Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (21)

Глава 20

Екипът за спасяване на заложниците кацна на летище Тамаями във Флорида в четири и трийсет следобед на Коледа. Министър Голдбърг ни уреди да пътуваме с реактивен самолет, специално предоставен от Военновъздушните сили.

Коли на полицията от Маями ни закараха до бюрото на ФБР на авеню Колинс близо до „Фонтенбло“ и други известни хотели на Златния бряг. Бюрото бе разположено само на шест преки от пощата, от която Сонеджи беше изпратил телеграмата.

Дали той го знаеше? Вероятно. Изглежда го правеше съзнателно. Беше побъркан на тема той да държи положението в ръце. Аз продължавах да записвам впечатленията си от него. Бях напълнил вече около двайсет страници от бележника, който носех в сакото си. Но не бях готов да му направя психологичен портрет, тъй като още не знаех нищо за миналото му. Бележките ми изобилстваха с откъслечни думи като: организиран, садистичен, методичен, владее се, вероятно умерена форма на маниакалнодепресивна психоза.

Дали сега наблюдаваше суетнята ни в Маями? Много вероятно. Дегизиран. Дали чувства разкаяние от смъртта на Майкъл Голдбърг? Или навлиза в състояние на ярост?

Специални спешни линии бяха вече инсталирани на номератора в местното бюро на ФБР. Не знаехме как Сонеджи ще влезе във връзка оттук нататък. Към нашия Екип прикрепиха няколко местни полицаи. Плюс още двеста агенти на ФБР от многобройния контингент на Бюрото в Южна Флорида. Изведнъж всички се разбързаха. Бързай, бързай, пък после седи и чакай.

Дали Гари Сонеджи има представа за хаоса, който създаде с наближаването на крайния срок, поставен от него, питах се аз. Дали това също не е част от плана му? Беше ли Маги Роуз Дън наистина добре? Беше ли още жива?

Ще поискаме някакво доказателство, преди да осъществим размяната. Някакво реално доказателство. В телеграмата пишеше: „М. Р. е добре, засега. Честна дума.“ Разбира се, Гари, на думата ти може да се вярва.

В Маями ни достигнаха лоши новини.

По факса в бюрото на ФБР се получи предварителният доклад от аутопсията на Майкъл Голдбърг. Веднага след нашето пристигане беше свикано съвещание в една от стаите. Седнахме кой където намери. На всяко бюро имаше компютър с монитор. В стаята беше необичайно тихо. Всъщност никой от нас не искаше да чуе подробностите за смъртта на малкото момче.

Един от специалистите на Бюрото, Харълд Фридман, бе натоварен да ни обясни заключенията на лекарите. Фридман изглеждаше, меко казано, доста странно за служител на Бюрото. Правоверен евреин, но с външния вид на плажен сваляч. На темето си носеше многоцветна еврейска капа.

— Сигурни сме, че смъртта на момчето е била случайна — започна той с дълбок, отчетлив глас. — Изглежда първо е изпаднал в безсъзнание от вдишване на хлороформ. В носа и гърлото му са открити следи от него. След това му е инжектиран натриев секобарбитал, вероятно два часа по-късно. Секобарбиталът е мощен анестетик. Притежава свойства, които потискат дишането. Изглежда точно това се е случило. Дишането на момчето е станало неравномерно, след което сърцето и дишането са спрели едновременно. Не се е мъчил, ако е бил в безсъзнание. Предполагам, че е било така и е починал в съня си. Има и няколко счупени кости — продължи Харълд Фридман. Въпреки че приличаше на сваляч, държеше се сериозно и докладваше интелигентно. — Смятаме, че момчето многократно е било удряно и ритано. Но това не е причина за смъртта му. Счупванията и нараняванията са настъпили след смъртта. Трябва също да ви съобщя, че с мъртвото тяло е извършена сексуална гавра. Вследствие на половия акт са се получили груби разкъсвания. Този тип Сонеджи трябва да е сериозно болен — завърши изложението си Фридман.

Това бе един от малкото конкретни факти, отнасящи се до заболяването на Гари Сонеджи. Очевидно е изпаднал в дива ярост, когато е открил, че Майкъл Голдбърг е мъртъв и че съвършеният му план в крайна сметка се е оказал не чак толкова съвършен.

