Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (42)

Глава 41

В един и половина през нощта Гари Сонеджи/Мърфи излезе от мотел №6 в Рестън, щата Вирджиния. Видя отражението си в стъклената врата.

Оттам го погледна новият Гари: черна коса, сресана назад ала Елвис Пресли, проскубана брада, прашни каубойски дрехи. Биваше го да играе тази роля. Да говори провлечено като южняк. Можеше да кара така, колкото му е необходимо. Но не прекалено дълго. Дръжте си очите на четири.

Влезе в очукания фолксваген и потегли. Чувстваше се много напрегнат. Обичаше тази част от своя план повече от собствения си живот. Вече не можеше да ги разграничи. Това беше най-предизвикателната част от цялото приключение. Високо напрежение.

Защо се чувстваше толкова възбуден? Мислите му блуждаеха. Само защото половината полиция на САЩ и копелетата на ФБР бяха по петите му?

Защото беше отвлякъл две богаташки гевезета и едното беше умряло? Ами другото — Маги Роуз? Дори не му се мислеше за нея и какво може да й се е случило.

Тъмнината постепенно изсветля в меко сиво кадифе. Бореше се с натрапчивото желание да натисне газта и да не отлепя крака си. Оранжевото зарево на утрото най-после го застигна в Джонстаун, щата Пенсилвания.

Спря пред денонощен магазин в Джонстаун. Слезе от колата да се поразтъпче. Огледа се в увисналото странично огледало на фолксвагена да види как изглежда.

Оттам го погледна мършав селски труженик. Още един Гари, съвършено различен. Беше довел до съвършенство приликата с каубой: походка, сякаш кон го е ритнал по задника. Ръцете в джобовете, палците в гайките на панталона. Непрекъснато ще прокарва пръсти през косата си. Ще плюе, къде свърне.

От магазина си купи силно кафе, което май не беше много разумно, твърда макова кифла и отделно парченце масло в станиолена опаковка. Сутрешните вестници още не бяха излезли.

Обслужи го една тъпа и надута продавачка. Идеше му да я пребие с юмруци. Пет минути си фантазира как ще я размаже до смърт насред това скапано денонощно магазинче.

Свали си бялата ученическа блузка, скъпа. Смъкни я на кръста. Окей, сега може би ще те убия. А може и да не го направя. Говори ми учтиво и ме моли да не те убивам. На колко си? На двайсет, двайсет и една? Използвай го като довод. Прекалено си млада, за да умреш. Още нищо не си видяла от живота.

Накрая Гари реши да я остави да живее. Най-изумителното нещо беше, че тя представа си нямаше колко близо е била до смъртта.

— Приятен ден. Пак заповядайте — пожела му тя.

— Моли се да не дойда пак.

Докато караше по шосе 22, се ядоса така, както отдавна не се беше ядосвал. Стига сантименталности. Никой не му обръщаше внимание или поне вниманието, което заслужаваше. Да не би тия ненадминати глупаци и некадърници да си въобразяват, че имат някакъв шанс да му попречат? Или сами да го пипнат? Или да го обявят по телевизията за национално издирване? Време беше да им даде урок. Време беше за истинското величие. Постъпваш обратно на това, което светът очаква от теб.

Гари Сонеджи/Мърфи спря пред „Макдоналдс“ в Уилкинсбърг, щата Пенсилвания. Децата от всички възрасти обичат „Макдоналдс“, нали така? Храна, народ, забавления. Все още всичко вървеше по график. В това отношение на „Лошото момче“ можеше да се разчита — направо да си свериш часовника по него.

В ресторанта цареше обичайната обедна суматоха. Едни влизаха, други излизаха. Всички бяха заседнали в руслото на всекидневието. Тъпчеха се е хамбургери и мазни пържени картофи.

Как беше онази стара песен на „Хутърс“, дето всички зомбита били в Америка? Вие зомбита ли сте? Като зомбита ли ходите? Милиони зомбита са на свобода. Грубо подценяване на цифрите.

