Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (83)

Глава 82

Гари Сонеджи/Мърфи сто на сто си имаше своя голям план. Но сега и аз имах свой. Въпросът бе дали ще успея да го доведа до успешен край. Колко силно бе желанието ми да успея, пък каквото ще да става? На какъв риск бях готов? Колко близо смеех да се приближа до ръба на пропастта?

В една мрачна и дъждовна петъчна сутрин отлетяхме от Вашингтон за Върджин Горда. Температурата беше около десет градуса. При нормални обстоятелства не бих имал търпение да се махна по-бързо от лошото вашингтонско време.

В напечения от слънцето Пуерто Рико се прехвърлихме на тримоторен самолет. Към три и половина следобед самолетът започна да се снижава над тясна писта, обградена от високи палми, полюшвани от морския бриз.

— Пристигнахме — обади се Джези от мястото до мен. — Това е нашето място под слънцето, Алекс. Мога да остана тук цял месец.

— Наистина има вид на предписано от лекарите — съгласих се аз.

Ще видим обаче как ще се получи. Колко време ще издържим двамата заедно.

— Този изтощен пътник иска вече да е във водата, а не да я гледа отвисоко — заяви Джези. — Ще живеем само на риба и плодове. Ще плуваме, докато капнем.

— Нали затова сме дошли? Да се позабавляваме на слънцето. Да забравим всички лоши момчета.

— Всичко е наред, Алекс. Или поне може да бъде. Само се отпусни.

Джези винаги звучеше така искрено. Почти ми се прииска да й повярвам.

Вратата се отвори и вътре нахлу ароматното ухание на карибския бриз. Топлият въздух обгърна нас и останалите деветима пътници в малкия самолет.

Всички се бяха издокарали с тъмни очила и яркоцветни тениски. Лицата разцъфнаха в усмивка. Аз също се насилих да се усмихна.

Джези ме хвана за ръка. Беше до мен… и все пак не беше. Като че ли сънувах. Това, което ставаше сега… можеше да не се случи.

Чернокожи мъже и жени с английски акцент ни прекараха през нещо като мини митница, в която никой не си даваше зор. Не погледнаха в чантите ни. Това всъщност бе уредено предварително чрез Държавния департамент. В моята чанта имаше револвер малък калибър — зареден и готов.

— Алекс, обожавам това място — възкликна Джези, когато наближихме малката опашка за таксита.

Освен тях имаше и редица моторолери, велосипеди и мръсни микробусчета. Зачудих се дали някога двамата отново ще се возим на мотоциклет.

— Нека останем тук завинаги — предложи тя. — Да се престорим, че никога няма да си тръгнем. Никакви часовници, радио, никакви новини.

— Добре звучи — отвърнах аз. — Ще си поиграем на ужким.

— Хайде!

И тя запляска с ръце като малко дете.

Островът изглеждаше непроменен след последното ни идване. Вероятно си е такъв от 1950 година, когато фамилията Рокфелер е започнала да го изкупува.

Увеселителните кораби и яхтите се прибираха от искрящото море. Минахме покрай малки ресторанти и магазинчета със стоки за подводно плуване. По покривите на всички ярко боядисани едноетажни къщички стърчаха телевизионни антени. Нашето място под слънцето. Нашият рай.

Имахме малко време да поплуваме на плажа пред хотела. Разкършихме се и се състезавахме кой по-бързо ще стигне и ще се върне от един не много отдалечен риф. Спомних си първия път, когато плувахме заедно. В басейна на хотела в Маями Бийч. Началото на нейната игра.

След това се проснахме на пясъка. Гледахме как слънцето се потапя в хоризонта, пуска кръв и се губи от погледа ни.

— Виждали сме го вече, Алекс — усмихна се Джези. — Всичко е като преди. Или може би съм сънувала?

— Сега е различно — казах аз и побързах да добавя: — Преди не се познавахме толкова добре.

Какво всъщност си мислеше Джези? Бях убеден, че и тя има план. Сигурно е разбрала, че държа под око Дивайн и Чейкли. Несъмнено изгаряше от любопитство да разбере какво смятам да предприема.