Агентите и полицаите се въртяха на столовете си. Дали обезумелите гаври с Майкъл Голдбърг са въздействали успокояващо или възбуждащо на Сонеджи, питах се аз. Започнах силно да се тревожа за шансовете на Маги Роуз да оцелее.

 

 

Хотелът, в който бяхме отседнали, се намираше точно срещу Бюрото на ФБР. Не покриваше напълно „златните стандарти“ на Маями Бийч, но все пак имаше голям басейн от страната, гледаща към океана.

Към единайсет почти всички се разотидохме, за да поспим. Температурата беше все още около двайсет и пет-двайсет и осем градуса. Небето бе изпъстрено с ярки звезди и от време на време се мяркаше по някой самолет, пристигащ от север.

Двамата със Сампсън се разходихме по авеню Колинс. Хората май си помислиха, че баскетболистите на „Лейкърс“ са пристигнали за мач с местния отбор.

— Искаш ли първо да похапнем? Или направо да се натряскаме? — попита Сампсън, когато преполовихме авенюто.

— Вече се чувствам натряскан — рекох аз. — Мислех да поплувам. Така и така сме в Маями.

— Няма да хванеш тен през нощта — каза той, като въртеше незапалена цигара между устните си.

— Още една причина за нощно къпане.

— Аз ще се повъртя из бара — уведоми ме Сампсън, когато се разделихме във фоайето. — Редно е да дам възможност на красивите жени да се лепят по мен.

— Наслука — подвикнах аз. — Коледа е все пак. Полага ти се някакъв подарък.

Сложих си плувките и се запътих към басейна. Бях започнал да се убеждавам, че ключът към здравето са физическите упражнения, така че всеки ден се упражнявах, където и да съм. Освен това практикувах и протягания, които могат да се правят навсякъде и по всяко време.

Големият плувен басейн от страната на океана беше затворен, но аз не се отказах. Полицаите са пословични с това, че пресичат на червено, паркират неправилно и изобщо се чудят как да не спазват правилата. Единствената ни аванта.

И на друг май му беше хрумнало същото. Някой плуваше толкова плавно и тихо, че не го забелязах, докато не приближих шезлонгите около басейна. Усещах хладната влага под краката си.

Плувецът се оказа жена с черен или тъмносин бански костюм. Изглеждаше стройна и атлетична. Имаше дълги ръце и още по-дълги крака. Приятна гледка след един не особено приятен ден. Плуваше без усилие с ритмични и силни движения. Не исках да смущавам уединението й.

Когато се обърна, видях, че е Джези Фланаган. Изненадах се. Не подхождаше много на шефа на Службата за охрана.

Тихичко влязох в басейна от другата му страна и заплувах. Загребванията ми не са нито красиви, нито ритмични, но вършат работа и мога да плувам продължително време.

Бързо направих трийсет и пет дължини. За първи път от няколко дни усетих, че се отпускам. Паяжината омотала съществото ми, се поразкъса. Може би ще направя още двайсет и ще отида да си легна. Или ще изпия със Сампсън една бира по случай Коледа.

Когато спрях да отдъхна за малко, видях Джези Фланаган изтегната в един шезлонг.

На раменете си небрежно беше метнала пухкава бяла хотелска хавлия. Изглеждаше красива на лунната светлина. Грациозна, със светлоруса коса и ясни сини очи, вперени в мен.

— Петдесет дължини ли направихте, детектив Крос?

Тя се усмихна и пред мен сякаш се появи друг човек, различен от този, с когото бях работил през последните дни. Не изглеждаше толкова напрегната.

— Трийсет и пет. Не съм от вашата класа — отговорих аз. — Дори съм доста далеч. Научих се да плувам в кварталния басейн.

— Но сте упорствали — продължи да се усмихва тя. — В добра форма сте.

— Тази вечер май се справям. След толкова часове, затворен в онази стая. С малките прозорчета, които не се отварят.

— Ако прозорците са големи, всички ще се измъкнат през тях на плажа. Във Флорида е трудно да изцедиш от хората някаква работа.

— А ние вършим ли нещо? — попитах аз.

— Имах един приятел, който дълбоко вярваше, че в полицейската работа девизът трябва да е „направи всичко, на което си способен“ — засмя се тя. — Аз правя всичко, което мога. При тези невъзможни обстоятелства. А вие?

