Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (72)

Глава 71

Разрешиха ми да посетя Сонеджи/Мърфи, но само във връзка с убийствата на семействата Сандърс и Търнър. Можех да се срещна с него по повод на престъпления, които вероятно никога нямаше да стигнат до съда, но не заради такова, което можеше да остане неразкрито. Бюрокрацията в действие.

Имах приятел във „Фолстън“, където беше затворен Гари. Познавах Уолас Харт, шефа на тамошната психиатрия, откакто започнах работа в полицията. Уолъс ме чакаше във фоайето на стария затвор.

— Обичам да се радвам на специално внимание — казах аз, докато се ръкувахме. — Макар че за пръв път ми се случва.

— Сега си знаменитост, Алекс. Гледах те по телевизията.

Уолъс е дребен чернокож с вид на книжен плъх, което се дължи на кръглите му очила с дебели стъкла и на торбестия син костюм. Кръстоска между Джордж Уошингтън Карвър^[1] и Уди Алън. Прилича едновременно на негър и на евреин.

— Какво ти е мнението за Гари? — попитах го аз, когато поехме с асансьора към най-строго охранявания етаж. — Примерен затворник ли е?

— Винаги съм имал слабост към психопатите, Алекс. Правят света интересен. Представи си живота без истинските лоши момчета. Ще пукнем от скука.

— Както разбирам, май не се хващаш на версията за раздвоение на личността?

— Не мисля, че е изключено, но вероятността е нищожна. При всяко положение „лошото момче“ в него наистина е много лошо. Изненадан съм, че е допуснал грешка. Направо съм много учуден, че сте го хванали.

— Искаш ли да чуеш една невероятна хипотеза? Гари Мърфи хвана Сонеджи. Гари Мърфи не можеше да се справи със Сонеджи и го предаде.

Уолъс се усмихна широко. Огромна белозъба усмивка за дребното му лице.

— Алекс, харесва ми шантавото ти мислене. Наистина ли го допускаш? Едната личност предава другата?

— Не. Просто исках да проверя дали ти ще се хванеш. Започвам да мисля, че си е чиста проба психо. Исках да разбера доколко е превъртял. При срещите ни установих, че страда от класическо параноидно личностно отклонение.

— Съгласен съм. Той е претенциозен, арогантен, амбициозен, никому няма доверие. Както вече казах, падам си по това момче.

Когато най-сетне се срещнах с Гари, видът му ме шокира. Очите му бяха сякаш хлътнали в черепа. Клепачите бяха зачервени като при конюнктивит. Кожата на лицето му бе силно опъната. Беше отслабнал, може би с около дванайсет килограма, като се има предвид, че поначало си беше слаб и строен.

— Добре де, знам, малко съм потиснат — вдигна той очи от леглото и отговори на учудването в погледа ми. — Здравей, докторе.

Отново беше Гари Мърфи или поне така ми се стори.

— Здравей, Гари. Не можах да се удържа да не те видя.

— От дълго време никой не ми е идвал на свиждане. Сигурно искаш нещо. Чакай да позная — пишеш книга за мен. Искаш да станеш поредният Труман Капоти.

Аз поклатих глава.

— Отдавна исках да дойда. Но първо трябваше да получа разрешение от съда. Всъщност дойдох да поговорим за убийствата на Сандърс и Търнър.

— Така ли? — Изглеждаше примирен, реакцията му показваше безразличие и пасивност. Не ми хареса как изглежда. Хрумна ми, че може би е на прага на пълното разпадане на личността.

— Позволено ми е да говорим само за убийствата на Сандърс и Търнър. Но ако искаш, можем да поговорим и за Вивиан Ким.

— В такъв случай няма много за говорене. Не знам нищо за тези убийства. Дори не съм чел вестници. Кълна се в живота на дъщеря си, че не съм. Може би приятелят ти Сонеджи знае, но не и аз, Алекс.

