уилямс^[4] също беше тук. Имаше и статии от вестници. За един пожар в нюйоркски клуб. Статия за отвличането на малкия Линдбърг в „Ню Йорк Таймс“. Историята за похищението на Самюел Бронфман, наследника на корпорацията Сийграм, и за изчезналото дете Итън Пац.

Замислих се за Сонеджи похитителя, съвсем сам в празния си апартамент. Много внимателно е избърсал отпечатъците си от всеки сантиметър. Стаята беше толкова малка, тъй монашеска. Четял е много или поне е обичал да има книги около себе си. Направил си е галерия от снимки. Какво ни казваше тя? Насочваше ли ни? Или ни заблуждаваше?

Стоях пред огледалото над мивката и се взирах в него така, както той е правил много, много пъти. Какво трябваше да видя? Какво е виждал Гари Сонеджи?

— Лицето му в това огледало е било всъщност заместител на снимката му сред тази галерия от известни личности — изложих аз теорията си на Сампсън. — Това е ключовата, централната снимка. Той иска да бъде звездата сред всички тях.

— А защо няма отпечатъци, доктор Фройд? — закачи ме Сампсън, облегнал се на стената със снимки и вестникарски изрезки.

— Защото някъде имаме негово досие с отпечатъците му. Това ме кара да мисля, че може би в училището е бил дегизиран. Може би точно тук си е слагал грима, преди да тръгне за училището. Може да е актьор. Според мен все още не сме видели истинското му лице.

— Това момче има големи планове. Много му се иска да стане звезда — заключи Сампсън.

Искам да съм някой!