Млад негър, мускулест и строен в белия си бански и тениска с емблемата на хотела, ни донесе на плажа две чаши с пиня колада.

Играта на ужким се оказа изключително приятна.

— Това да не е вашият меден месец? — пошегува се момчето свободно и безгрижно.

— Нашият втори меден месец — отговори Джези.

— Ами тогава забавлявайте се двойно — усмихна ни се той.

Забавеното темпо на острова постепенно ни завладя. Вечеряхме в открития ресторант на хотела. Още едно повторно изживяване. Седнал там сред неповторимо красивия карибски пейзаж се почувствах още по-двойствен, обзе ме чувството, че съм нереален — нещо, което не бях изпитвал преди.

Наблюдавах как внасят и изнасят омари и костенурки на скара. Чувах как реге-оркестърът се подготвя да засвири и през цялото време си мислех, че тази красива жена до мен е оставила Майкъл Голдбърг да умре. Бях сигурен, че е убила Маги Роуз Дън или поне е била съучастничка в убийството. Нито за миг не прояви и най-малкия признак на разкаяние.

Някъде там, далече в Щатите, се пазеше нейният дял от десетмилионния откуп. Но бе достатъчно умна да си поделим разходите за пътуването. „Делим поравно, Алекс. Никакви кавалерствания, ясно ли е?“

Ядеше омар и ордьовър от филе на акула. С вечерята изпи две бири. Умна и хладнокръвна. Донякъде ме плашеше повече от Гари Сонеджи/Мърфи.

За какво да говориш по време на прекрасна вечеря с един убиец, с човека, когото си обичал? Исках да разбера толкова много неща, но не можех да й задам нито един от въпросите, които пулсираха в главата ми. Вместо това говорихме за предстоящите почивни дни, крояхме планове как да ги прекараме тук на островите.

Загледах Джези през масата и си помислих, че никога не е изглеждала по-добре. Постоянно прибираше косата си зад ухото. Този неин тик ми бе така познат и близък. Кое я правеше нервна и угрижена? Какво знаеше?

— Добре, Алекс — каза тя най-сетне. — Ще ми кажеш ли какво всъщност правим във Върджин Горда? Има ли някаква специална причина?

Бях се подготвил за този въпрос, но все пак ме изненада. Изстреля го великолепно. Готов бях да лъжа. Бях наясно в мислите си с онова, което ми предстоеше да свърша. Но от това не ми ставаше по-добре.

— Исках да поговорим насаме, истински да поговорим. Може би за първи път, Джези.

В крайчеца на очите й се появиха сълзи и бавно се търколиха по бузите й. Лъскави вадички в светлината на свещите.

— Обичам те, Алекс — прошепна тя. — Само че за нас двамата винаги ще бъде ужасно трудно. И досега ни беше трудно.

— Искаш да кажеш, че светът не готов за нас? — попитах. — Или може би ние не сме готови за него?

— Не знам кое от двете. Има ли значение, след като ни е толкова трудно.

След вечеря тръгнахме да се разходим по брега към един разбит галеон. Живописните му останки се намираха на около четвърт миля от ресторанта. Брегът изглеждаше пуст.

Имаше луна, но когато доближихме разбития кораб, стана по-тъмно. По небето плуваха разпокъсани облачета. Скоро Джези се превърна само в тъмна сянка редом с мен. Всичко в този момент ме караше да се чувствам ужасно притеснен. Бях оставил пистолета си в стаята.

— Алекс!

Джези спря. В първия момент си помислих, че е чула нещо и погледнах през рамо. Знаех, че Сонеджи/Мърфи не може да е тук. Възможно ли бе да греша?

— Знаеш ли — продължи Джези, — мислех си за нещо във връзка с разследването, а толкова не ми се иска. Не и тук.

— Какво те тревожи? — попитах аз.

— Ти престана да споделяш с мен. Докъде стигна с Чейкли и Дивайн?

— Ами след като повдигаш въпроса — започнах аз, — ще ти кажа. Ти се оказа права за тях. Поредната задънена улица без никакви следи. А сега нека започне истинската ваканция. И двамата си я заслужихме.