Изглежда му беше приятно да ме нарича по име. Хубаво е да знаеш, че навсякъде имаш приятели.

— Адвокатът ти сигурно е споменал за тези убийства. Ще има още един процес тази година.

— Вече никакви адвокати. А и тези случаи нямат нищо общо с мен. Освен това едва ли ще стигнат до съда. Прекалено е скъпо.

— Гари — започнах аз, сякаш беше един от пациентите ми. — Бих искал отново да те подложа на хипноза. Ще подпишеш ли документите, ако успея да уредя тъпите формалности? За мен е важно да говоря със Сонеджи. Позволи ми да опитам.

Гари Мърфи се усмихна и поклати глава. Но накрая кимна и каза:

— Всъщност и аз бих искал да поговоря с него. Ако можех бих го убил. Бих убил Сонеджи. Така, както се предполага, че съм убил всички онези хора.

 

 

Същата вечер отидох да се срещна с бившия агент от Службата за охрана Майк Дивайн. Той беше единият от двамата, прикрепени към министър Голдбърг и семейството му. Исках да чуя мнението му за наличието на „съучастник“.

Около месец след отвличането Майк Дивайн се бе пенсионирал по собствено желание. Беше само на четирийсет и пет и затова предположих, че са го подложили на натиск да напусне. Няколко часа си говорихме на каменната тераса с изглед към река Потомак.

За мъж, който живее сам, апартаментът беше подреден с много вкус. Дивайн имаше хубав тен и изглеждаше отпочинал. Видът му бе най-добрата реклама, че човек трябва да се спасява от работа в полицията, докато още може.

Напомняше ми малко на Травис Макгий от романите на Джон Макдоналд. Добре сложен, с волево и изразително лице. Помислих си, че като млад пенсионер няма да му е никак зле с неговия вид на кинозвезда, буйна къдрава кестенява коса, приятна усмивка и неизчерпаем запас от интересни истории.

— Знаеш, че двамата с партньора ми бяхме притиснати да си подадем оставките — призна си той след няколко бири. — Един фал, който се превърна в трета световна война и с нас беше свършено в Службата. И шефът ни не ни подкрепи.

— Случаят много нашумя. Трябваше да има герои и злодеи.

Можех да си позволя да философствам на чаша студена бира.

— Може да е за добро — рече Майк Дивайн замислено. — Минавало ли ти е през ума да започнеш всичко наново, да се захванеш с нещо друго, докато все още можеш? Преди да те раздруса болестта на алцхаймер.

— Замислял съм се за частна практика — отвърнах аз. — Нали съм психолог. Все още давам безплатни консултации в квартала.

— Но прекалено много обичаш работата, за да я зарежеш — усмихна се той и присви очи от отразената във водата светлина на късното следобедно слънце.

Сиви морски птици с бели гърди прелетяха пред терасата. Красиво. Всичко наоколо беше красиво.

— Слушай, Майк, искаше ми се още веднъж да си припомним последните дни преди отвличането.

— Ти наистина си откачил на тая тема, Алекс. Вече съм изследвал всеки сантиметър от тази територия. Вярвай ми, там няма нищо. Кисела почва. Нищо не расте. Напъвах си ума до пръсване, но най-накрая се предадох.

— Вярвам ти. Но все още ме интересува една кола, последен модел с четири врати, която май е била забелязана в Потомак. Вероятно додж. — Нина Серизиър беше видяла такава кола, паркирана на Лангли Терас. — Да си забелязал такава кола — синя или черна, паркирана на авеню „Сорел“ или някъде около училището?

— Както ти казах, неколкократно прегледах дневниците с нашите наблюдения. Няма никаква тайнствена кола. Можеш сам да ги прегледаш.

— Вече го направих — засмях се аз над безнадеждността на моя случай.

Поговорихме още малко. Не можа да се сети за нищо ново. Накрая се похвали, че ходи на плаж, лови риба и играе голф. Новият му живот сега започваше. За разлика от мен, беше превъзмогнал отвличането на двете деца.

