Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (5)

Глава 4

Същата тази сутрин в девет сутринта госпожица Вивиан Ким реши да пресъздаде аферата „Уотъргейт“ в училищната стая. Никога нямаше да забрави този ден.

Вивиан Ким беше интелигентна, хубава и способна учителка по американска история. Учениците обичаха нейните часове. Два пъти седмично госпожица Ким им разиграваше исторически събития. Понякога караше и децата да подготвят някоя сцена. Те бяха започнали да се справят добре и тя с чиста съвест можеше да каже, че в часовете й никой не скучае.

Тази сутрин госпожица Ким бе избрала аферата „Уотъргейт“. Имаше час с третокласниците от паралелката на Маги Роуз Дън и Майкъл Голдбърг. Класната стая бе наблюдавана.

Вивиан Ким се превъплъти последователно в генерал Хейг, Х. Р. Холдеман, Хенри Кисинджър, Дж. Гордън Лиди, президента Никсън, Джон и Марта Мичъл, и Джон и Морийн Дийн. Беше добър мим и се справи чудесно с образите на Лиди, Никсън, генерал Хейг, а най-вече със семейство Мичъл и Мо Дийн.

— В годишното си обръщение за състоянието на Съюза президентът Никсън говори по телевизията пред цялата страна — започна госпожица Ким. — Много хора смятат, че той ни е излъгал. Когато високопоставен правителствен служител лъже, той извършва ужасно престъпление. Ние сме се доверили на този човек, вярваме на думите му и на почтеността му.

— У-у-у! Долу! — реагираха няколко от децата. В границите на разумното Вивиан Ким поощряваше подобен род съпричастност.

— „Долу“ е съвсем правилно, както и „У-у-у“. Така или иначе, в онзи момент от нашата история господин Никсън се изправи пред нацията, пред хора като вас и мен.

Вивиан Ким застана, като че ли беше на катедра за произнасяне на речи, и започна словото на Ричард Никсън.

Придаде на лицето си мрачен и тъжен израз. Поклати глава, от ляво на дясно.

— Искам да знаете… че нямам никакво намерение да напускам поста, който американският народ ми повери, като ме избра за доброто на народа на Съединените щати. — Вивиан Ким спря за миг точно на тези думи от покритата с позор реч на Никсън. Подобно на висока нота в посредствена, но силно въздействаща опера.

Класната стая с двайсет и четири деца притихна. За миг тя бе пълен господар на вниманието им. Нирваната на всеки учител, колкото и да е краткотрайна. „Чудесно“, каза си Вивиан Ким.

Чу се леко потропване по стъклото на вратата на класната стая. Магията изчезна.

— У-у-у! Долу! — промърмори Вивиан. — Да? Кой е там? Хей? Кой е? — извика тя.

Махагоновата врата бавно се отвори. Едно от децата изтананика мелодия от популярния филм на ужасите „Кошмар на улица Елм“. Колебливо, почти смутено, в стаята влезе господин Сонеджи. Детските личица тутакси грейнаха.

— Има ли някой вкъщи? — изчурулика той с писклив глас. Децата избухнаха в смях. — О-о-о! Я виж! Всички са си у дома — възкликна той.

Гари Сонеджи преподаваше математика, но и компютър, а това бе по-популярно дори от уроците на Вивиан Ким. Беше започнал да оплешивява, имаше увиснали мустаци и малки кръгли очила. Не приличаше на киноартист, но беше един от кумирите на училището. Освен че беше надарен учител, господин Сонеджи бе голям майстор на компютърните игри и на видеоигрите „Нинтендо“.

Неговата популярност и компютърни свръхумения му бяха спечелили прякора „господин Чип“.

Той поздрави няколко от децата по име и бързо се насочи към бюрото на госпожица Ким.

Двамата учители си поговориха тихо. Госпожица Ким беше с гръб към класа. Повече кимаше, отколкото говореше. Изглеждаше още по-дребна до господин Сонеджи, който беше над метър и осемдесет.

Накрая госпожица Ким се обърна към децата.

— Маги Роуз и Майкъл Голдбърг. Моля ви двамата да дойдете тук. Вземете нещата си.

Двете деца се спогледаха изненадано. Какво ставаше? Прибраха си вещите и тръгнаха към катедрата, за да узнаят. Другите деца започнаха да шушукат, а някои дори се разприказваха на висок глас.

— Тихо. Не е междучасие — смъмри ги госпожица Ким. — Все още сме в час. Спазвайте правилата, по които сме се разбрали да живеем тук.

Когато Маги и Майкъл излязоха пред класа, господин Сонеджи се надвеси над тях и тихо им заговори. Фъстъка Голдбърг беше поне с десет сантиметра по-нисък от Маги Роуз.

— Възникна малък проблем, но вие няма защо да се тревожите. — Господин Сонеджи беше спокоен и много внимателен с децата. — Нищо страшно. Малка засечка в системата на компютъра. Всичко е наред.

— Съмнявам се — поклати глава Майкъл Голдбърг. — От какво е предизвикана така наречената засечка?

Маги Роуз мълчеше. Изпитваше необясним страх. Нещо се беше случило. Нещо определено не беше наред. Стомахът й се сви. Майка й винаги казваше, че има развинтена фантазия, така че тя се опита да изглежда спокойна, да запази самообладание и да се държи разумно.

— Току-що по телефона са се обадили от Службата за охрана — поясни госпожица Ким. — Получили са заплаха. Отнася се за вас двамата. Вероятно някой си прави шегички, но за всеки случай ще ви изпратим вкъщи. Като предпазна мярка. Знаете какво се прави в такива случаи.

