Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (56)

Глава 55

Видях Гари Мърфи отново на първи октомври. За повод използвах „нови доказателства“. Дотогава кой ли не беше разговарял вече с Нина Серизиър. Хипотезата за съучастник също доби популярност.

Използвахме Специалната група за разследване, за да разпитаме квартала около дома на Серизиър. С Нина опитах всичко, от каталозите със снимки на престъпници до полицейския фоторобот за идентифициране на човек по описание. Засега не бях успял да открия човек, приличащ на „съучастника“.

Знаехме, че е бял мъж и според Нина бил набит. ФБР твърдеше, че търси усилено пилота от Флорида. Щяхме да разберем дали е истина. Бях отново в играта.

Доктор Кампбел ме поведе по строго охранявания коридор на затвора. Докато вървяхме, затворниците ни изпепеляваха с очи. Аз им го върнах със същото. Бива ме на тая игра.

Най-после стигнахме килията, където все още държаха Гари Сонеджи/Мърфи.

Килията му и целият коридор бяха ярко осветени, но той примигваше от леглото си, сякаш надничаше от тъмна пещера.

Трябваше му известно време, за да ме разпознае.

Тогава ми се усмихна. Все така приличаше на симпатичен млад човек от малко градче. Гари Мърфи. Сякаш изваден от телевизионния сериал за симпатичното средноамериканско семейство „Този прекрасен живот“, само че заснет през деветдесетте години. Спомних си, че приятелят му Саймън Конклин ми беше казал, че Гари може да изиграе всяка роля, когато му е нужно. Всичко беше част от неговото желание да бъде „деветдесет и девет процента“.

— Защо престана да идваш при мен, Алекс? — попита ме той, а очите му ме гледаха почти нажалено. — Нямаше с кого да разговарям. Другите лекари не ме слушат. Изобщо не ме слушат.

— Известно време не ми позволяваха да те виждам — отвърнах аз. — Но сега всичко е наред и аз пак съм тук.

Изглеждаше обиден. Хапеше долната си устна и беше вперил поглед в платнените си затворнически обувки.

Изведнъж лицето му се сгърчи и той се изсмя гръмогласно. Смехът му прокънтя в малката килия.

— Знаеш ли — наведе се той към мен, — ти си просто поредното тъпо копеле. Толкова ми е лесно да те манипулирам. Като всички други преди теб. Умен си, но не достатъчно.

Погледнах го изненадано, дори малко шокирано.

— Лампите светят, но вкъщи няма никой — изкоментира той израза, който явно бе прочел на лицето ми.

— Не. Тук съм — отговорих аз. — Просто те подцених повече от необходимото. Грешката е моя.

— Значи вече сме в крак с реалността? — На лицето му продължи да стои ужасяващата самодоволна усмивка. — Сигурен ли си, че разбираш? Сигурен ли си, докторе детектив?

То се знае, че разбирах. Току-що се бях срещнал за пръв път с Гари Сонеджи. Представи ми го Гари Мърфи. Това се нарича бърз цикъл.

Похитителят се беше втренчил в мен. Изглеждаше тържествуващ и се фукаше, че за първи път ми се е представил в истинския си облик.

Пред мен стоеше детеубиецът. Великолепният актьор. Деветдесет и девет процента. Сина на Линдбърг. Всичко това, а вероятно и още много.

— Добре ли си? — попита ме той, като имитираше моята загриженост към него. — Добре ли си, докторе?

— Чувствам се страхотно. Няма проблеми — отговорих му аз.

— Така ли? Не ми изглеждаш добре. Нещо не е наред, нали, Алекс?

Сега изглеждаше дълбоко загрижен.

— Слушай! — повиших аз глас. — Майната ти, Сонеджи. Какво ще кажеш за този тест?

— Чакай малко — поклати той глава, а вълчата усмивка изчезна от лицето му със същата бързина, с която се бе появила малко преди това. — Защо ме наричаш Сонеджи? Какво значи това, докторе? Какво става?

Наблюдавах лицето му и не можех да повярвам на очите си.

Той отново се промени. Щрак! И Гари Сонеджи изчезна. За няколко минути той си смени личността два или три пъти.

— Гари Мърфи? — реших да пробвам аз.

— А кой друг? — кимна той. — Наистина, докторе, какво става? Случило ли се е нещо? Нямаше те цели седмици.

— Кажи ми какво стана току-що — казах аз, без да откъсвам поглед от него. — Кажи ми какво смяташ, че се случи.

Той изглеждаше объркан. Ако всичко това беше игра, то тя бе най-блестящото и величествено представление, което съм виждал, откакто съм психолог.

— Не разбирам. Влизаш в килията ми. Изглеждаш малко напрегнат. Може би се чувстваш неудобно, задето не си идвал напоследък. После ме наричаш Сонеджи. Ни в клин, ни в ръкав. Нали не е някаква шега?

Говореше ли сериозно сега? Беше ли възможно, да не знае какво се бе случило преди по-малко от шейсет секунди?

Или това беше Гари Сонеджи, който все още си играеше с мен? Можеше ли така лесно и безболезнено да влиза и излиза от състоянието си на психогенно бягство? Не беше изключено, но се случваше много рядко. Ако това се случеше в съдебната зала, процесът щеше да е една гавра.

Можеха дори да оправдаят Сонеджи/Мърфи.

Това ли бе неговият план? Това ли беше планът му за бягство още от самото начало?