Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (79)

Глава 78

На другата сутрин в три часа и шестнайсет минути Гари Сонеджи/Мърфи притисна чело към студените метални пръчки на решетката, която делеше килията му от коридора. Предстоеше му да изиграе поредната си голяма роля.

Започна да повръща по чистия линолеум на пода — точно както го беше намислил. Трябваше да се престори на много болен. Взе да крещи за помощ между напъните, които разтърсваха тялото му.

Дотичаха и двамата нощни пазачи. От първия ден, в който го затвориха, беше под непрекъснато наблюдение, да не би да се самоубие. Лорънс Волпи и Филип Халярд бяха дългогодишни служители във федералния затвор. Никак не им се нравеше нарушаването на реда в килиите, особено след полунощ.

— Какво, по дяволите, ти става? — извика Волпи и се загледа в зелено-кафявата локва, която бързо се разстилаше по пода. — Какво ти има, задник такъв?

— Мисля, че съм се натровил — изхриптя Гари Сонеджи/Мърфи, а гласът му сякаш идваше от дълбините на гърдите му. — Някой ме е отровил. Отровиха ме! Мисля, че умирам. О, Боже, умирам!

— По-добра новина не съм чувал наскоро — ухили се Филип Халярд на партньора си. — Да бях се сетил пръв да отровя това копеле.

Волпи извади джобната радиостанция и повика нощния надзирател. Началството на затвора много държеше Сонеджи да е под непрекъснато наблюдение и да не му стане нещо. Волпи за нищо на света нямаше да допусне това да се случи по време на неговото дежурство.

— Пак ще повърна — простена Гари Сонеджи/Мърфи. Тялото му увисна безпомощно от пръчките на решетката и той повърна за втори път. Спазми разтърсиха тялото му.

След няколко минути пристигна надзирателят на етажа. Лорънс Волпи побърза да разкаже на началника си какво се е случило. Стандартната презастрахователна реч.

— Твърди, че е бил отровен, Боби. Не знам какво, по дяволите, е станало. Възможно е. Много от копелетата го мразят.

— Аз сам ще го заведа долу в болницата — каза Робърт Фишъноър.

Той беше човек, който винаги вземаше нещата в свои ръце. Волпи разчиташе на това.

— Май ще трябва да му промият стомаха — продължи той. — Ако е останало нещо за промиване. Сложете му белезници и на ръцете, и на краката. Въпреки че не ми изглежда във форма да създава неприятности тази вечер.

Малко по-късно Гари Сонеджи/Мърфи реши, че е преполовил пътя към свободата. Асансьорът на затвора беше с тапицирани стени, покрити с дебело кече. Иначе беше стар и мъчително бавен. Сърцето на Гари биеше като тенекиен барабан. Малко здравословен страх за живота. Бяха му липсвали тези адреналинови атаки.

— Добре ли си? — попита го Фишъноър, докато двамата бавно, сантиметър по сантиметър пълзяха надолу.

Една-единствена гола крушка светеше от дупка в кечето. Светлината й едва мъждукаше.

— Дали съм добре? Как ти изглеждам? Направих се на истински болен, значи ми е зле — отговори Сонеджи/Мърфи. — Защо, по дяволите, това нещо не се движи по-бързо?

— Пак ли ще повръщаш?

— Не е изключено. Трябва да си платя за гяволъка — успя да се усмихне Сонеджи/Мърфи, макар и едва-едва. — Ниска цена, Боби.

— Така е — изсумтя Фишъноър. — Само стой по-далеч от мен, ако решиш пак да повръщаш.

Асансьорът отмина един етаж, после още един. Беше програмиран без междинни спирания. Стигна до подземния етаж и спря с глух удар.

— Ако ни види някой, отиваме до рентгена — каза Фишъноър, докато отваряше вратата на асансьора. — Рентгенът е тук в мазето.

— Да, знам плана. Нали аз го измислих — каза Гари Сонеджи/Мърфи.

Минаваше три през нощта, та затова не срещнаха никого по дългия тунел в мазето на затвора. По средата имаше странична врата. Фишъноър я отключи.

Втори коридор — къс, пуст и смълчан. По него стигнаха една бронирана врата. Тук именно лайното щеше да улучи вентилатора. Сонеджи/Мърфи трябваше да си свърши работата, а Фишъноър щеше да разбере дали репутацията му отговаря на истинските му възможности. Фишъноър нямаше ключ за тази врата.

— Сега, Боби, ми дай пистолета си. Мисли само за десетте милиона долара. По нататък ще действам аз, а ти мисли само за твоя дял от парите.

Туй то. От устата на Сонеджи изглеждаше толкова просто. Направи това, направи онова и си вземи твоята част от десетте милиона. Фишъноър неохотно му подаде оръжието си. Не искаше да мисли какво ще направи другият. Това бе и неговия шанс да се измъкне от „Фолстън“. Единственият му шанс. В противен случай знаеше, че до края на живота си ще остане в затвора.

— Нищо сложно, Боби, но ще свърши работа. Ти си изиграй ролята пред Кеслър. Направи се на много уплашен.

— Аз наистина съм ужасно уплашен.

— Така и трябва, Боби. Нали аз държа твоя пистолет.