Нима само той използваше заложбите си? Изглежда беше така. Нямаше втори като него. Или поне все още не беше срещал подобна надареност.

Влезе в залата на „Макдоналдс“. Сто трилиона хамбургери били произведени според компанията и броят им продължавал да нараства. Пълно беше с жени. Жени и техните безценни рожби. Строителни на съвременното семейство, труженички, тъпи гъски с грозни увиснали гърди.

И Роналд Макдоналд беше тук. Във вид на голяма кукла, метър и осемдесет висока, от която децата можеха да си вземат корави бисквити. Ама че ден! Роналд Макдоналд, запознай се с господин Чип!

Гари плати за две кафета и се запровира през тълпата. Имаше чувството, че главата му ще се пръсне. Лицето и вратът му се бяха зачервили. Дишаше учестено. Гърлото му беше сухо, потеше се изобилно.

— Добре ли сте, господине? — попита момичето на касата.

И през ум не му мина да й отговори, само си помисли: „На мен ли говориш, ма? Приличам ти на Робърт Де Ниро, нали? Още един Де Ниро, не ще и дума, само дето съм по-добър актьор от него. По-всеобхватен. Де Ниро никога не е рискувал като мен. Де Ниро, Хофман, Пачино — никой от тях не е рискувал. Поне не ми е известно.“

В съзнанието му се блъскаха безброй мисли и усещания. Имаше чувството, че се рее в море от светлинни частици — фотони и неутрони. Ако тези хора можеха да прекарат поне десет секунди в мозъка му, щяха да се побъркат.

Докато се отдалечаваше от щанда, нарочно се блъскаше в хората.

— Ах, извинете — казваше провлачено след всеки сблъсък.

— Хей! Внимавай! Чуваш ли, господине! — сопна му се някой.

— Ти внимавай, простако. — Сонеджи/Мърфи се спря и се обърна към плешивия селяндур, когото беше бутнал. — Какво трябва да направя за малко уважение? Да те застрелям в дясното око?

Изпи и двете чаши кафе, докато си проправяше път през заведението. През заведението. През всички хора, които се изпречваха на пътя му. През скапаните гетинаксови маси. През стените, стига да пожелае.

Гари Сонеджи/Мърфи измъкна от вътрешния джоб на канадката си револвер с късо дуло. Ето това е! Началото на пробуждането на Америка. Специално представление за мамчетата и техните рожбички.

Сега вече всички го гледаха. Разбираха езика на пистолета.

— Събудете се, мамка ви! — изкрещя той. — Горещо кафе! Събудете се и го помиришете!

— Този човек има пистолет! — възкликна един от големите умове. Ядеше „Биг Мак“, от който капеше мазнина. Странно как успя да види през мазните изпарения, което се вдигаха от храната му.

Гари се обърна с лице към залата с насочен револвер.

— Никой да не излиза! — заповяда той. — Сега събудихте ли се! Будни ли сте? Май че да. Вече сте включени в програмата. Аз съм главният тук! Никой да не мърда! Гледайте и слушайте!

Гари стреля в лицето на един мъж, който не спря да дъвче хамбургера си. Човекът се хвана за челото, олюля се на стола и тупна тежко на пода. Сега вече прикова вниманието на всички. Истинско оръжие, истински куршуми, истински живот.

Една негърка изпищя и се опита да изтича покрай Сонеджи. Той я халоса по главата с дръжката на пистолета. Страхотно изпълнение. Същински Клинт Истууд.

— Аз съм Гари Сонеджи! Самият той! Взе ли ви се акълът? Пред вас е световноизвестният похитител. Това е безплатно представление. Затова си отваряйте очите. Може да научите нещо. Гари Сонеджи е посещавал места и е виждал неща, които вие никога няма да видите. Можете да ми вярвате.

Допи остатъка от кафето си и през ръба на чашката наблюдаваше как треперят любителите на бързата закуска.

— Това се нарича взимане на заложници — каза най-после замислено. — Роналд Макдоналд е отвлечен, народе. Сега вие официално сте част от историята.