— Сигурен съм, че ще се върнете за обяд — допълни господин Сонеджи, но не прозвуча много убедително.

— Каква заплаха? — обърна се към него Маги Роуз. — Срещу бащата на Майкъл ли? Или е свързано с майка ми?

Господин Сонеджи потупа Маги по ръката. За сетен път учителите в частното училище се удивиха на преждевременната зрелост на повечето деца.

— От стандартните, които получаваме от време на време. Големи приказки, никакви действия. Сигурен съм, че е някой ненормалник, който иска да му обърнат внимание. Откачен народ колкото искаш — направи той подчертано пренебрежителна гримаса. Загрижеността му беше точно премерена и с това вдъхна чувство за сигурност на децата.

— Тогава защо, за Бога, трябва да си ходим чак до вкъщи? — Майкъл Голдбърг гримасничеше и жестикулираше като миниатюрно копие на адвокат в съдебна зала. В много отношения наподобяваше карикатура на известния си баща, министъра.

— За всеки случай. Ясно ли е? Стига приказки. Нямам намерение да споря с теб, Майкъл. Готови ли сте да тръгваме? — попита господин Сонеджи любезно, но твърдо.

— Не съвсем — продължи да се мръщи Майкъл и да клати глава. — И дума да не става. Наистина, господин Сонеджи. Не е честно. Не е и редно. Защо охраната да не дойде тук и да остане с нас до края на часовете?

— Решили са да действат по друг начин — отговори господин Сонеджи. — Не съм създал аз правилата.

— Мисля, че сме готови — обади се Маги. — Хайде, Майкъл. Престани да спориш. Вече е решено.

— Вече е решено — усмихна им се госпожица Ким съчувствено. — Ще ви изпратя упражненията за домашно.

Децата прихнаха.

— Благодаря, госпожице Ким — казаха едновременно.

Госпожица Ким я биваше да пусне уместна шега.

Коридорите бяха безлюдни и много тихи. Чернокожият портиер Емет Евърет беше единственият, който видя как тримата напускат сградата на училището.

Облегнат на метлата си, той проследи с поглед господин Сонеджи и двете деца, докато те вървяха до дългия коридор. Беше последният човек, който ги видя тримата заедно. Вече навън те прекосиха забързано павирания паркинг пред училището, опасан със стройни брези и цветни храсти. Обувките на Майкъл потракваха по камъните.

— Тежкарски обувки. — Маги Роуз се наведе към него и продължи да го заяжда. — Изглеждат тежкарски и скърцат тежкарски.

Майкъл не можеше да спори. А и какво да каже? Майка му и баща му продължаваха да му купуват дрехите от проклетия снобски магазин „Брукс Брадърс“.

— И какво трябва да нося според вас, госпожице Глория Вандербилт^[1]? Розови маратонки? — възропта той неубедително.

— Ами да — усмихна се Маги. — Или светлозелени с въздушна камера. Но не и обувки за погребение, Фъстъковски.

Господин Сонеджи поведе децата към син микробус последен модел, паркиран под брястовете и дъбовете, които растяха покрай административната сграда и гимнастическия салон на училището. Оттам долитаха не синхронни потупвания на баскетболни топки.

— Вие двамата скачайте отзад. Опала! Готово. — Учителят ги повдигна, за да се качат в микробуса. Очилата му постоянно се свличаха. Накрая той просто ги свали.

— Вие ли ще ни закарате вкъщи? — попита Майкъл.

— Знам, че не е мерцедес, но ще свърши работа, милорд. Аз само следвам инструкциите, които получихме по телефона. Говорих с господин Чейкли.

— Джоли Чоли — Майкъл използва прякора, който беше измислил на агента от охраната.

Господин Сонеджи също се качи в микробуса. Дръпна плъзгащата се врата и тя се затвори с трясък.

— Минутка само. Сега ще ви разчистя малко пространство, деца.

Той разбута кашоните, скупчени в предната част на микробуса. Вътре цареше бъркотия. Нищо общо с педантичния ред, който учителят по математика поддържаше в училище.

— Седнете, където намерите — продължи да говори той, докато търсеше нещо.

Когато се обърна, Гари Сонеджи бе нахлузил на лицето си ужасяваща черна маска от някаква гумена материя. Държеше пред гърдите си метален предмет. Приличаше на миниатюрен пожарогасител или по-скоро на нещо от научнофантастичен филм.

— Господин Сонеджи! — възкликна пискливо Маги Роуз. — Господин Сонеджи! — Тя закри лицето си с ръце. — Плашите ни. Престанете да се шегувате!

Сонеджи беше насочил малката метална дюза право срещу двете деца. Пристъпи бързо към тях. Застана разкрачен, стъпил здраво на обутите си в черни мокасини крака.

— Какво е това? — попита Майкъл, без да съзнава защо го казва.

— Предавам се. Помириши, малко генийче, и ти ми кажи.

Сонеджи ги обля с плътна струя хлороформ. Задържа пръста си върху бутона цели десет секунди. Упойващата мъгла обгърна децата и те се свлякоха на задната седалка.

— Загасихме лампите! — прошепна господин Сонеджи тихо и нежно. — Сега никой няма да научи.

В това се състоеше красотата на неговия план — никой никога нямаше да узнае истината.

Сонеджи седна на предната седалка и включи двигателя. На излизане от паркинга си пееше „Вълшебния автобус“ на групата „Дъ Ху“. Днес имаше страхотно настроение. Освен всичко друго, беше решил да стане и първият сериен похитител в Америка.