От другата страна на бронираната врата имаше двама пазачи. Прозорче от плексиглас им позволяваше да наблюдават невероятната гледка, която се придвижваше към тях.

Видяха, че Сонеджи/Мърфи е насочил пистолет към лявото слепоочие на надзирателя Боб Фишъноър. Сонеджи/Мърфи бе с белезници на ръцете и краката, но държеше оръжие. Пазачите скочиха на крака. Насочиха автоматичните си пушки към прозорчето. Нямаха време за нищо друго.

— Ако не отворите проклетата врата до пет секунди, ще видите пред себе си един мъртъв пазач — изкрещя Гари колкото му глас държи.

— Моля ви! — внезапно изпищя и Фишъноър на колегите си.

Наистина беше уплашен. Сонеджи здраво бе притиснал пистолета към слепоочието му.

— Той уби Волпи — изкрещя отново Фишъноър.

За по-малко от пет секунди по-възрастният пазач, Стивън Кеслър, взе решение. Завъртя ключа на вратата. Кеслър и Фишъноър бяха приятели и Сонеджи разчиташе на това. Беше помислил за всичко. Беше узнал, че Робърт Фишъноър е като осъдените на доживотен затвор във „Фолстън“, че е хванат в капана на службата и няма да се измъкне до пенсия. Беше забелязал яда и неудовлетворението му и ги бе подклаждал. Робърт Фишъноър не беше срещал по-умен човек през живота си. Сонеджи обеща да го направи милионер.

Двамата се отправиха към колата на Фишъноър. Понтиакът беше паркиран близо до главната порта, и Фишъноър беше оставил вратите отключени.

Само след миг се озоваха в колата.

— Хубава таратайка, Боби, но сега ще можеш да си купиш ламборгини — каза Сонеджи/Мърфи. — Две или три, ако държиш да се изфукаш.

Сонеджи легна на задната седалка. Зави се с одеялото, на което обикновено спеше колито на Фишъноър. Усети остра миризма на куче.

— А сега да се махаме от този капан за мишки — обади се той откъм задната седалка и Робърт Фишъноър запали колата.

На един километър от затвора смениха колата. Отстрани на улицата бе паркиран един форд „Бронко“ и те бързо скочиха в него.

След няколко минути излязоха на магистралата. Нямаше голямо движение, но достатъчно, за да се изгубят в него.

Около час и половина по-късно колата зави по буренясалия път към старата ферма в Мериленд. По време на пътуването Сонеджи/Мърфи си позволи да се наслади на върховното удоволствие от основния си план, замислян грижовно години наред. Поздрави се, задето преди две години се беше сетил да скрие пари в гаража. Разбира се, това не бяха парите от откупа. Но само засега. Колко предвидливо от негова страна.

— Пристигнахме ли? — обади се той изпод одеялото.

Фишъноър не отговори веднага, но Гари се досети по друсането на колата. Надигна се и седна на задната седалка. Беше си почти у дома, на сладка свобода. Беше непобедим.

— Настъпи моментът да станеш богат — каза той и високо се разсмя. — Няма ли по някое време да свалиш тези белезници?

Робърт Фишъноър не си направи труда да се обърне. За него отношенията им бяха все още на ниво пазач/охраняван.

— Веднага щом си получа моя дял от парите — процеди той през зъби. — Тогава и само тогава ще бъдеш свободен.

Сонеджи/Мърфи заговори във врата на Фишъноър:

— Сигурен ли си, че имаш ключове за белезниците, Робърт?

— Не се тревожи. А ти сигурен ли си, че знаеш къде си скрил останалите пари от откупа?

— Сигурен съм.

Сонеджи/Мърфи беше също така сигурен, че надзирателят държи ключовете в джоба си. През последния час и половина Гари го измъчи ужасно чувство за клаустрофобия. Това бе една от причините да мисли за нещо друго — за гениалния си план. Но през цялото пътуване в съзнанието му проблясваха спомени за мазето. Видя мащехата си. Видя двете й разглезени копеленца. Представи си, че отново е дете и играе ролята на „Лошото момче“. Фантазиите за кратко време обсебиха живота му.

Докато бронкото бавно се подрусваше по пътя на спомените, Гари Сонеджи/Мърфи вдигна ръце и с все сила ги стовари върху главата на Фишъноър. После злостно стисна врата му. Елементът изненада. Силно притисна металните белезници към адамовата ябълка на надзирателя.

— Какво да ти кажа, Боби… в крайна сметка аз съм си патологичен лъжец.

Фишъноър започна ожесточено да се бори и мята. Не можеше да диша. Като че ли се давеше.

Коленете му силно се удряха в таблото и кормилото. Нощта се изпълни със силното животинско ръмжене на двамата мъже.

Фишъноър успя да се извърти така, че краката му се оказаха на седалката до шофьора. Работните ботуши ритаха по тавана на бронкото. Тялото му се изви настрани като разглобено. Изхриптя, а после издаде странен звук. Като разтопен метал върху нагорещена печка.

Съпротивата на Фишъноър отслабна и накрая замря. Само крайниците му потръпваха още известно време.

Гари беше свободен. Точно както знаеше, че ще стане от самото начало. Гари Сонеджи/Мърфи отново беше на свобода.