Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (63)

Глава 62

На другата сутрин внесоха за сеанса ми с Гари две обикновени кресла, тапицирани с червена кожа. Намалиха централното осветление, за да може да се отпусне и да не се влияе от обкръжението. И двамата имахме микрофони. Това беше единственото, което разреши съдийката Каплан.

Другата възможност бе да се демонстрира в съда записаният на видео предишен хипнотичен сеанс, но Гари заяви, че по всяка вероятност ще може да бъде хипнотизиран в съдебната зала. Искаше да опита. Адвокатът му настояваше да опита.

Реших да извърша хипнотизирането така, сякаш Сонеджи/Мърфи се намира в затворническата си килия. Важно беше да го изолирам от някои очевидно разсейващи неща в залата. Нямах представа дали ще успея и какво ще излезе. Стомахът ми беше на възли, когато седнах в едното кресло. Опитах се да не гледам към присъстващите. Никога не съм обичал сцената, а сега още по-малко.

Предишния път използвах проста словесна техника, за да хипнотизирам Гари. Сега в съдебната зала започнах по същия начин. Хипнотизирането не е кой знае каква философия, както си мислят повечето хора.

— Гари — казах аз, — искам да се облегнеш назад и да се опиташ да се отпуснеш. И да видим какво ще стане.

— Ще направя каквото мога — рече той и изглеждаше искрен.

Беше облечен е тъмносин костюм, чиста бяла риза и раирана връзка. Приличаше повече на адвокат от собствения си адвокат.

— Ще те хипнотизирам отново, защото адвокатът ти смята, че това може да помогне на делото. Ти също даде съгласието си. Така ли е?

— Да — отговори Гари. — Искам да кажа истината… Искам самият аз да я разбера.

— Добре тогава. Започни да броиш от сто надолу. Правили сме го вече. С всяка цифра трябва да се отпускаш. Можеш да започнеш.

Гари Мърфи започна да брои.

— Очите ти започват да се затварят. Сега се чувстваш по-отпуснат… в спящо състояние… дишаш дълбоко — тихо и монотонно му говорех аз.

В съдебната зала цареше почти пълна тишина. Единственият звук беше плътната вибрация на климатичната инсталация.

Гари най-после спря да брои.

— Чувстваш ли се удобно? Всичко наред ли е? — попитах го аз.

Кафявите му очи бяха като стъклени, влажни. Като че ли много лесно изпадна в транс. Но нямаше как да проверя дали наистина е хипнотизиран.

— Да. Добре съм. Чувствам се отлично.

— Ако по някаква причина искаш да прекъснем сеанса, знаеш как да го направиш.

— Да, знам — кимна леко той, но като че ли не ме слушаше.

Като имах предвид цялото напрежение и обстоятелствата около процеса, съмнявах се, че симулира.

— Преди време в един от миналите сеанси ние говорихме за случилото се в „Макдоналдс“. Ти ми каза, че си се „събудил“ в полицейската кола. Спомняш ли си?

— Така беше, спомням си добре — отвърна той. — Събудих се в полицейска кола пред заведението. Изведнъж се събудих, а около мен полиция. Арестуваха ме.

— Как се почувства, когато те арестуваха?

— Не можех да повярвам, че се случва с мен. По никакъв начин. Сигурен бях, че е някакъв кошмарен сън. Казах им, че съм търговски пътник, казах им къде живея в Делауер. Казах им всичко, за което можех да се сетя, за да им докажа, че са заловили не този, когото трябва. Не съм престъпник. Нямам полицейско досие.

— Говорихме за времето малко преди арестуването ти. Когато си влязъл в ресторанта.

— Не мога… не мога да си спомня добре. Нека се опитам да помисля… — Изглеждаше, сякаш се мъчи да го направи. Дали не се преструваше? Или се чувстваше неудобно от истината такава, каквато си я припомняше сега?

Когато в затвора той разкри пред мен личността на Сонеджи, аз много се изненадах. Питах се дали ще го направи отново. Особено при тези тежки обстоятелства.

— Отбил си се в „Макдоналдс“, за да отидеш до тоалетната. Освен това си искал да пиеш кафе, за да се чувстваш бодър по време на пътуването си.

— Спомням си… много слабо. Със сигурност се виждам в ресторанта. Спомням си, че бях там…

— Не бързай. Разполагаме с достатъчно време, Гари.

— Тълпи народ. Залата е претъпкана с хора. Приближих се до вратата на тоалетната. Но по някаква причина не влязох. Не знам защо. Странно, но не си спомням.

— Какво чувстваше тогава? Когато не влезе в тоалетната. Спомняш ли си какво почувства тогава?

— Възбуда. Ставаше все по-зле. Усещах как кръвта пулсира в главата ми. Не разбирах защо. Бях разстроен, а не знаех защо.

Сонеджи/Мърфи гледаше право напред, покрай лявото ми рамо. Бях малко изненадан, че с такава лекота можех да забравя присъстващите в залата, които не откъсваха очи от нас двамата.

— Сонеджи беше ли в ресторанта? — попитах го аз.

Той леко наклони глава. Имаше нещо затрогващо в това движение.

— Сонеджи е там. Да. Той е в „Макдоналдс“. — Започна да се вълнува. — Преструва се, че купува кафе, но изглежда ядосан. Мисля, че е направо бесен. Сонеджи е смахнат, лош човек.

— Защо е толкова бесен? Знаеш ли? От какво е ядосан Сонеджи?

— Струва ми се, защото… нещата са се объркали. Полицията е извадила невероятен късмет. Планът му да стане известен се е провалил. Пълен провал. Сега се чувства като Бруно Ричард Хауптман. Поредният неудачник.