И все пак нещо ме смущаваше. Цялата тази история със „съучастника“. Или „наблюдателя“. Имах особено усещане в червата за Дивайн и партньора му. Неприятно усещане. Нещо ми подсказваше, че те знаят повече, отколкото казват.

Докато все още бях на тази вълна, по-късно същата вечер реших да се свържа и с бившия партньор на Дивайн, Чарлс Чейкли. След отстраняването му, Чейкли се беше преместил със семейството си в Темпи, щата Аризона.

Тук беше полунощ, десет часът в Темпи. Реших, че не е толкоз късно.

— Чарлс Чейкли? Обажда се детектив Алекс Крос от Вашингтон — представих се аз.

Неловка пауза. После Чейкли заговори враждебно, което крайно ме озадачи. Реакцията му наля масло в огъня на предчувствията ми, свързани с него и партньора му.

— Какво, по дяволите, искаш? — настръхна той. — Защо ми се обаждаш тук? Напуснах Службата. Опитвам се да забравя случилото се. Остави ме на мира. Стой далеч от мен и семейството ми.

— Слушай, съжалявам за безпокойството… — започнах да му се извинявам аз.

— Тогава не ме безпокой — сряза ме той. — Много е лесно, Крос. Просто не се бъркай в живота ми.

Можех да си представя как изглежда Чарли Чейкли, докато говорехме. Спомнях си го от дните непосредствено след отвличането. Беше само на петдесет и една, но изглеждаше над шейсетгодишен. Бирено коремче. Оплешивяла глава. Тъжни, някак си отсъстващи очи. Чейкли бе физическото доказателство за вредата, която може да ти причини работата, ако й се дадеш.

— За съжаление, все още разследвам няколко убийства — продължих аз с надеждата да ме разбере. — Замесен е и Гари Сонеджи/Мърфи. Върнал се е, за да убие една от учителките в „Уошингтън Дей“. Вивиан Ким.

— Нали каза, че не искаш да ме притесняваш? Защо не се престориш, че никога не си ми звънял, а? Аз пък ще се престоря, че никога не съм вдигал слушалката. Много се изпедепцах да играя на „ужким“ тук в пустинята.

— Слушай, мога да ти изпратя призовка. Много добре го знаеш. Тогава ще водим този разговор във Вашингтон. Или мога да взема самолета и да дойда при теб, в Темпи. Ще се изтърся някоя вечер да опитам скарата ти.

— Абе какво, за Бога, ти става? Какво ти има, Крос? Проклетият случай приключи. Остави ме на мира и като казвам да ме оставиш на мира, значи остави ме на мира.

Имаше нещо много странно в тона му. Звучеше на ръба на голямата експлозия.

— Тази вечер разговарях с партньора ти — добавих аз и това го задържа на телефона.

— И какво като си говорил с Майк Дивайн? Аз самият си говоря с него от време на време.

— Радвам се за двама ви. Ще те оставя на мира веднага, само ми отговори на един-два въпроса.

— Само на един — съгласи се Чейкли накрая.

— Спомняш ли си да си видял кола с четири врати последен модел, тъмна на цвят, паркирана на авеню „Сорел“? Някъде около къщите на Голдбърг или Дън? Може би седмица преди отвличането?

— Не. За Бога, не съм. Всяко необичайно нещо щеше да е отразено в дневника ни. Приключих с отвличането. Също и с теб, детектив Крос.

И Чейкли ми затвори телефона.

Тонът на разговора ни беше прекалено необичаен. Неизясненият проблем с „наблюдателя“ ме влудяваше. Голяма неясна следа. Прекалено важна, за да я пренебрегнеш, ако си професионалист. Трябваше да поговоря с Джези за Майк Дивайн и Чарли Чейкли и за дневниците с наблюденията, които са предавали. Нещо не беше наред с тях двамата. Със сигурност криеха нещо.