Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (22)

Глава 21

Внимавай. Бъди много, много предпазлив сега, Гари, момчето ми.

Гари Сонеджи наблюдаваше дебелата жена с крайчеца на лявото си око. Наблюдаваше разплутата друслива плът както гущер дебне насекомо преди да го погълне. Тя не подозираше, че я изучават.

Беше полицайка и освен това събираше таксата при бариерата на изход 12. Бавно преброи рестото му. Беше огромна, черна като нощта и хич не я беше еня за работата. Дремеше на поста си. Сонеджи си помисли, че изглежда като Арета Франклин, ако Арета не можеше да изпее и една нота и би трябвало да си изкарва прехраната като обикновените хора.

Изобщо не я интересуваше кой минава покрай нея в непрестанния човешки поток в този празничен ден. Въпреки че тя и всичките й колеги би трябвало напрегнато да го издирват. Толкова по-зле за полицията, задействала „цялата си мрежа“ в обявеното „национално издирване“. Ама че шибано разочарование. Как очакват да го заловят с хора като нея? Поне можеха да направят някакво усилие да му стане по-интересно.

Понякога, особено в моменти като този, на Гари Сонеджи му идеше да обяви истината за себе си на цялата Вселена.

Да обяви: „Чуй, бе ченге! Мърлява дебела кучко! Знаеш ли кой съм аз? Тази ли никаква дегизировка те замота, а? Аз съм този, когото гледаш по всички новини през последните три дни, Арета, бейби.“

Да обяви: „Аз планирах и извърших «Престъплението на века». Вече съм по-голям от Джон Уейн Гейси^[1], Джефри Деймър^[2], Хуан Корона^[3]. Всичко вървеше добре, докато онова недоносче не взе, че умря.“

Да обяви: „Погледни ме отблизо. Добре ме виж. Веднъж в живота си бъди герой. Бъди нещо различно от дебела черна нула на магистралата. Погледни ме! Направи го! Погледни ме!“

Тя му подаде рестото и каза:

— Весела Коледа, сър.

Гари Сонеджи сви рамене.

— Весела Коледа и на вас!

Докато се отдалечаваше от мигащите светлини на будката, той си представи тази жена с балон вместо глава. Балон, на който е изрисувано стилизирано широко ухилено лице, пожелаващо на света „приятен ден“. Представи си как цялата страна се изпълва с такива усмихнати лица балони. И точно това ставаше.

По-зле, отколкото в научнофантастичния филм „Нашествието на крадците на тела“, в който пришълците обсебваха телата на земните жители. Откачаше, като мислеше за това. Опитваше се да не го прави. Страна от усмихващи се балонени глави. Обичаше Стивън Кинг, отъждествяваше се с неговата странност, искаше му се Кралят да напише книга за всичките усмихнати глупаци на Америка. Представяше си обложката на шедьовъра на Кинг — „Балонени глави“.

Четирийсет минути по-късно Сонеджи напусна с верния си Сааб магистрала 413 в Крисфийлд, щата Мериленд. Натисна газта по черния път към изоставената ферма. Започна неудържимо да се смее. Беше ги омотал всичките на малкия си пръст. Направо им разказа играта.

До този момент представа си нямаха къде е горе, къде е долу, кое е ляво, кое е дясно. Беше ударил в земята случая Линдбърг. Време бе отново да издърпа чергата изпод краката на всички балонени глави.