Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (73)

Глава 72

Двамата с Джези прекарахме деня в нейната вила край езерото. Тя имаше нужда да говори. Да ми разкаже за настъпилата в нея промяна, за това, което бе открила за себе си по време на отпуска, който сама си беше дала.

Там, в Насред нищото, щата Северна Каролина, се случиха две много, много странни неща.

Напуснахме Вашингтон в пет сутринта и пристигнахме малко преди осем и половина. Беше трети декември, но спокойно можеше да е първи октомври. През целия следобед температурата беше около трийсет градуса, а от планината подухваше приятно. Чуруликането и пърхането на десетки различни птици изпълваше въздуха.

Летният сезон бе свършил и почиващите се бяха разотишли, така че езерото беше изцяло наше. Само една моторница пърпореше по водата около един час. Мощният й двигател звучеше като на състезателна кола. Иначе бяхме само двамата.

Споразумяхме се да не избързваме с важните въпроси. Те се отнасяха до нея, до Дивайн и Чейкли и последните ми хипотези по отвличането.

Късно следобеда тръгнахме на дълга разходка в боровата гора около вилата. Вървяхме по една пътечка, която се изкачваше в планината покрай кристалночист поток. Джези не носеше грим, а косата й беше пусната и се ветрееше. Носеше сини джинси, срязани до коленете, и тениска без ръкави на университета във Вирджиния. Очите й бяха приказно сини и конкурираха цвета на небето.

— Казах ти, че тук открих много неща за себе си, Алекс — започна Джези, когато навлязохме навътре в гората.

Говореше тихо. Приличаше почти на дете. Слушах внимателно всяка дума. Исках да знам всичко за нея.

— Искам да ти разкажа. Сега вече искам да говоря — продължи тя. — Да ти разкажа защо и как се случи всичко с мен.

Кимнах и се заслушах.

— Баща ми… баща ми беше неудачник. В собствените си очи. Можеше да се издигне в обществото, стига да пожелаеше. Но произхождаше от бедно семейство и това бе наложило своя отпечатък. Отрицателното отношение на баща ми към самия себе си непрекъснато му създаваше неприятности. Не го интересуваше как това се отразява на майка ми и на мен. На четирийсет и няколко години вече беше алкохолик. В края на живота си нямаше нито един приятел. Нито пък истинско семейство. Предполагам, че заради това се самоуби… Баща ми се самоуби, Алекс. Направи го с колата си. Не почина от сърдечен удар на гара „Юниън“. Аз съчиних тази версия още като следвах в колежа.

Млъкна за малко. И аз мълчах. Джези ми беше споменавала за майка си и баща си веднъж или два пъти. Знаех за проблема им с алкохола, но не я подтиквах да ми разкаже, защото не можех да бъда нейният психоаналитик. Знаех, че когато е готова, ще ми разкаже.

— Не исках да стана неудачница като тях двамата. Те се имаха за такива, Алекс. Винаги го натякваха. Нямаха никакво чувство за самоуважение. Не можех да допусна да стана като тях.

— А ти как ги оценяваш?

— Като неудачници — усмихна се тя на признанието си. Крива, болезнена, честна усмивка. — А бяха тъй невероятно умни, Алекс. Знаеха толкова неща. Четяха много. Можеха да говорят по всякакъв въпрос. Бил ли си някога в Ирландия?

— Веднъж бях в Англия по работа. Това е единственият път, когато съм бил в Европа. Никога не съм имал достатъчно пари.

— Има села в Ирландия, в които хората са тъй невероятно интелигентни, а живеят в невъобразима бедност. Видях гета за бели. На всяка крачка кръчма. В тази страна има толкова много образовани неудачници. Не исках да стана поредният интелигентен неудачник. Казах ти за този мой страх. Би било ад за мен… Бях така упорита в училище. Трябваше да съм първа, независимо на каква цена. След това в охраната на министерството на финансите. Издигнах се, доста се издигнах, Алекс. Независимо от мотивите, на мен ми харесваше да правя кариера и в общи линии бях доволна от живота си.

— Но се провали след отвличането на децата. Ти стана жертвеният агнец. Вече не беше „златното момиче“.

— С мен беше свършено — от раз. Агентите шушукаха зад гърба ми. Накрая реших да напусна Службата. Нямах избор. Беше глупаво и несправедливо. Дойдох тук, за да разбера коя, по дяволите, съм аз. Трябваше да го направя сама.

Протегна ръка и ме прегърна. Започна тихичко да хлипа. Досега не бях я виждал да плаче. Притиснах я силно. Никога не бях я чувствал така близка. Разбирах, че споделя жестоки истини. Аз също й дължах няколко.

Разговаряхме тихо на едно усамотено хълмче, когато изведнъж усетих, че някой ни наблюдава от гората. Не помръднах, но погледнах надясно. В гората имаше някой.

Някой ни наблюдаваше.

Още един „наблюдател“.

— Тук има някой, Джези. Точно зад хълма вдясно — прошепнах аз.

Тя не погледна в тази посока. Все пак беше ченге.

