Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (74)

Глава 73

Едно изчезнало момиченце на име Маги Роуз.

Убийства в Югоизточния квартал. Жестокото убийство на Вивиан Ким.

Един психопат. Гари Сонеджи/Мърфи.

Един „съучастник“. Един тайнствен наблюдател.

Един огнен кръст, в Северна Каролина.

Кога най-сетне тези части от пъзела ще паснат? Дали някога ще паснат? От онзи момент във вилата на Джези до края на историята съзнанието ми бе обзето от тези ярки, измъчващи ме образи. Не можех да се откажа от случая, както Джези ме бе посъветвала. Това, което последва през седмицата, засили моята параноя.

 

 

В понеделник се прибрах късно от работа. Деймън и Джанел ме накачулиха, докато вървях към кухнята.

— Телефонът! Телефонът! — пропя Деймън, докато подтичваше до мен.

В кухнята Нана ми подаде слушалката. Каза, че е Уолъс Харт от затвора „Фолстън“.

— Алекс, извинявай, че те безпокоя вкъщи — каза той. — Би ли прескочил дотук? Може да се окаже важно.

Бях започнал да събличам якето и вече бях измъкнал едната си ръка, но спрях. Децата се опитваха да ми помагат, като го теглеха отзад.

— Какво има, Уолъс? Тази вечер съм зает — казах аз и се изплезих на Деймън и Джанел: — Имам някои дребни проблеми вкъщи, но нищо сериозно.

— Той пита за теб. Иска да говори с теб и само с теб. Казва, че е много важно.

— Не може ли да почака до сутринта?

Имах тежък ден. Освен това не можех да се сетя какво ново можеше да ми каза Гари Мърфи.

— Той е Сонеджи — съобщи Уолъс. — Сонеджи иска да говори с теб.

Онемях. След малко успях да изрека:

— Тръгвам, Уолъс.

След близо час пристигнах във „Фолстън“. Гари беше на най-горния етаж. Известни престъпници-психопати като Скуики Фром^[1] и Джон Хинкли^[2] бяха държани тук. Мястото не беше за кой да е — точно както на Гари му се искаше.

Когато влязох в килията, той лежеше по гръб на тясното легло без чаршафи и одеяло. Непрекъснатото наблюдаваше пазач. Гари бе от „най-важните“. От тези, които бяха под индивидуален надзор.

В главата ми все още звучаха думите, с които ме посрещна Уолъс Харт:

— Реших да го сложа в специална килия за през нощта. Известно време да бъде изолиран и под непрекъснато наблюдение, докато не разберем какво става с него. Изглежда избяга от действителността, Алекс.

— Някой ден ще се разхвърчи на парчета — казах аз и Уолъс кимна в знак на съгласие.

Влязох в килията и седнах, без да чакам да ме покани. Писна ми да моля за разрешения. Гари беше вперил поглед в тавана. Очите му бяха хлътнали. Сигурен бях, че усеща присъствието ми.

— Добре дошъл в моята „психушка“, Алекс — най-сетне промълви той със зловещ сипкав глас. — Знаеш ли какво е „психушка“?

Наистина беше Сонеджи.

— Затворническите болници в Русия — казах аз. — Там са държали политическите затворници в Съветския съюз.

— Точно така. Много добре — погледна ме той. — Искам да направя нова сделка с теб. Да започнем от нулата.

— Не знаех, че сме сключвали сделка.

— Не искам да си губя повече времето тук. Не мога да продължа да играя ролята на Мърфи. Защо вместо това не се опиташ да разбереш кое прави Сонеджи това, което е? Сигурен съм, че ще можеш, доктор Крос. И ти ще се прочуеш. Ще станеш много важен в средата, в която решиш да се движиш.

Не вярвах, че това е една от неговите „амнезии“ или някое от неговите „бягства“. Изглежда напълно контролираше думите си.

През цялото време ли е бил Гари Сонеджи? „Лошото момче“? Още когато се срещнахме за първи път? Тогава това беше диагнозата ми. И се придържах към нея.

— Разбираш ли какво ти говоря? — попита той, като протегна лениво дългите си крака и зашава с босите си пръсти.

— Сега ми казваш, че напълно си съзнавал всичко, което си вършел. И че не става и дума за раздвоение на личността. Не е имало никакви състояния на амнезия. Играл си и двете роли. А сега ти е писнало да се правиш на Гари Мърфи.

