Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (87)

Глава 86

Два дни след като се върнахме във Вашингтон, двамата със Сампсън отново бяхме на път. Пътувахме за селцето Уюни в Боливия. Имахме основание да вярваме и да се надяваме, че най-сетне ще намерим Маги Роуз Дън.

Джези не спря да говори. Изтъргува информацията. Но все пак отказа да говори пред хората на ФБР. Направи сделката с мен.

Уюни се намираше в Андите, на около сто и деветдесет мили южно от Оруро. Единственият начин да се доберем дотам беше с малък самолет до Рио Мулато, а след това с джип или микробус до Уюни.

Последната отсечка на трудното пътуване направихме с минибус форд „Експлорър“. Бяхме осем души. Двамата със Сампсън, двама специални агенти от министерството на финансите, посланикът ни в Боливия, шофьорът, Томас и Катерин Роуз Дън.

Чарлс Чейкли и Джези охотно ни предоставиха сведенията за Маги Роуз през последните изтощителни трийсет и шест часа. Накълцаното тяло на Майк Дивайн бе намерено в апартамента му във Вашингтон. След откриването му издирването на Гари Сонеджи/Мърфи бе засилено. Но до момента нямаше нищо. Гари със сигурност следеше по телевизията историята на нашето пътуване до Боливия. Гари следеше своята история.

Чейкли и Джези разказаха едно и също за отвличането. Предоставила им се възможността да вземат откупа от десет милиона и да се измъкнат безнаказано. Не можели да върнат момиченцето. Трябвало е да вярваме, че похитителят е Сонеджи/Мърфи. Момиченцето би опровергало това. И все пак решили да не убиват Маги Роуз. Или поне така твърдяха във Вашингтон.

Двамата със Сампсън мълчахме последните няколко километра през Андите. Както и всички останали.

Когато наближихме Уюни, погледнах към двамата съпрузи Дън. Седяха мълчаливи един до друг, но сякаш не бяха заедно. Както ми беше казала Катерин, загубата на Маги Роуз почти бе разбила брака им. Спомних си колко ги бях харесал в началото. Все още харесвах Катерин Роуз. С нея си поговорихме малко по време на пътуването. Благодари ми с искрено вълнение и аз никога няма да го забравя.

Надявах се, че малкото им момиченце ни очаква живо и здраво в края на това дълго, мъчително изпитание… Мислех си за Маги Роуз Дън, момиченцето, което никога не бях виждал и с което скоро щях да се срещна. За всичките молитви, изречени за него. За плакатите пред съдебната зала във Вашингтон, за запалените свещи на толкова много прозорци.

Когато минавахме през селото, Сампсън ме бутна с лакът.

— Погледни към хълма, Алекс. Не знам дали това е отплатата за всичко, което изтърпяхме, но може да мине.

Микробусът се катереше по стръмния хълм на Уюни. От двете страни на сякаш изсечения в скалите път се редяха паянтови бараки от дъски и тенекия. От ламаринените покриви на някои се виеше дим. Тесният път сякаш продължаваше право нагоре в Андите.

На средата на пътя ни чакаше Маги Роуз.

Единайсетгодишното момиченце стоеше пред една от бараките. Около нея бяха членовете на семейство Патино. Бе живяла с тях почти две години. Семейството, доколкото виждахме, имаше десетина деца.

От стотината метра разстояние, докато микробусът изминаваше последните метри по разбития прашен път, я виждахме съвсем ясно.

Беше облечена в широка риза, памучни шорти и сандали, каквито носеха всички деца от семейството, но русата й коса я открояваше. Беше почерняла и изглеждаше в добро здраве. Приличаше досущ на красивата си майка.

Семейство Патино нямаше никаква престава коя всъщност е Маги Роуз. В селото, както и в околните села Пулакайо и Убина на двайсет мили нагоре във високите и величествени Анди, никога не бяха чували за нея. Това бяхме успели да научим от боливийските власти и полицията.

На семейство Патино бяха платили да държат Маги Роуз в селото да се грижат за нея, но да не й позволяват да напуска селото. Майк Дивайн бе обяснил на момиченцето, че няма да може да избяга оттам. Ако се опита, ще я хванат и ще я измъчват. Ще я затворят за дълго под земята.

Не можех да откъсна очи от нея. Малкото момиченце, станало близко на толкова много хора. Сетих се за безбройните плакати и листовки и не можех да повярвам, че тя наистина стои там горе. След толкова време.

Маги Роуз нито се усмихна, нито реагира по някакъв начин, докато гледаше как микробусът на американското посолство се изкачва по хълма към нея. Не изглеждаше щастлива, че най-сетне са дошли да я вземат, че най-сетне е спасена.

Имаше вид на объркана, наранена и уплашена. Пристъпваше крачка напред, после се връщаше назад и поглеждаше към „семейството си“.

Зачудих се дали Маги Роуз разбира какво става. Все пак беше изживяла много силна травма. Можеше ли изобщо да чувства нещо? Бях щастлив, че съм тук, за да помогна.

Пак се сетих за Джези и неволно тръснах глава. Бурята в нея не бе спряла да бушува. Как е могла да стори това на малкото момиченце? За един-два милиона долара? За всичките пари на Вселената?

Катерин Роуз скочи първа от микробуса. В същия миг Маги Роуз разтвори ръце и извика:

— Мамо!

Поколеба се за неуловима част от секундата и се втурна напред. Маги Роуз тичаше към майка си. Хвърлиха се в обятията си.

Следващите минути не виждах нищо през сълзите. Погледнах към Сампсън и видях една сълза да се изхлузва под черните му очила.

— Две корави ченгета — обади се той и ми се усмихна.

Много обичам тази усмивка на вълк единак.

— Да. Най-добрите във Вашингтон, и дума да не става — отвърнах аз.

Маги Роуз най-после се прибираше у дома. Името й беше като заклинание в главата ми: Маги Роуз, Маги Роуз. Струваше си всичко, за да се види този момент.

— Край! — сложи точка Сампсън.