Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (59)

Глава 58

Всичко като че ли беше в постоянно движение и хаос, и най-вече моята взаимовръзка с първоначалното разследване и процеса. След като напуснах този ден съдебната зала, аз се отдадох на единственото, което според мен имаше смисъл — играх футбол с децата.

Деймън и Джанел бяха като вихрушки — състезаваха се за моето внимание през целия следобед, задушаваха ме с нуждата си от мен. Откъснаха ме от неприятните перспективи, които се очертаваха през следващите няколко седмици.

След вечеря двамата с Нана останахме на масата за втора чашка кафе от цикория. Исках да разбера становището й. Така или иначе ми предстоеше да го чуя. По време на вечерята ръцете й шаваха неспокойно като на Сачел Пейдж^[1], който се кани да хвърли топката.

— Алекс, мисля, че трябва да поговорим — каза най-сетне тя.

Когато Мама Нана има да ми каже нещо, тя първо притихва за известно време, след което отваря уста и не млъква, понякога с часове. Децата гледаха телевизионното състезание „Колелото на съдбата“ в другата стая. Радостните им възгласи и скандирания, с които поощряваха състезателите, създаваха приятен домашен звуков фон.

— За какво ще си говорим? — попитах аз. — Чу ли, че едно от всеки четири деца в САЩ живее в бедност? Скоро ще се превърнем в моралното мнозинство на тази държава.

Нана беше сдържана и замислена. Явно от дълго време замисляше предстоящото слово. Поне в това бях сигурен. Зениците й бяха станали като главички на карфици.

— Алекс — започна тя, — знаеш, че съм винаги на твоя страна, когато става дума за нещо важно.

— Още откакто пристигнах във Вашингтон с един кат дрехи и, ако не се лъжа, седемдесет и пет цента — казах аз.

Все още ясно си спомнях как ме изпратиха „на север“ да живея с баба си, както и деня, когато пристигнах с влака на гара „Юниън“ от Уинстън-Салем. Майка ми току-що беше починала от рак на белите дробове, а баща ми беше умрял предната година. Нана ме заведе на обяд в закусвалнята „Морисън“. За първи път ядох в ресторант.

Реджайна Хоуп ме прибра, когато бях деветгодишен. Тогава наричаха Мама Нана „Кралицата на надеждата“^[2]. Беше учителка във Вашингтон. Наближаваше петдесетте, а дядо ми беше починал. Тримата ми братя пристигнаха във Вашингтон по същото време. Живяха ту при едни, ту при други роднини, докато навършиха осемнайсет. Аз останах с Нана.

Извадих късмет. Понякога Мама Нана ставаше „супернеприятна“, защото знаеше кое е добро за мен. Беше виждала такива като мен. Познаваше добре баща ми — и добрите, и лошите му страни. Обичаше майка ми. Мама Нана беше, и още е, надарен психолог. Нарекох я Мама Нана^[3], когато бях десетгодишен. Защото дотогава тя наистина се бе превърнала едновременно в моя баба и майка.

Сега беше скръстила ръце на гърдите си. Желязна воля.

— Алекс, боя се, че имам отрицателно отношение към връзката ти — каза тя.

— Можеш ли да ми кажеш защо? — попитах аз.

— Да, мога. Първо, защото Джези е бяла, а аз не вярвам на повечето бели. Бих искала, но не мога. Не са много тези, които ни уважават. Лъжат ни в очите. Така се държат с хората, които не са от тяхната черга.

— Звучиш като революционер от улицата — пошегувах се аз и се заех да прибирам от масата чиниите и приборите и да ги трупам в нашата стара порцеланова мивка.

— Не се гордея с тези си чувства, но нищо не мога да направя — заяви тя, като ме следеше с очи.

— Това ли е провинението на Джези? Че е бяла?

Нана се размърда в стола си. Нагласи си очилата, които висяха на врата й с верижка.

— Нейното провинение е, че ходи с теб. Изглежда иска да жертваш кариерата си в полицията и всичко, което вършиш тук в квартала. Да се откажеш от всичкото добро в живота си. От Деймън и Джанел.

— Деймън и Джанел не изглеждат наскърбени или разтревожени — отвърнах аз и гласът ми леко се повиши.

Стоях прав с мръсните съдове в ръце.

Нана плесна силно с длани по дървените дръжки на стола.

— Защото, по дяволите, имаш капаци на очите, Алекс. Ти за тях си слънцето и небето. Деймън се страхува, че просто ще ни напуснеш.

— Децата се разстройват само ако ти ги разстроиш — казах аз това, което чувствах и смятах за вярно.

Мама Нана бавно се отпусна в стола си. От устата й се отрони едва доловим стон. Беше наскърбена.

— Не бива да говориш така. Защитавам тези две деца така, както защитавах и теб. Прекарах живота си в грижи за другите. Не съм наранила никого, Алекс.

— Току-що ме нарани — казах аз. — И много добре го знаеш. Защото знаеш какво означават децата за мен.

В очите на Нана се появиха сълзи, но тя не се предаде. Беше се втренчила в мен. Обичта между нас е трудна и безкомпромисна. Винаги е била такава.

— Не искам по-късно да ми се извиняваш, Алекс. За мен няма значение, че ще се чувстваш виновен за думите, които току-що изрече. Важното е, че си виновен. Отказваш се от всичко заради една връзка, от която нищо няма да излезе.

Мама Нана стана от масата и се качи горе. Край на разговора. Просто така. Беше вече взела решение.

Дали се отказвах от всичко, за да бъда с Джези? Беше ли връзка, от която нищо нямаше да излезе? Още не знаех. Сам трябваше да разбера.