Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (54)

Глава 53

В края на септември двамата с Джези Фланаган заминахме за островите. Избягахме за четири дни — един дълъг уикенд. Само двамата. Идеята беше на Джези. Много я одобрих. Отдих и почивка. Бяхме любопитни. Изпълнени с предчувствия. Развълнувани от това, че ще бъдем непрекъснато заедно. Може би нямаше да можем да се изтърпим толкова дълго. Трябваше да го разберем.

На главната улица на Върджин Корда почти никой не се обърна да ни гледа. Беше приятно и различно от Вашингтон, където хората обикновено ни зяпаха.

Наехме екипи и взехме уроци по подводно плуване от седемнайсетгодишно чернокожо момиче. Яздихме коне по петкилометровия плаж. С един Рейндж Роувър навлязохме в джунглата и се изгубихме там за половин ден. Най-незабравимото преживяване беше, когато попаднахме на едно невероятно място, което нарекохме Личния остров на Джези и Алекс в рая. От хотела ни го намериха. Закараха ни с корабче и ни оставиха сами.

— Това е най-страхотното място, което съм виждала през живота си — заяви Джези. — Погледни водата и пясъка. Надвисналите скали и рифовете отсреща.

— Е, не е Пета улица, но става — усмихнах се аз и се огледах наоколо. Направих няколко „колела“ до ръба на водата.

По-голямата част от брега на личния ни остров бе покрита с бял пясък, който хрупаше като захар под краката ни. Отвъд брега започваше най-пищната зелена джунгла, която някога бяхме виждали. Бе изпъстрена с бели рози и тропически храсти. Синьо-зеленото море бе прозрачно като изворна вода.

От кухнята на хотела ни бяха приготвили кошница с храна. Превъзходни вина, екзотични сирена, омар, месо от раци и различни салати. Докъдето ни стигаше погледът, не се виждаше жив човек. Направихме най-естественото нещо. Свалихме си дрехите. Никакъв срам. Никакви табута. Нали бяхме сами в рая?

Взех да се смея с пълен глас, докато лягах на плажа до Джези. Нещо, което не бях правил от много, много дълго време — да се смея, да бъда в хармония със заобикалящия ме свят. Да чувствам. Бях безумно благодарен, че мога отново да чувствам. Три и половина години бяха дълъг период за траур.

— Имаш ли представа всъщност колко си красива? — попитах я аз, докато лежахме заедно.

— Не знам дали си забелязал, но в чантичката си нося пудриера с малко огледалце — погледна ме тя в очите, като търсеше нещо в тях, което аз никога нямаше да видя. — Всъщност, откакто постъпих в Службата за охрана, все се опитвам да избягвам въпроса с личната си привлекателност. Ето колко са шибани нещата в мъжкарския свят на Вашингтон — намигна ми Джези. — Не бъди толкова сериозен, Алекс. Ти самият си много забавен. Обзалагам се обаче, че само децата ти познават тази твоя страна. Деймън и Джани добре те познават. Буга-буга — погъделичка ме тя.

— Не сменяй темата. Говорехме за теб.

— Ти говореше. Понякога ми се иска да бъда красива, но през по-голямата част от времето искам да съм невзрачна. Да си лягам с големи розови ролки на главата и да гледам стари филми.

— Ти беше красива през целия уикенд. Без розови ролки. С панделки и свежи цветя в косата си. С бански костюм без презрамки. И без бански костюм.

— Сега искам да съм красива. Във Вашингтон е друго. Красотата ми създава само още един допълнителен проблем. Представи си, че отивам при шефа си. От месеци съм работила върху важен доклад. А първото, което ми казва, е: „Изглеждаш страхотно в рокля, маце.“ Веднага ти иде да му отговориш: „Еби си майката, задник такъв!“

Протегнах се и улових ръцете й.

— Благодаря ти, че изглеждаш така. Толкова красива.

— Само заради теб — усмихна се тя. — Но искам да направя и нещо друго за теб. Искам и ти да направиш нещо за мен.

И го направихме. Един на друг.

Засега не си бяхме омръзнали. Напротив, тук в рая ставаше точно обратното.

Същата вечер в града седяхме в един бар на открито. Наблюдавахме как безгрижният островен народ минава покрай нас и се питахме защо ли не зарежем всичко и не станем част от този свят. Ядохме скариди и стриди и разговаряхме два часа. Бяхме се отпуснали, особено Джези.

— Много съм амбициозна, Алекс — заяви тя. — Нямам предвид само случая с отвличането. Пъхам си носа във всичко, участвам в преследването на всеки престъпник. Такава съм, откакто се помня. Заловя ли се с нещо, не го пускам до края.

Не казах нищо. Исках да я слушам и да науча всичко за нея.