Очите на Сонеджи бяха на фокус и много напрегнати. Погледът му беше по-студен и по-пронизващ от обикновено. Понякога при изострена шизофрения фантазията е по-реална от действителността.

— Точно така. Това е ключето, Алекс. Ти си много по-умен от останалите. Гордея се с теб. Ти единствен правиш нещата интересни за мен. Единственият, който е в състояние да задържи вниманието ми за по-дълго време.

— И какво искаш? Какво мога да направя за теб, Гари?

— Имам нужда от някои дребни неща. Но най-вече искам да си бъда аз, така да се каже. Искам да получа признание за всичките си постижения.

— А ние какво ще получим в замяна?

Сонеджи ми се усмихна.

— Ще ти разкажа какво се случи. От самото начало. Ще ти помогна да решиш безценния си случай. Ще го разкажа на теб, Алекс.

 

 

Изчаках го да продължи. Постоянно се сещах за надписа на огледалото в банята на Гари Сонеджи: „Искам да съм някой!“ По всяка вероятност от самото начало много му се е искало светът да признае неговите „постижения“.

— От самото начало възнамерявах да убия и двете деца. Умирах от нетърпение. Знаеш, че от малък изпитвам тези противоречиви чувства на любов и омраза към всичко, свързано с детството. Режа гърди и обръсвам гениталии, та възрастните ми жертви да заприличат на деца. Така или иначе, убийството на малките баровчета би било логичен и безопасен завършек на целия случай. — Сонеджи се усмихна с толкова странна и неуместна усмивка, като че ли си признаваше, че е излъгал от благородни подбуди. — Все още искаш да разбереш защо реших да ги отвлека, нали? Защо избрах Маги Розовата пъпка и приятелчето й Фъстъка Голдбърг?

Използваше прякорите на децата, за да ме провокира. Обичаше да се прави на „Лошото момче“. Откакто го познавах, бе демонстрирал доста мрачно чувство за хумор.

— Интересувам се от всичко, което искаш да ми разкажеш, Гари. Продължавай.

— Знаеш ли, един ден изчислих, че съм убил над двеста души. Между тях и много деца. Правя това, което ми се прави. Това, което ми хрумне в момента.

На устните му отново се появи неволна мазна усмивка. Нямаше и следа от Гари Мърфи, от обикновения американски съпруг и баща от Уилмингтън, Делауер. Дали е започнал да убива още като дете?

— Наистина? Да не се опитваш да ме шокираш?

Той сви рамене.

— Какво ще спечеля от това? Като малък изчетох всичко, написано за отвличането на бебето Линдбърг. И за всички големи престъпления. Направих си копия от вестникарските изрезки, които успях да намеря в библиотеката на Принстън. Разказвал съм ти за това, нали? Как бях впечатлен, изцяло обзет от манията да отвличам деца. Да ги държа под своя власт… Исках да ги измъчвам като безпомощните малки птички. Дори опитах с един приятел. Сигурно си се срещал с него. Саймън Конклин. Голям психар, докторе. Не заслужава да си губиш времето с него… Не ми е партньор. Не е съучастник. Особено ми харесва, че при отвличане на деца родителите ужасно се разстройват. Самите те биха унищожили други възрастни, но не дай Боже да посегнеш на малко дете. Немислимо! Непростимо! — пищят те. Дрън-дрън! Какво лицемерие! Милиони тъмнокожи деца умират в Бангладеш, доктор Крос. Без някой да се трогне. Никой не се втурва да ги спасява.

— Защо изби негърските семейства? — попитах аз. — Каква е връзката?

— Кой казва, че трябва да има връзка? Това ли си научил в „Джонс Хопкинс“? Това може да са били добрите ми дела. Кой казва, че ми липсва социално съзнание? Във всеки живот трябва да има равновесие. Убеден съм в това. Помисли какви са жертвите, които си избрах. Безнадеждни наркомани. Едно съвсем малко момиче, което вече проституираше. Малко момченце, напълно обречено.

Не знаех дали да му вярвам. Бягаше от реалността.

— Да нямаш слабост към нас? — попитах. — Направо ме трогваш.

Предпочете да не забележи иронията ми.

