Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (38)

Глава 37

Къщата беше двуетажна, тухлена, боядисана в бяло и наполовина скрита от дърветата. Около нея беше пълно със спрели коли: големи комбита, джипове, обичайните семейни превозни средства на средната класа от предградията.

— Това не може да е неговата къща! — възкликна Сампсън, докато паркирахме в страничната уличка. — „Съществото“ не може да живее тук. Тук живее нормалният среден американец.

Бяхме открили Гари Сонеджи, но нещо не се връзваше. Домът на чудовището се оказа великолепна къща от предградията на една добре поддържана улица в Уилмингтън, Делауер. Бяха минали по-малко от двадесет и четири часа, откакто разговаряхме с госпожа Скот. Междувременно издирихме фирмата за отоплителни системи в Уилмингтън и набързо свикахме Екипа по спасяване на заложниците.

Почти всички прозорци на къщата светеха. Когато пристигнахме, пред входа се появи камионетка на веригата за пици „Домино“, доставяща по домовете. Пъргаво русо момче изприпка към вратата. В ръцете си носеше четири големи кутии с пици. Платиха му и камионетката изчезна така бързо, както се беше появила.

Фактът, че беше хубава къща в хубав квартал, ме смути и аз вече не знаех какво да очаквам през следващите няколко минути. Досега Сонеджи по някакъв начин все успяваше да е с едни гърди пред нас.

— Да действаме! — обърнах се аз към специалния агент Скорс. — Това е, момчета. Входните врати на ада.

Девет човека от Екипа нахълтаха в къщата — Скорс, Рейли, Крейг и още двама от Бюрото, Сампсън, аз, Джеб Клепнър и Джези Фланаган. Бяхме тежковъоръжени и носехме предпазни жилетки. Искахме да сложим край на това. Тук и сега.

Влязох през кухненската врата заедно със Скорс. Сампсън беше на крачка зад нас. И той като нас не приличаше на съседския татко, закъснял за тържеството.

— Кои сте вие? Какво става? — изпищя една жена в кухнята, когато нахлухме вътре.

— Къде е Гари Мърфи? — попитах високо и показах картата си. — Аз съм Алекс Крос. Полиция! Тук сме във връзка с отвличането на Маги Роуз Дън.

— Гари е в столовата — отговори с треперещ глас друга жена, застанала над миксера. — Оттук — посочи ни тя.

Хукнахме по коридора. По стените бяха закачени семейни снимки. По пода имаше купчина неотворени подаръци. Бяхме извадили пистолетите си.

Беше ужасяващ момент. Децата се уплашиха. Както и майките и бащите им. Тук имаше толкова много невинни хора. „Също като в парка «Дисни»“, помислих си аз. „Също като в училището «Уошингтън Дей».“

Гари Сонеджи го нямаше в столовата. Само полицаи, деца с карнавални шапчици, майки и татковци с отворени от изненада уста.

— Мисля, че Гари се качи горе — обади се най-сетне един от бащите. — Какво става тук? Какво, по дяволите, става?

Крейг и Рейли вече се спускаха през пет стъпала надолу по стълбите към входа.

— Горе го няма — извика Рейли.

— Мисля, че господин Мърфи слезе в мазето — обади се едно от децата. — Какво е направил?

Скорс, Рейли и аз се втурнахме обратно към кухнята и надолу към мазето. Сампсън се качи горе, за да провери отново.

В двете малки стаички на мазето нямаше никой. Малка вратичка водеше навън. Беше затворена и заключена от външната страна.

Миг след нас слезе и Сампсън, прескачайки по две стъпала.

— Проверих горе навсякъде. Няма го!

Гари Сонеджи отново беше изчезнал.