Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (34)

Глава 33

През нощта на 11 януари Гари беше в мазето и се чувстваше уютно и в безопасност. Никой не знаеше, че е тук. Ако случайно Миси, която умираше да си пъха носа навсякъде, отвореше вратата, той щеше да загаси лампата на работната си маса. Премисляше отново всичко. Седем пъти мери, за да отрежеш само веднъж.

Все повече го обземаше желанието да убие Миси и Рони, но му се струваше, че не бива още да го прави. И все пак му беше приятно да си го представя. Идеята да избиеш семейството си излъчва някакво домашно очарование. Не е върхът на въображението, но ефектът щеше да бъде страхотен — смразяващият ужас, който щеше да прониже малката еснафска общност. Всички щяха да постъпят толкова смешно — ще си залостят вратите и ще се съберат накуп, цялото семейство.

Към полунощ установи, че малкото му семейство си е легнало, без да го дочака. Никой не се постара да го извика. Не им пука за него. В главата му се появи тъпо бучене. Изпи пет аспирина, за да го заглуши за известно време.

Може и да подпали изрядната малка къща на авеню „Сентрал“. Подпалването на къщи носи радост на душата. И преди го беше правил. Ще го стори отново. Господи, болеше го целият череп, сякаш някой го удряше с тесла. Имаше ли му нещо? Дали пък този път не полудява?

Опита се да мисли за Самотния орел — Чарлс Линдбърг. Но и това не помогна. В мислите си отново се върна в къщата в Хоупуел. Не помогна. Това мислено пътуване вече не го успокояваше.

За Бога, та той вече беше световно прочут. Беше известен! Всеки на този свят знаеше за него. Звезда на медиите по цялата тъпа планета.

Най-сетне напусна мазето, а после и къщата в Уилмингтън. Минаваше пет и половина сутринта. Когато тръгна към колата си, се почувства като внезапно отвързано животно.

Отправи се към Вашингтон. Там го чакаше още работа. Не бива да разочарова обществеността, нали?

Беше приготвил за всекиго по нещо. С мен не бива да се чувствате спокойни!

Към единайсет сутринта във вторник Гари Мърфи лекичко натисна звънеца на входната врата на добре поддържана тухлена къща в подножието на Капитолийския хълм. Отвътре учтиво проехтя „Бинг-бонг“.

От недвусмислената опасност на положението, че отново е във Вашингтон, почувства приятен гъдел. Много по-гот, отколкото да се криеш. Почувства се жив, отново можеше да диша, беше в свои води.

Вивиан Ким не свали веригата на вратата, но я открехна. През процепа видя познатата униформа на техниците от вашингтонската електрическа компания.

Красива жена, спомни си я Гари от училището. Дълги черни плитки. Сладко малко чипо носле. Тя очевидно не го позна с русата му коса. Нямаше мустаци, а скулите и брадичката му бяха изпъкнали.

— Да? С какво мога да ви помогна? — попита тя мъжа, застанал на прага й.

Отвътре се чуваше джазова музика.

— Надявам се аз да ви помогна — усмихна се той любезно. — Някой се е обадил, че сте надплатили за тока.

Вивиан Ким се намръщи и поклати глава. На врата си имаше малко корейско герданче.

— На никого не съм се обаждала. Сигурна съм, че не съм звъняла в компанията.

— Е добре, но все пак някой се е обадил, госпожице.

— Елате друг път — каза му Вивиан Ким. — Може би приятелят ми се е обадил. Ще трябва да дойдете пак. Съжалявам.

Гари сви рамене. Изпитваше такова удоволствие. Не искаше да има край.

— Както желаете. Може отново да ни се обадите. Но ще трябва да чакате ред. Все пак става дума за надвзета сума.

— Добре. Чух. Разбрах ви.

Вивиан Ким бавно откачи веригата и отвори вратата. Гари влезе в апартамента. От униформеното си яке извади дълъг ловджийски нож. Насочи го към лицето на учителката.

— Недей да пищиш, Вивиан.

— Откъде знаете името ми? — попита тя. — Кой сте вие?

— Не повишавай глас, Вивиан. Няма от какво да се страхуваш… Правил съм го и преди. Аз съм просто обикновен крадец.

— Какво искате?

Беше започнала да трепери.

Гари се замисли за секунда, преди да отговори на уплашения й въпрос.

— Иска ми се да изпратя още едно съобщение на телевизията. Искам славата, която толкова много заслужавам. Искам да бъда мъжът, от когото се страхуват най-много в Америка. Затова действам в столицата. Аз съм Гари. Не ме ли помниш, Вив?