Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (82)

Глава 81

Най-много от всичко Маги Роуз Дън искаше да живее. Сега вече го разбираше.

Искаше да се върне към предишния живот. Толкова много искаше да види майка си и баща си. Да види всичките си приятели от Вашингтон и Лос Анджелис, но най-вече Майкъл. Какво се беше случило с Фъстъка Голдбърг? Дали са го пуснали? Дали са го разменили за откуп, а нея, по някаква причина, не са?

Всеки ден Маги береше зеленчуци и работата беше тежка. Но преди всичко брането на зеленчуци бе най-отегчителното нещо, което можеше да си представи. През дългите дни под изгарящото слънце си налагаше да мисли за нещо друго. Да се пренесе в мислите си далеч от работата и от мястото, където я държаха.

Близо година и половина след отвличането Маги Роуз Дън избяга от мястото, където я криеха.

Беше се научила да се събужда рано, преди всички. Тренираше седмици наред, преди да направи своя опит. Навън все още беше тъмно, но тя знаеше, че след около един час слънцето ще изгрее. И после ще стане много горещо.

Отиде боса до кухнята, хванала работните си обувки в ръка. Ако я хванеха, щеше да каже, че отива до тоалетната. Наистина й се пишкаше и това бе предпазна мярка в случай, че я хванат.

Бяха й казали, че няма да може да избяга, дори ако успее да се измъкне от селото. До най-близкото населено място имало повече от осемдесет километра, накъдето и да тръгне. Поне така твърдяха.

Планината бе пълна със змии и опасни животни. Понякога през нощта чуваше как реват големите котки. Никога няма да стигне до някой град. Така й казваха.

Ако я хванат, ще я затворят под земята най-малко за една година. Спомня ли си какво е да си погребан жив? С дни да не виждаш светлина?

Вратата на кухнята, през която се излизаше навън, беше заключена. Беше разбрала къде държат ключа. В килера при инструментите наред с много други стари ръждясали ключове. Маги Роуз взе ключа, както и един малък чук, който да й служи за оръжие. Мушна го под ластика на шортите си.

Пъхна ключа в бравата и го завъртя. Вратата се отвори и тя излезе навън. За първи път от толкова много време бе свободна. Сърцето й хвръкна нагоре като соколите, които понякога виждаше да летят високо над нея.

Дори фактът, че върви сама, без да има някой до нея, я караше да се чувства добре. Измина няколко мили. Беше решила да слезе надолу по хълма, а не да се изкачи в планината. Въпреки че едно от децата се кълнеше, че натам има град, и то не много далече.

От кухнята бе взела две твърди хлебчета и сега ги задъвка в ранното утро. Слънцето изгря и започна да става топло. Около десет часа стана горещо. Вървя дълго покрай един черен път — не по него, а така, че да не го изпуска от очи.

Не спря целия следобед, учудена, че така добре издържа на горещина. Може би усилената работа на полето се отплащаше. Беше по-силна от всякога. Мускулите й бяха заякнали.

Късно следобед Маги Роуз видя града и продължи да се спуска към него. Беше по-голям и по-модерен от мястото, където я държаха толкова много месеци.

Последните хълмове измина тичешком. Черният път най-сетне опря в асфалтирано шосе. Истинско шосе. Маги повървя по него и стигна до една бензиностанция. Съвсем обикновена бензиностанция с надпис „Шел“. Никога в живота си не бе виждала по-красиво нещо.

Маги Роуз вдигна глава. Пред нея стоеше мъжът.

Попита я дали се чувства добре. Винаги я наричаше Боби и тя знаеше, че донякъде го е грижа за нея. Отговори му, че е добре. Само се е замислила.

Маги Роуз не му каза, че отново си беше фантазирала. Прекрасни видения, които й помагаха да избяга от болката.