Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (10)

Глава 9

В десет и двайсет и пет, съвсем в рамките на разписанието, което си беше направил от пробните курсове през Вашингтон, Гари Сонеджи зави с микробуса си по един черен път, неотбелязан с никакви знаци. Пътят беше целият в дупки и обрасъл с бурени. От двете му страни растяха къпини.

Намираше се на не повече от петдесет метра от магистралата, а не се виждаше нищо освен калния път и надвисналите храсталаци. От магистралата никой не можеше да види микробуса.

С друсане микробусът подмина разнебитена мръснобяла фермерска къща. Постройката като че ли се беше смалила, както се смаляват старците, и изглеждаше така, сякаш всеки момент ще рухне. На четирийсет метра зад къщата имаше също толкова порутена плевня.

Сонеджи вкара микробуса вътре. Беше го извършил! Успя.

Вътре имаше паркиран черен Сааб, модел 1985 година. За разлика от всичко останало в запуснатата ферма, в плевнята се усещаше човешко присъствие.

Подът беше от утъпкана пръст. На трите счупени прозореца беше опънат тензух. Нямаше ръждясващи трактори или други селскостопански машини. Миришеше на мокра пръст и бензин.

Гари Сонеджи измъкна две кутии кока-кола от хладилната чанта, поставена на седалката до него. Пресуши ги една след друга и доволно се оригна.

— Някой от вас да иска кола? — подвикна на упоените деца. — Не? Добре тогава, но скоро страшно ще ожаднеете.

В живота няма нищо сигурно, каза си той, но не можеше да си представи как би го открил някой полицай. Дали не е глупаво и опасно да е толкова сигурен в себе си? Не, не би казал, защото беше и реалист. Нямаше начин да го проследят. Нямаше за какво да се заловят.

Беше намислил да отвлече някоя известна личност откакто… ами откакто се помнеше. Постоянно променяше избора коя да бъде тя, но в съзнанието му твърдо стоеше основната цел. От няколко месеца работеше в „Уошингтън Дей“. Сегашният миг доказваше, че си е струвала всяка отвратителна минута, прекарана там.

„Господин Чип“ — сети се той за прякора си в училището. Господин Чип! Каква великолепна пиеса им бе изиграл. Достойна за „Оскар“. Беше по-добър от Робърт де Ниро в „Краля на комедията“. При това изпълнението му минаваше за класика. В истинския си живот Де Ниро трябва да е психопат, няма начин.

Гари Сонеджи най-после отвори плъзгащата се врата на микробуса. Отново на работа, работа, работа.

Изнесе децата едно по едно. Първо Маги Роуз Дън, после малкия Голдбърг. Бяха още в безсъзнание. Положи ги редом върху мръсния под. Разсъблече ги и ги остави по бельо. Внимателно приготви две дози натриев секобарбитал. Същински доброжелателен квартален аптекар. Подбра дозата така, че да подейства по-силно от приспивателно, но по-слабо от упойка при операция. Щеше да ги държи в безсъзнание около дванайсет часа.

Извади спринцовки за еднократна употреба. Приготви два турникета. Трябваше много да внимава. Определянето на точната дозировка при малки деца криеше рискове.

След това избута на около два метра напред черния Сааб. На пода се откри капак, под който имаше дупка метър и двайсет на метър и петдесет.

Беше я изкопал през няколкото си предишни посещения в изоставената ферма. Облицова я с дъски и сега приличаше на малко скривалище. Имаше и кислородна бутилка. Липсваше само цветен телевизор.

Първо сложи вътре малкия Голдбърг. Малкото телце беше почти безтегловно в ръцете му. Не тежеше нищо. И не почувства нищо към него. Нищо. После дойде ред на малката принцеса. Маги Роуз Дън, гордостта и радостта на мама и татко. Вече много далече от страната на чудесата.

Заби иглите в детските ръце. Внимателно и бавно, за около три минути, вкара течността във вените им.

Дозите бяха пресметнати по 0,25 милиграма на килограм тегло. Провери дишането им. Спете здраво, мои малки мултимилионерчета.

Хлопна с трясък капака на дупката. После го покри с петнайсетина сантиметра пръст. В изоставената плевня. Насред забравената от Бога ферма в Мериленд. Заровени също както малкия Чарли Линдбърг преди шейсет години.

Никой нямаше да ги намери тук. Докато той не пожелае. Ако пожелае. Едно голямо „ако“.

Гари Сонеджи се затътри по разкаляния път обратно към фермерската къща. Искаше да се поизмие. Време бе да се порадва на делото си. Дори си бе купил телевизор, за да се види.