Ето ти новина. Преди не беше споменавал отвличането. Всички в залата се бяха втренчили в нас. Аз не откъсвах очи от Гари Сонеджи/Мърфи.

Опитах се да му говоря възможно най-спокойно, без да го тревожа. Кротко и бавно. Като ходене по ръба на пропастта. Можех да му помогна, но, от друга страна, имаше опасност и двамата да полетим в бездната.

— Кое се е объркало в плана на Сонеджи?

— Всичко — каза той.

Все още беше Гари Мърфи. Нямах съмнение. Не се беше прехвърлил в личността на Сонеджи. Но Гари Мърфи знаеше за действията на Гари Сонеджи — под хипноза. Гари Мърфи беше наясно с мислите на Гари Сонеджи.

Съдебната зала беше смълчана. С периферното си зрение не забелязвах никакво движение.

Гари ни съобщи още подробности за отвличането.

— Той провери какво става с малкия Голдбърг, но момчето беше мъртво. Лицето му беше съвсем посиняло. Изглежда приспивателното е било в повече… Сонеджи не можеше да повярва, че той е направил грешка. Беше толкова внимателен и педантичен. Дори предварително разговаря с анестезиолози.

Зададох един от възловите въпроси:

— Защо тялото на момчето беше така обезобразено? Какво точно се случи с детето?

— Сонеджи пощуря. Не можеше да повярва на лошия си късмет. Започна да удря тялото с една тежка лопата.

До момента начинът, по който разказваше за Сонеджи, бе много правдоподобен. Не беше изключено в крайна сметка да е жертва на раздвоение на личността. Това би променило коренно хода на процеса, а вероятно и присъдата.

— Каква лопата? — попитах.

Заговори много бързо.

— Лопатата, която използва, за да ги зарови. Бяха заровени в плевнята. Беше им осигурил въздух за няколко дни. Приличаше на противоатомно скривалище. Системата за снабдяване с въздух работеше безупречно, както и всичко останало. Сонеджи сам я измисли. Сам я построи.

Сърцето ми биеше до пръсване. Гърлото ми бе много, много сухо.

— А малкото момиченце? Маги Роуз? — попитах аз.

— Тя беше добре. Сонеджи й даде за втори път валиум. За да я приспи отново. Тя беше уплашена и пищеше, защото под земята беше тъмно. Като в рог. Но не чак толкоз лошо. Самият Сонеджи бе преживял по-страшни моменти. В мазето.

Продължих много предпазливо. Не исках да го изпусна точно сега. Какво в мазето? Ще се опитам да се върна към него по-късно.

— Къде е Маги Роуз сега? — попитах аз Гари Мърфи.

— Не знам — отвърна той без колебание.

Не каза, че е мъртва. Не каза, че е жива… Не знам. Защо блокира тази информация? Защото знае, че аз я искам? Защото всеки в тази зала искаше да узнае съдбата на Маги Роуз Дън?

— Сонеджи се върна там за да я вземе — продължи той. — ФБР се бе съгласило с откупа от десет милиона. Всичко бе организирано, но тя беше изчезнала! Маги Роуз не беше там, когато Сонеджи се върна. Тя беше изчезнала! Някой друг бе взел момичето оттам!

Публиката в залата повече не можеше да пази тишина. Но аз не се разконцентрирах.

На съдийката Каплан не й се искаше да удари с чукчето, за да възстанови реда. Изправи се обаче и се опита с ръка да въдвори тишина, но без резултат.

Някой друг беше взел момичето оттам. Някой друг сега държеше момичето.

Зададох още няколко въпроса, преди залата да стане окончателно неуправляема, а може би и Сонеджи/Мърфи заедно с нея. Запазих гласа си тих и изненадващо спокоен при създалите се обстоятелства.

— Ти ли я изрови оттам, Гари? Ти ли спаси, малкото момиченце от Сонеджи? Знаеш ли ти къде е Маги Роуз сега?

Тези въпроси не му харесаха. Силно се потеше. Клепачите му потрепваха.

— Разбира се, че не. Не, аз нямам нищо общо с това. През цялото време беше Сонеджи. Не мога да го контролирам. Никой не може. Толкова ли не разбираш?

Надвесих се напред.

— Тук ли е Сонеджи в този момент? Тази сутрин той с нас ли е?

При други обстоятелства не бих се опитал да го насилвам толкова много.

— Мога ли да попитам Сонеджи какво се е случило с Маги Роуз? — продължих да настоявам аз.

Гари Мърфи поклати няколко пъти глава. Усещаше, че нещо става с него.

— Става страшно — изстена той. По лицето му течаха вадички пот, косата му бе мокра. — Страх ме е. Сонеджи наистина е нещо страшно! Не мога повече да говоря за него. Не искам. Моля те, помогни ми, доктор Крос! Моля те, помогни ми.

— Добре, Гари, достатъчно — и аз веднага го извадих от хипнозата.

Това беше единствената хуманна постъпка при тези обстоятелства. Нямах избор.

Изведнъж Гари Мърфи отново се върна в съдебната зала. Очите му се фокусираха в мен. В тях не прочетох нищо освен страх.

Присъстващите в залата станаха неуправляеми. Репортерите от телевизията и вестниците хукнаха да съобщят новините. Съдийката Каплан удряше ли, удряше с чукчето.

Някой друг беше взел Маги Роуз Дън… Възможно ли е?

— Всичко е наред, Гари — успокоих го аз. — Разбирам защо се изплаши.

Той се втренчи в мен, а после много бавно обходи с очи шумната и развълнувана съдебна зала.

— Какво стана? — попита той. — Какво се е случило тук?