— Аз също правя каквото мога.

— Хвала на Бога! — Джези Фланаган вдигна закачливо двете си ръце.

Нейната радостна възбуденост ме изненада. Стана ми смешно и се разсмях. Почувствах се добре. Наистина добре. Имах нужда от това.

— При тези обстоятелства — добавих.

— При тези обстоятелства, хвала на Бога! — Джези повиши глас, както правят евангелистките проповедници.

Беше забавно, или много късно, или и двете заедно.

— Гладна ли сте? — попитах аз.

Исках да чуя какво мисли за случая. Досега кажи-речи не бяхме разговаряли.

— Бих хапнала нещо. Днес почти нищо не съм слагала в уста.

Разбрахме се да се срещнем в ресторанта на последния етаж на хотела — една от онези чудесии, дето бавно се въртят.

Тя се преоблече за около пет минути, което ме впечатли. Торбести бежови панталони, тениска с остро деколте, черни китайски сандали. Русата й коса беше още мокра. Беше я сресала назад и й отиваше. Не беше гримирана, а и нямаше нужда. Изглеждаше толкова различна от начина, по който се държеше по време на работа — по-свободна и по-спокойна.

— В, името на честността, трябва да ви кажа нещо — засмя се тя.

— Какво?

— Наистина сте силен, но, непохватен плувец. От друга страна обаче, изглеждате добре по плувки.

И двамата се засмяхме. Част от напрежението на дългия ден, започна да се топи.

На бира и лека вечеря двамата станахме доста откровени. Може би помогнаха странните обстоятелства, стресът и напрежението през последните няколко дни. Освен това част от занаята ми беше да карам хората да се разприказват и обичам да го правя.

Накарах Джези Фланаган да си признае, че на осемнайсет години е била избрана за „Мис Вашингтон“. Била член на женския клуб в Университета на Вирджиния, но я изритали за „неподобаващо поведение“ — израз, който страшно ми допадна.

Докато разговаряхме обаче с изненада установих, че й казвам повече, отколкото възнамерявах. Толкова лесно беше да споделям с нея.

Джези ме попита за времето, когато бях психиатър във Вашингтон.

— Беше ужасна грешка — отговорих, без да задълбавам колко ядове ми струваше, че и сега. — Никой не иска да има вземане-даване с негър психиатър. А повечето чернокожи не могат да си го позволят. На психиатричната кушетка няма либерално настроени пациенти.

Разприказва ме и за Мария, но не много. Тя пък ми обясни как се чувства една жена в Службата за охрана, в която деветдесет процента са мъже.

— Обичат да ме подлагат на изпитания — е, не много често, не повече от веднъж на ден.

Знаеше също и някои забавни истории за Белия дом. Познаваше семейство Буш и семейство Рейгън. Така или иначе този приятен един час отлетя като миг.

Всъщност беше минал повече от час. По-точно около два часа. Най-сетне Джези забеляза, че келнерката ни се мотае съвсем сама около бара.

— Виж ти! Останали сме последни в ресторанта.

Платихме сметката и се качихме на асансьора. Стаята на Джези беше на по-горен етаж. Сигурно имаше изглед към океана.

— Беше ми крайно приятно — казах аз, когато спряхме на етажа й. Прозвуча елегантно, като реплика на Ноел Кауард^[1]. — Благодаря за компанията. Весела Коледа.

— Весела Коледа, Алекс — усмихна се Джези.

Затъкна русата си коса зад ушите. Този жест беше нещо като тик, който бях забелязал и по-рано.

— Наистина беше хубаво — продължи тя. — За съжаление утре май няма да е така.

Потупа ме по бузата и тръгна към стаята си.

— Ще те сънувам по плувки — каза, докато вратата на асансьора се затваряше.

Слязох четири етажа по-долу. Взех си коледния студен душ, сам на Коледа в хотелската стая. Мислех си за Джези Фланаган. Тъпи фантазии в самотна хотелска стая на Маями Бийч. Нищо нямаше да се получи помежду ни, но тя ми харесваше. Имах чувството, че с нея мога да говоря за всичко. Четох за изблиците на депресия у Стайрън, докато заспах. Няма да ви кажа какво сънувах.