Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (77)

Глава 76

В осем и трийсет вечерта аз и Сампсън вървяхме по авеню „Ню Йорк“. Сърцето на вашингтонското гето. Вечер двамата често се мотаем из този район. Тук сме си у дома.

Попита ме само дали се държа.

— Не много, благодаря. А ти?

Знаеше за Джези Фланаган. Бях му разказал всичко. Работата ставаше все по-дебела. Никога не съм се чувствал толкова зле, както тази нощ. Скорс и Уайтас ми бяха предоставили убедителни доказателства, че и тя е замесена. Тя го беше извършила. Нямаше място за съмнение. Една лъжа е влачела подире си друга. Наговорила ми е стотици лъжи, без да й мигне окото. В това отношение я биваше повече дори от Сонеджи/Мърфи. Убедителна и хладнокръвна.

— Искаш ли да си мълча? Или да говоря? — попита Сампсън. — Каквото кажеш.

Както обикновено лицето му беше безизразно. Може би това впечатление се дължеше на тъмните му очила, но едва ли. Беше си такъв от десетгодишен.

— Аз ще говоря — заявих аз. — Бих пийнал един коктейл. Искам да ти разкажа за патологичните лъжци.

— Ще поръчам няколко питиета — рече Сампсън.

Отправихме се към „Фейсиз“. В този бар ходим, откакто започнахме работа в полицията. Редовните клиенти нямат нищо против нас, коравите като кремък вашингтонски детективи. Някои дори признават, че в квартала вършим повече добро, отколкото зло.

Тълпата в бара е най-вече от нашата боя, но идват и бели заради джаза. Пък и за да се научат как да танцуват и как да се обличат.

— Джези ли е назначила Дивайн и Чейкли да охраняват министъра? — започна Сампсън, докато чакахме на светофара на Пета улица. Няколко местни негодяи ни изгледаха откъм постоянния си пост пред заведението за пържени пилета „Попай“. Преди години същата улична измет стоеше на същия този ъгъл, но без толкова пари и оръжие в джобовете.

— Здравейте, братя — намигна им Сампсън.

Той се закача с всички, но с него никой не смее.

— Да, така е започнало. Дивайн и Чейкли са били част от екипа, определен да охранява министър Голдбърг и семейството му. Работили са под ръководството на Джези.

— И никой никога не ги е подозирал?

— Отначало не. ФБР първо започнало да ги проверява. Но те проверявали всички. Дневните доклади на Чейкли и Дивайн не се оказали съвсем наред. Тогава са ги заподозрели. Някакъв бдителен експерт от Бюрото открил, че докладите са подправени. Те разполагат с двайсет пъти повече хора от нас. Освен това ФБР е скрило подправените доклади, така че никой от нас да не ги намери.

— Дивайн и Чейкли са забелязали, че Сонеджи наблюдава къщата на едно от децата. Така ли е започнало всичко? Двойна игра. — Сампсън вече бе схванал в основни линии нещата.

— Проследили Сонеджи и микробусчето му до фермата в Мериленд. Разбрали, че са по дирите на потенциален похитител. На някой от тях му хрумнала идеята да задигнат децата след като вече са отвлечени.

— Идея за десет милиона долара — възхити се Сампсън. — Госпожица Джези Фланаган от самото начало ли е замесена?

— Не знам. Мисля, че да. Някой ден ще я попитам.

Сампсън кимна.

— В момента главата ти над водата ли е, или под нея?

— И това не знам. Когато срещнеш някой, който те лъже толкова умело, променя се цялата ти перспектива за нещата. Много е трудно да се приеме, човече. Някога да си ме лъгал?

Сампсън ми демонстрира лъскавите си зъби. Нещо средно между усмивка и ръмжене.

— Май че главата ти е малко под водата.

— И на мен така ми се струва — признах си аз. — Имал съм и по-добри дни, а може би и по-лоши. Дай да пием бира.

Сампсън разстреля символично с пръст негодяите, виснали на ъгъла. Те се изхилиха и ни отвърнаха със същото. Стражари и апаши от един квартал. Пресякохме улицата, за да влезем във „Фейсиз“. Малка закачка за разсейване.

Барът бе претъпкан и щеше да си остане така, докато го затворят. Някои от клиентите, които ни познаваха, ни поздравиха. На едно от столчетата на бара седеше момиче, с което преди време бях ходил. Хубава, мила, колежка на Мария от службата за социална помощ.

Зачудих се защо не се получи нищо между нас двамата. Дали не е заради трудния ми характер? Не, не може да бъде.

— Виждаш ли Азахи? — посочи ми я Сампсън.

— Аз съм детектив. Всичко виждам. Нищо не пропускам.

— Струва ми се, че се самосъжаляваш. Бих казал, че си самоироничен. Две бири. Не, нека са четири — поръча той на бармана.

— Ще се справя. Ти само гледай. Просто нито за миг не я заподозрях. Моя грешка.

— Ти си корав, човече. Имаш гените на злата си стара баба. Ще те оправим — успокои ме той. — И нея също, тази госпожица Джези.

— Джон, ти харесваше ли я? Преди да се случи всичко това?

— О, да. Нямаше нещо, което да не харесвам. Много я бива да лъже, Алекс. Самороден талант. Най-големият, който съм виждал след филма „Телесна топлина“ — каза Сампсън. — А пък аз никога не съм те лъгал, братче. Дори когато е трябвало.

Стана по-лошо, след като напуснахме бара. Бях изпил няколко бири, но не бях пиян и почти успях да притъпя болката. Все пак за мен беше шок, че през цялото време Джези е била замесена във всичко. Спомних си как отклони подозренията ми от Дивайн и Чейкли. Измъкваше от мен всичко ново, което вашингтонската полиция бе открила. Била е завършеният шпионин. Толкова хладнокръвна и уверена. Безупречно изиграна роля.

Когато се прибрах, Нана не си беше легнала. Все още не й бях казал за Джези. Предстоеше ми още един труден момент. Бирите ми помагаха донякъде. Принципите на отношенията между двама ни, установени открай време, също допринасяха. Веднага й казах истината. Изслуша ме, без да ме прекъсва, което беше показателно за това как приема новината.

След като свърших, седнахме в дневната и просто се гледахме. Аз бях в люлеещия се стол, проснал дългите си крака напред към нея. Около нас цареше оглушителна тишина.

Нана се бе свила в креслото си под старо кафеникаво одеяло. Леко поклащаше глава и си гризеше горната устна. Премисляше чутото.

— Трябва да започна отнякъде — обади се тя най-сетне. — Така че ще започна оттук. Няма да ти кажа „предупреждавах те“, защото не подозирах, че може да е толкова зле. Просто се боях за теб. Но и през ум не ми е минало подобно нещо. Не бих могла да си представя такъв ужас. Сега, моля те, прегърни ме, преди да се кача горе и да си кажа молитвите. Тази вечер ще се моля за Джези Фланаган. Наистина. Ще се помоля и за всички нас, Алекс.

— Знаеш какво да кажеш.

Беше самата истина. Знаеше кога да те срине със земята и кога да те потупа по рамото.

Прегърнах Нана и тя се затътри по стълбите нагоре. Останах в дневната и се замислих за думите на Сампсън: „Ще оправим и Джези.“ Не заради това, което се бе случило между нас, а заради Майкъл Голдбърг и Маги Роуз Дън. Заради Вивиан Ким, която не биваше да умира. Заради Мустаф Сандърс.

Все някак щяхме да пипнем Джези.