Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (44)

Глава 43

Спахме само час-два, а някои дори по-малко. Бяхме като замаяни, докато препускахме по магистрала 22.

Имаше няколко „забелязвания“ на Гари Сонеджи/Мърфи на юг от Вашингтон. Беше станал плашилище за половин Америка. Знаех, че тази роля страшно му харесва.

Джези Фланаган, Джеб Клепнър, Сампсън и аз пътувахме в син линкълн. Сампсън се опитваше да подремне. На мен се падна да шофирам пръв.

Прекосявахме Мърисвил в щата Пенсилвания, когато към дванайсет и десет по обяд ни се обадиха спешно по радиото в колата.

— До всички екипи. Има съобщение за престрелка! — чу се възбуденият глас на диспечера. — Някакъв мъж, който твърди, че е Гари Сонеджи, е застрелял поне двама души в един „Макдоналдс“ в Уилкинсбърг. В момента държи около шейсет заложници в ресторанта.

След по-малко от трийсет минути бяхме там. Сампсън поклати глава в недоумение.

— Този задник го бива да купонясва.

— Да не би да се опитва да се самоубие? — зачуди се Джези Фланаган.

— Нищо в поведението му не ме изненадва, а пък „Макдоналдс“ съвсем пасва на картината. Там има много деца. Както в училището и в „Дисни Уърлд“ — обадих се аз.

На покрива на един супермаркет срещу заведението видях снайперисти от полицията или армията. Мощните им карабини бяха насочени към златните арки, изрисувани на предния прозорец.

— Напомня ми за клането в „Макдоналдс“ преди няколко години в южна Калифорния — припомних на Сампсън и Джези.

— Не го споменавай — прошепна Джези — дори на шега.

— Споменавам го без никаква шега.

Забързахме към „Макдоналдс“. След всичко, което се случи, не искахме да застрелят Сонеджи.

Снимаха ни. Коли и на трите големи телевизионни компании бяха паркирани навсякъде. Снимаха всичко, което се движеше или говореше. Кашата беше ужасна. Не можеше да не ми напомни за стрелбата в „Макдоналдс“ в Калифорния. Тогава един мъж, Джеймс Хюбърти, уби двайсет и един човека. За този случай ли искаше да ни напомни Сонеджи/Мърфи?

Един от шефовете на местния отдел на ФБР дотича при нас. Кайл Крейг, който беше с нас в къщата на Мърфи в Уилмингтън.

— Не знаем със сигурност дали е той — започна Крейг. — Мъжът вътре е облечен като фермер. Има тъмна коса и брада. Твърди, че е Сонеджи. Но може да е и друг смахнат.

— Нека погледна — обадих се аз. — Той пожела аз да отида във Флорида. Знае, че съм психолог. Може би ще мога да поговоря с него.

Преди Крейг да ми отговори, аз тръгнах към ресторанта. Минах покрай щатски полицай и няколко местни ченгета, скупчили се до страничния вход. Показах им значката си й добавих, че съм от Вашингтон. От вътрешността на заведението не се чуваше никакъв звук. Трябваше да го вразумя. Никакви самоубийства. Повече никакви канонади в „Макдоналдс“.

— Смислено ли говори? — попитах полицая. — Членоразделно или как?

Беше млад човек и очите му гледаха изцъклено, невиждащо.

— Той застреля партньора ми. Мисля, че го уби на място. Господи, боже!

— Ние ще влезем вътре и ще помогнем на партньора ти — казах аз. — Въоръженият смислено ли говори?

— Каза, че е похитителят от Вашингтон. Според мен говори смислено. Фука се с това. Каза, че искал да стане прочут.

Въоръженият държеше във властта си над шейсет човека. Вътре цареше тишина. Дали беше Сонеджи? Мърфи? Със сигурност беше в стила му. Децата и майките им. Задържане на заложници. Спомних си снимките по стената в банята му. Искаше да бъде като тях.

— Сонеджи! — провикнах се аз. — Вие Гари Сонеджи ли сте?

— Ти пък кой си? — чу се вик отвътре. — Кой пита?

— Аз съм детектив Алекс Крос от Вашингтон. Мисля, че сте наясно с решенията, които се взеха при последните случаи на вземане на заложници. Няма да преговаряме с вас. Така че знаете какво следва оттук нататък.

— Знам всички правила, детектив Крос. Те са обществено достояние. Но правилата невинаги важат — извика Гари Сонеджи. — Поне за мен. Никога не са важали.

— Тук важат! — казах твърдо. — Да се обзаложим на живота ви.

— Искате ли да се обзаложите на живота на тези тук вътре, детектив Крос? Знам и друго правило. Първо жените и децата. Следиш ли мисълта ми? При мен жените и децата се ползват със специални привилегии.

Не ми харесваше тонът му. Не ми харесваха думите му.

Сонеджи трябваше да разбере, че няма да се измъкне при никакви обстоятелства. Преговори нямаше да има. Ако започнеше отново да стреля, щяхме да го убием. Спомних си други подобни ситуации, с които бях имал работа. Сонеджи беше по-труден, по-умен. Като го слушах, имах чувството, че няма какво да губи.

— Не искам да пострадат още хора! Не искам и ти да пострадаш! — казах му с висок и ясен глас.

Бях започнал да се потя. Усещах, че под якето цялото ми тяло е мокро.

— Колко трогателно. Развълнуван съм от тези думи. Чак сърцето ми подскочи. Честна дума — рече той в отговор.

Разговорът ни на бърза ръка стана дружелюбен. Да не ни се нарадваш.

— Знаеш какво имам предвид, Гари — продължих по-меко. Говорех му като че ли е уплашен, напрегнат пациент.

— Разбира се, Алекс.

— Тук отвън има много въоръжен народ. Ако нещата ескалират, никой няма да ги удържи. Аз не бих могъл, а още по-малко ти. Може да се случи нещастие, а ние не го желаем.

Вътре отново се възцари тишина. Мярна ми се мисълта, че ако Сонеджи е решил да се самоубива, ще го направи сега. Последен изстрел, последен проблясък на славата. Никога нямаше да узнаем кое го е подбудило. Никога нямаше да разберем какво се е случило с Маги Роуз Дън.

— Здравей, детектив Крос.

Изведнъж той изникна на входа, на около два метра от мен. Стоеше отпреде ми. Откъм покривите изтрещя изстрел. Сонеджи се извъртя и се хвана за рамото. Беше улучен от някой от снайперистите.

Метнах се напред и го сграбчих с две ръце. Дясното ми рамо се заби в гърдите му. И Лорънс Тейлър не е правил такова красиво изпълнение.

Двамата рухнахме тежко върху цимента. Не исках да го застрелят. Трябваше да говоря с него. Трябваше да разберем къде е Маги Роуз.

Докато го притисках към земята, той се извъртя и се втренчи в мен. Кръвта от рамото му изплеска и двама ни.

— Благодаря ти, че ми спаси живота — каза той. — Един ден ще те убия заради това, детектив Крос.