— Навремето имах една черна приятелка. Беше прислужница. Грижеше се за мен, докато баща ми се развеждаше с майка ми. Казваше се Лора Дъглас. Върна се в Детройт и ме изостави. Едра дебелана с гръмогласен смях, който обожавах. След като тя отпътува за Моутаун^[3], Мама Ужас започна да заключва палавото и прекалено буйно дете в мазето. Пред теб е едно от изоставените от родителите си деца. В същото време доведените ми брат и сестра се разполагаха горе в къщата на баща ми. Играеха си с моите играчки. Подиграваха ми се през процепите на дъските на пода. Оставяха ме заключен със седмици в мазето. Това са детските ми спомени. Да проблясват в главата ти сигнални лампички и да чуваш предупредителни звънчета, доктор Крос? Едно изтерзано момче в мазето. Две глезени деца, заровени в плевнята. Каква приятна аналогия. Започват ли да пасват парченцата от пъзела? Дали нашето момче Гари казва този път истината?

— Казваш ли истината? — попитах го аз отново. Знаех обаче, че не лъже. Всичко си пасваше.

— О, да. Честна скаутска… Колкото до убийствата в Югоизточния квартал… Всъщност идеята да бъда първият прославен сериен убиец на негри ми допадна много. Не броя онзи тъпанар от Атланта, защото не е от моята класа. Уейн Уилямс беше аматьор от начало до край. Защо това име Уейн се среща толкова често сред серийните убийци, според теб? Уейн Уилямс, Джон Уейн Гейси, Патрик Уейн Хърни, дето уби и разчлени трийсет и двама души на Западното крайбрежие.

— Не си ли убил Майкъл Голдбърг? — върнах го аз към нещо, което беше споменал преди.

— Не. Тогава още нямах това намерение. Щях да го убия, но всяко нещо с времето си. Беше разглезено баровче. Напомняше ми за „брат“ ми Дони.

— Откъде са тогава нараняванията по тялото на Майкъл Голдбърг? Разкажи ми какво се случи.

— Това ти харесва, нали, докторе? Какво ни говори това за теб, а? Ами когато видях, че ми е погодил този номер и е умрял, ужасно се ядосах. Направо побеснях. Започнах да ритам проклетото му тяло. Удрях го с лопатата. Нямам точен спомен какво съм правил. Бях толкова вбесен. След това изхвърлих мъртвото диване в храсталаците край реката.

— Но не си направил нищо на момичето? Не си наранил Маги Роуз Дън?

— Не, не съм наранил момичето — подигра се той със загрижеността ми.

Много добре наподоби гласа ми. Със сигурност можеше да изиграе всякаква роля. Беше страшно да го наблюдаваш, когато си в едно помещение с него. Възможно ли бе да е убивал стотици пъти? Напълно го допусках.

— Разкажи ми за нея. Какво всъщност се случи с Маги Роуз Дън?

— Добре, добре. Историята на Маги Роуз Дън. Запали свещ и изпей химн във възхвала на Исуса. След отвличането тя беше гроги. Поне когато надникнах да я видя първия път. Излизаше от упойката. Изиграх ролята на Мама Ужас за малката Маги. Звучах досущ като моята мащеха на вратата на мазето у дома. „Спри да плачеш… Млък! Разглезено хлапе такова!“ Това доста я уплаши. После отново я упоих. Внимателно проверих пулса и на двамата, защото бях сигурен, че ФБР ще поиска доказателства, че децата са живи.

— И на двамата ли пулсът беше наред?

— Да. Съвсем наред, Алекс. Допрях ухо до гърдите на всяко дете. Сдържах естественото си желание да спра ударите на сърцата им, вместо да внимавам всичко да е наред.

— Защо извърши това отвличане, което неминуемо щеше да предизвика отзвук в цялата страна? Защо ти беше нужна цялата тази публичност? Защо пое такъв огромен риск?

— Защото бях готов. Упражнявах се много дълго време, нямаше никакъв риск. Пък се и нуждаех от парите. Заслужавах да бъда милионер. Всички други са милионери, само аз…

— На другия ден отново ли отиде да видиш децата? — попитах аз.

— И на другия ден всичко беше наред. Но на следващия ден след като Майкъл Голдбърг умря, Маги изчезна. Върнах се в плевнята и заварих скривалището да зее. Празно. Нищо не й бях сторил. Не аз получих парите от откупа във Флорида. Някой друг ги взе. Сега ти, детективе, трябва да откриеш какво се е случило. Аз мисля, че разбрах! Струва ми се, че разбрах голямата тайна.