— Седя тук с бира в ръка — вдигна чашата си тя. — А родителите ми бяха алкохолици, и двамата. Бяха дисфункционални, преди това да стане модерно. Никой извън дома ни не знаеше, докъде бяха стигнали нещата. Постоянни крясъци и скандали. Обикновено баща ми губеше съзнание. Заспиваше в „неговия си стол“. Майка ми стоеше будна на масата в столовата почти през цялата нощ. Обичаше своя „Джеймсънс“. Казваше: „Донеси ми от моя «Джеймсънс», малка Джези.“ Бях малката им сервитьорка. По този начин печелех дневните си пари до единайсетгодишна възраст.

Джези спря да разказва и се вгледа в очите ми. Никога не съм я виждал толкова уязвима и несигурна в себе си. Обикновено излъчваше безкрайна самоувереност. Такава беше и репутацията й в Службата за охрана.

— Искаш ли да тръгваме? Да престана да те занимавам със себе си?

— Не, Джези — поклатих аз глава. — Искам да чуя всичко, да знам всичко за теб.

— Все още ли сме във ваканция?

— Да, и наистина ми е приятно да те слушам. Просто ми разказвай. Довери ми се. Ако ми доскучае, ще стана и ще те зарежа да платиш сметката в бара.

Тя се усмихна и продължи.

— Обичах родителите си посвоему. Мисля, че и те ме обичаха. Тяхната „малка Джези“. Веднъж ти споменах, че не искам да се проваля като родителите си.

— Май беше посмекчила положението — усмихнах се аз.

— Да. Както и да е, когато постъпих в Службата, работех до късно през нощта, и в събота, и в неделя. Поставях си непосилни цели — началник-отдел до двайсет и осем годишна възраст — и се справих предсрочно с всяка набелязана задача. За това се получи така и с мъжа ми. Поставих работата си над семейството. Искаш ли знаеш защо започнах да карам мотоциклет?

— Да. А също и защо ме накара да се возя.

— Ами защото не умеех да спра да работя. Не се научих да изключвам, когато се прибирах вечер вкъщи. Докато не си купих мотора. Когато караш със сто и деветдесет, трябва да се съсредоточиш върху пътя. Всичко друго минава на заден план. Мотоциклетът ме откъсна от работата.

— По същата причина аз пък свиря на пиано. Съжалявам за родителите ти, Джези.

— Радвам се, че най-после ти казах за тях. На никого не съм го казвала. Никой не знае цялата истина.

Прегърнахме се в бара на малкия остров. Никога не бях я чувствал толкова близка. Сладката малка Джези. От всичките дни, прекарани с нея, никога нямаше да забравя тази вечер. Нашето посещение в рая.

Изведнъж, и някак прекалено бързо, нашата „работна“ ваканция приключи.

Намерихме се на борда на самолета на „Американ еърлайнс“ на път за Вашингтон. Обратно към мрачното дъждовно време според прогнозите. Обратно на работа.

Бяхме малко резервирани един към друг по време на полета. Започвахме да говорим едновременно, а после си играехме на възпитание с „ти кажи пръв“. За първи път, откак бяхме тръгнали за островите, заговорихме за работа. Отвратителният служебен разговор.

— Мислиш ли, че наистина страда от раздвоение на личността, Алекс? Знае ли какво се е случило с Маги Роуз? Сонеджи знае, но дали Мърфи знае?

— На някакво ниво — да. Стана страшен, когато заговори за Сонеджи. Независимо дали Сонеджи е отделна личност или истинското му „аз“, той е страшен. Сонеджи знае какво се е случило с Маги Роуз.

— Много жалко, че никога няма да научим. Поне засега така изглежда.

— Да. Защото мисля, че щях да го измъкна от него. Трябваше ми само време.

Националното летище във Вашингтон представляваше природно бедствие, което стотици хиляди от нас трябва да преживеят. Колите едва се влачеха. Опашката за таксита стигаше почти до терминала. Всички изглеждаха мокри до кости.

И двамата с Джези нямахме дъждобрани, та също подгизнахме. Животът изведнъж стана потискащ и прекалено реален. Замрялото на мъртва точка разследване беше тук, във Вашингтон. Наближаваше процесът. Вероятно на бюрото ме чакаше съобщение от Питман.

— Дай да се върнем обратно. Да обърнем гръб и да се върнем — предложи Джези, взе ръката ми и ме придърпа към себе си пред стъклените врати на ежечасната „совалка“ до Ню Йорк.

Усетих топлината и познатото ухание на тялото й. Все още усещах слабата миризма на какаово масло и алое.

Хората се обръщаха и ни гледаха. Зяпаха ни. Осъждаха ни. Почти всеки човек, който минаваше покрай нас, ни заглеждаше.

— Да се махаме оттук — казах аз.