Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (15)

Глава 14

Къщата на семейство Дън представляваше онова, което местните авторитети по недвижими имоти биха определили като новоелизабетински стил. Не бих казал, че двамата със Сампсън сме се нагледали на такива в югоизточния квартал на Вашингтон.

В къщата царяха морна ведрост и разнообразие от стилове, които вероятно са типични за богатите. Изобилие от скъпи вещи. Стъклени пана „арт деко“, китайски паравани, френски слънчев часовник, туркестански килим, нещо, за което реших, че е китайска или японска молитвена масичка. Спомних си думите на Пикасо: „Дайте ми музей и аз ще го напълня“.

До една от официалните гостни имаше малка баня. Минути след като пристигнах, началникът на детективите Питман ме сграбчи за ръката и ме напъха вътре. Беше около осем часът. Прекалено рано за кавги.

— Какво си въобразяваш, че правиш? — попита ме той. — Какви си ги намислил, Крос?

Помещението беше твърде маломерно за двама зрели добре сложени мъже. Нито пък приличаше на нормална тоалетна. Подът беше покрит с килим „Уилям Морис“. В единия ъгъл имаше кресло, дело на скъп дизайнер.

— Намислил съм да изпия чашка кафе и после да взема участие в сутрешната оперативка — отговорих аз.

Ужасно ми се искаше да изляза от банята.

— Не се будалкай с мен — повиши той глас. — Недей!

„Само това недей“ — възроптах на ум. — „Не ми прави сцени тук“. Поколебах се дали да не завра главата му в тоалетната чиния, само и само да му затворя устата.

— Говори по-тихо или ще изляза — предупредих го аз.

В повечето случаи се старая да се държа разумно и тактично. Това е един от недостатъците на характера ми.

— Ти няма да ми казваш как да говоря! Кой, по дяволите ви позволи да се приберете вкъщи снощи? На теб и Сампсън. Кой ви разреши да ходите в апартамента на Сонеджи тази сутрин?

— За това ли става дума? За това ли сега сме тук двамата с теб? — попитах аз.

— Затова ами! Аз ръководя разследването, което ще рече, че ако искаш да си завържеш обувката, първо трябва да ме попиташ може ли.

Не можах да се сдържа и се засмях.

— Откъде взе тази реплика? Да не е на Лу Госет в „Полицай и джентълмен“?

— За теб май цялата история е смях и забава, Крос?

— Не. Съвсем не мисля, че е забавно. А сега се разкарай от главата ми или ще ти сменя физиономията — предупредих го аз.

Излязох от банята. Питман не ме последва. Да, аз съм избухлив. Не, няма да позволя на това лайно да се ебава с мен.

Малко след осем в една голяма и скъпо обзаведена дневна най-после се събра Екипът за спасяване на заложниците. Веднага подуших, че нещо не е наред. Нещо се беше случило.

Първа взе думата Джези Фланаган от Службата за охрана. Спомних си я от предишната сутрин в училището. Застана пред запалената камина.

На полицата над камината имаше коледна украса от клонки, гирлянди бели лампички и безброй коледни картички. Някои бяха необичайни, очевидно от калифорнийските приятели на семейство Дън; снимки на украсени палми и шейната на Дядо Коледа в небето над Малибу. Семейството се беше преместило наскоро във Вашингтон, след като Томас Дън бе назначен за директор в Червения кръст.

Джези Фланаган изглеждаше по-официална, отколкото в училището. Носеше широка сива пола, черно поло и малки златни обеци. Приличаше на вашингтонска адвокатка, и то красива и преуспяваща.

— Сонеджи се свърза с нас снощи в полунощ. После се обади още веднъж към един часа. Не очаквахме да ни потърси толкова скоро. Никой от нас — започна тя. — Първото обаждане беше от района на Арлингтън^[1]. Сонеджи даде да се разбере, че за децата няма да каже нищо, освен че Маги Дън и Майкъл Голдбърг са добре. Какво друго би могъл да каже? Не ни позволи да говорим с никое от децата, така че не знаем със сигурност как са. Звучеше много спокойно и личеше, че се владее.

— Записът на гласа му вече анализиран ли е? — попита Питман от мястото си до нея. Ако двамата със Сампсън бяхме странични наблюдатели, щяхме да се почувстваме добре, че човек като Питман е сред нас. Очевидно обаче никой не мислеше така.

— Прави се в момента — учтиво му отговори Фланаган.

Тя обърна на въпроса точно толкова внимание, колкото заслужаваше, без да проявява снизхождение. Владееше се много добре.

— Колко време е говорил по телефона? — попита юридическият съветник от министерството на правосъдието Ричард Галета.

— За съжаление не много дълго. По-точно трийсет и четири секунди — отговори Фланаган със същата вежлива компетентност.

Невъзмутима, но любезна. Умна.

Загледах я с любопитство. Очевидно се чувстваше уверено, изправена пред много хора. Чувал съм, че на нея се дължал успехът на няколко много сериозни операции на Службата за охрана през последните години, което ще рече, че е пожънала доста успехи.

— Когато стигнахме до уличния автомат в Арлингтън, него отдавна го нямаше там. Нямаше начин толкова скоро да ни сполети щастието — леко се усмихна тя и забелязах, че много от мъжете в стаята също й се усмихнаха.

— Защо, според вас, се е обадил? — попита съдия-изпълнителят от дъното на стаята.

Беше плешив, с шкембе и пушеше пура.

— Моля ви, нека да продължа — въздъхна Фланаган. — За съжаление не е само телефонното обаждане. Снощи Сонеджи е убил агента на ФБР Роджър Греъм. Извършил го е на алеята точно пред къщата на Греъм.

Трудно е да се разтърси един опитен екип като този, събран у семейство Дън. Новината за убийството на Роджър Греъм обаче го направи. Усетих, че ми се подкосяват краката. С Роджър бяхме споделили не едно опасно премеждие през последните няколко години. Когато работех с него, знаех че гърбът ми е прикрит. Не че се нуждаех от още поводи, за да ме сърбят ръцете да докопам Гари Сонеджи, но този беше повече от достатъчен.

Чудех се дали Сонеджи го знаеше. И ако да, то какво е имал предвид. Като психолог това убийство ме изпълваше с вледеняващ ужас. Показваше ми, че Сонеджи е организиран и достатъчно уверен в себе си, за да си играе с нас. И готов да убива. Не вещаеше добро за Маги Роуз Дън и Майкъл Голдбърг.

— Оставил ни е недвусмислено съобщение — продължи Фланаган. — Напечатано е на картонче или на нещо, което прилича на карта за библиотека. Отнася се до всички нас: „Роджър Греъм се имаше за голяма работа. Е, очевидно не е. Ако работиш по този случай, ти си в голяма опасност!“ Съобщението е подписано. Той нарича себе си „Сина на Линдбърг“.