— Сигурен ли си, Алекс? — попита.

— Сигурен съм. Повярвай ми. Да се разделим — предложих аз. — Ако побегне, ще го спипаме.

Разделихме се така, че да заобиколим мястото, където беше „наблюдателят“. Това го обърка.

Той побягна!

Беше мъж. С маратонки и тъмен анцуг с качулка, който се сливаше с дърветата. Не можех да преценя нито колко е висок, нито каква е фигурата му. Засега поне.

Двамата с Джези го гонихме повече от половин километър. И двамата бяхме боси, така че не можахме да го настигнем. Клони и тръни деряха лицата и ръцете ни. Най-сетне излязохме от боровата гора и се намерихме на един планински път. Точно в този момент чухме зад близкия завой да профучава кола. Така и не я видяхме, нито зърнахме регистрационния й номер.

— Наистина е дяволски странно! — каза Джези, докато стояхме край пътя и се опитвахме да поемем дъх.

По лицата ни течеше пот, а сърцата ни щяха да изхвръкнат.

— Кой знае, че си тук? Някой знае ли? — попитах аз.

— Никой. Точно затова е толкова странно. Кой, по дяволите, беше това? Страх ме е, Алекс. Имаш ли някаква представа кой може да бъде?

Бях прехвърлил поне дузина предположения за „наблюдателя“, когото бе видяла Нина Серизиър. Най-достоверното беше най-простото. Полицията беше наблюдавала Гари Сонеджи. Но коя полиция? Възможно ли беше да е някой от моя отдел? Или от отдела на Джези?

Наистина беше ужасно.

Върнахме се във вилата малко преди да се стъмни. Във въздуха се усещаше полъхът на зимата.

Запалихме огън и си сготвихме вкусна вечеря, която щеше да стигне за четирима.

Ядохме сладка бяла царевица, пълна купа със салата, по един огромен стек за всеки от нас и сухо бяло вино, на чийто етикет пишеше „Шасан-Монтраше, Прьомие Крю, Маркиз дьо Лагиш“.

След като се нахранихме, разговорът се завъртя около Майк Дивайн, Чарли Чейкли и „наблюдателя“. Джези не можа много да ми помогне. Каза, че вероятно съм тръгнал по грешна следа, търсейки го сред агентите на Службата за охрана. Каза също, че Чейкли е много раздразнителен и като нищо може да избухне заради едно телефонно обаждане в Аризона. Бил силно привързан към работата си и вероятно сега му е много тежко. По нейно мнение Майк Дивайн и Чейкли били много добри, но не и страхотни агенти. Ако нещо си е струвало да бъде забелязано по време на охраната на семейство Голдбърг, те биха го видели. Докладите им били много изчерпателни. Никой от тях не бил достатъчно умен, за да прикрива нещо. Джези беше убедена в това.

Тя не се съмняваше, че Нина Серизиър е видяла кола, паркирана на улицата в нощта преди убийството на семейство Сандърс, но не вярваше някой да е наблюдавал Сонеджи/Мърфи. Или че Сонеджи е бил в квартала.

— Вече не работя по случая — заключи тя накрая. — Не представлявам интересите на министерството на финансите или на някой друг. Чу честното ми мнение, Алекс. Защо просто не се откажеш? Случаят приключи. Забрави го.

— Не мога — отговорих аз. — Ние, рицарите от кръглата маса на крал Артур, не постъпваме така. Не мога да се откажа. Всеки път, когато се опитам, изниква нещо ново и променя намерението ми.

Тази вечер си легнахме много рано, в девет-девет и петнайсет. Виното си свърши работата. Между нас имаше страст, но и много топлина и нежност.

Гушкахме се, смяхме се и всъщност не заспахме рано. Джези ме закачаше, като ме наричаше „Сър Алекс, Черния рицар на кръглата маса“. Аз я кръстих „Дамата от езерото“. Шепнейки си така, най-сетне заспахме мирно в прегръдките един на друг.

Не знам колко беше часът, когато се събудих. Лежах върху смачканите завивки и юргана и ми беше много студено.

От камината още оранжевееше огън и се чуваше тихо пращене. Почудих се как може да е толкова студено в стая, в която все още гори огън.

Това, което чувстваше тялото ми, и това, което виждаха очите ми, не съвпадаше. Поблъсках си главата над проблема няколко секунди.

Скрих се под завивките и ги придърпах към брадата си. Отблясъците, отразени в прозореца, изглеждаха някак странно.

Помислих си колко е странно да съм отново тук с Джези. В Насред нищото. Вече не можех да си представя да бъда без нея.

Изкуших се да я събудя и да й го кажа. Да й разкажа толкова много неща. „Дамата от езерото“ и „Черния рицар“. Звучеше като Джефри Чосър от деветдесетте години на нашия век.

Изведнъж осъзнах, че отблясъците в прозореца не са от огъня в камината.

Скочих от леглото и се спуснах да погледна. Видях нещо, за което бях чувал, откакто се помня. Но никога не бях очаквал да го видя.

На моравата пред вилата на Джези ярко гореше голям куклуксклановски кръст.