Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (1)

Пролог
Да поиграем на убийци (1932)

Ню Джърси, близо до Принстън

Март, 1932

Къщата на Чарлс Линдбърг^[1] грееше с ярка оранжева светлина. Приличаше на сияен замък сред мрачната борова гора на Ню Джърси. Облачета от разсейващата се мъгла докосваха момчето, докато то се придвижваше все по-близо към мига на истинската си слава — първото си убийство.

Беше тъмно като в рог. Земята бе подгизнала, кална, цялата покрита с локви. Беше предвидил това. Всичко бе взел предвид, дори и времето.

Носеше четирийсет и първи номер мъжки работни ботуши. Носовете и петите им бяха натъпкани с парцали и парчета от вестник „Филаделфия инкуайърър“.

Искаше да остави следи, многобройни следи от стъпки. Следи от стъпки на мъж, а не на дванайсетгодишно момче. Те щяха да водят от главния път на областта, наречен „Стаутсбърг-Уртсвил Роуд“, до къщата и обратно.

Когато стигна няколкото бора на трийсетина метра от къщата, започна неудържимо да трепери. Къщата беше богаташка, точно както си я беше представял. Само на втория етаж имаше седем спални и четири бани. Извънградският дом на Щастливеца Линди и Ан Мороу.

„Изпипана работа“ — помисли си то.

Момчето се запромъква все по-близо до прозорците на столовата. Беше изцяло завладяно от мисълта какво представлява това състояние, наречено слава. Много бе мислило по въпроса. Почти през цялото време. Какво всъщност представлява славата? На какво мирише? Какъв е вкусът й? Как изглежда отблизо?

Ето го тук, „най-прославеният мъж на света“, седнал на масата. Чарлс Линдбърг беше висок и елегантен, с великолепна руса коса и красиво лице. Щастливеца Линди наистина сякаш превъзхождаше всички.

Както и жена му, Ан Мороу Линдбърг. Късата й къдрава черна коса правеше кожата й да изглежда тебеширенобяла. Светлините от свещите на масата като че ли танцуваха около нея.

И двамата седяха много изправени. Да, наистина изглеждаха изключителни, сякаш бяха специалният Божи дар за света. Държаха високо вдигнати главите си и се хранеха изискано. Момчето се надигна, за да види какво има на масата. Май агнешки пържоли, сервирани в изящни порцеланови чинии.

— Ще стана по-известен от вас, жалки тежкари — прошепна то накрая.

Обеща си го. Хиляди пъти бе обмисляло всяка подробност. Зае се с работата си много методично.

Намери дървената стълба, оставена от работниците до гаража. Подмина прозореца на библиотеката, като държеше стълбата плътно притисната към единия си хълбок. Стигна набелязаното място. Изкачи се безшумно до детската стая. Пулсът му се ускори, а сърцето му заби толкова силно, че можеше да го чуе.

Светлината от лампата в коридора проникваше в стаята на бебето. Видя детското креватче и спящия в него малък принц. Чарлс младши, „най-известното дете на света“.

За да го предпазят от течение, от едната страна беше опънат разноцветен параван с изрисувани по него животни.

Почувства се хитър и ловък.

— Идва господин Лисан — прошепна момчето и безшумно отвори прозореца.

Изкачи още едно стъпало на стълбата и най-сетне се намери в детската стая.

Застана над креватчето и се загледа втренчено в принца. Имаше златисторуси букли като баща си, но беше дебел. Само за двайсет месеца Чарлс младши бе станал много дебел.

Момчето не можеше повече да се владее. От очите му потекоха горещи сълзи. Цялото му тяло започна да се тресе от безсилие и ярост, примесени с най-невероятното удоволствие в живота му.

— Е, на татко малкия мъж. Дойде нашето време — промърмори момчето.

Извади от джоба си малка гумена топка на ластик. Бързо нахлузи странната примка през главата на Чарлс младши, точно когато той отвори малките си сини очи.

Детето понечи да заплаче и момчето веднага му запуши устата с гумената топка. Наведе се над креватчето, взе на ръце малкия Линдбърг и бързо тръгна към стълбата. Всичко вървеше по план.

Хукна през калното поле с ценния товар, който се мяташе в ръцете му, и изчезна в мрака.

На около три километра от къщата зарови отвратителното разглезено бебе на Линдбърг — зарови го живо.

Това бе само началото. Нещата тепърва предстояха. В крайна сметка беше още момче.

Той, а не Бруно Ричард Хауптман, отвлече бебето на Линдбърг. Направи го съвсем сам.

Изпипана работа.