Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (25)

Глава 24

— Седни, отпусни се и се наслаждавай на пътуването — нареди ми той, когато се качихме в самолета.

Прикова с белезници ръката ми за дръжката на една от четирите седалки в самолета. Помислих си: „Още един заложник“. Може би ще успея да я изтръгна. Беше направена от метал и пластмаса. Изглеждаше паянтова.

Мъжът действаше като професионален пилот. Получи разрешение за излитане и самолетът се насочи по пистата и бавно набра скорост. Най-сетне се вдигнахме и полетяхме. Насочихме се на югоизток, прелитайки над източните райони на Орландо и Сейнт Питърсбърг. Сигурен бях, че ни следят, поне до този момент. Оттук нататък обаче всичко зависеше от мъжа, изпратен за свръзка. И от гениалния план на Сонеджи.

През първите няколко минути на полета и двамата мълчахме. Облегнах се и започнах да го наблюдавам. Опитвах се да запомня всяка подробност от пътуването. Управляваше самолета сръчно и спокойно. Все още не проявяваше никакви признаци на безпокойство. Завършен професионалист.

В съзнанието ми се оформи странна догадка. Намирахме се във Флорида и се насочвахме още по на юг. Колумбийският картел беше заплашвал неколкократно семейството на министър Голдбърг. Това съвпадение ли беше? Вече не вярвах в съвпадения.

Сетих се за едно правило в полицейската работа, особено в тази, в която имах опит. Важно правило. Цели деветдесет и пет процента от престъпленията бяха разкривани, защото някой допускаше грешка. До момента Сонеджи не беше направил и най-малката грешка. Не ни беше дал никакъв шанс. Сега настъпи моментът за грешки. Размяната криеше опасности за него.

— Всичко е било планирано с голяма прецизност — обадих се аз.

Самолетът се насочваше към Атлантическия океан. Накъде? Да осъществим размяната на Маги Роуз?

— Прав си. Изпипана работа. Няма да повярваш колко са премислени нещата.

— Момиченцето наистина ли е добре? — попитах отново.

— Казах ти. Видях я тази сутрин. Нищо й няма — отговори той. — И косъм не е паднал от главата й.

— Трудно ми е да го повярвам. — Спомних си в какво състояние намерихме Майкъл Голдбърг.

— Ако щеш вярвай — сви пилотът широките си рамене.

Изобщо не го беше грижа какво мисля.

— Майкъл Голдбърг е бил подложен на сексуална гавра. Тогава как да повярваме, че момиченцето не е наранено? — продължих аз.

Той ме погледна. Изведнъж нещо вътре в червата ми подсказа, че той не знае в какво състояние е бил малкият Голдбърг. Обзе ме чувството, че не е партньор на Сонеджи, че Гари Сонеджи няма да допусне истински партньор. Пилотът сигурно е бил само нает, което означаваше, че имаме шанс да спасим Маги Роуз.

— Майкъл Голдбърг е бил жестоко бит след смъртта му — продължих аз. — И са се гаврили с трупа му. Сега знаеш в какво си замесен и кой е партньорът ти.

Кой знае защо мъжът се ухили широко.

— Окей. Край на многозначителните намеци и на дразнещите въпроси. Оценявам загрижеността ти. Радвай се на полета. Момичето не е бито, нито пък е сексуално малтретирано. Имаш думата ми на джентълмен.

— Че ти джентълмен ли си? Пък и не би могъл да знаеш. Не си я виждал от тази сутрин. Не знаеш какви ги е вършил Сонеджи, след като е останал сам.

— Ами трябва да имаме доверие на партньорите си. А ти се облегни назад и си затвори устата. Довери ми се. Поради недостига на екипаж по време на полета не се предвиждат храна и напитки.

 

 

Защо беше толкова спокоен? Изглеждаше някак прекалено сигурен в себе си.

Възможно ли е да е участвал и в други отвличания преди сегашното? Може би някъде са го съдили. Струваше си да проверя. Ако, разбира се, имам възможността да проверявам каквото и да било, след като всичко приключи.

Облегнах се назад и се взрях надолу през прозорчето. Летяхме над океана. Погледнах си часовника. Бяха изминали трийсет минути, откакто напуснахме Орландо. Океанът изглеждаше развълнуван въпреки ясното слънчево време. Тук-таме някое облаче хвърляше сянка върху скалистосивата водна повърхност. Вълнистото отражение на самолета ту се появяваше, ту изчезваше. Хората от Бюрото сигурно ни следяха с радара, но и пилотът сто на сто си даваше сметка за това. Не изглеждаше притеснен. Играехме си ужасната игра на котка и мишка. Как щеше да постъпи мъжът? Къде бяха Сонеджи и Маги Роуз? Къде щяхме да осъществим размяната?

— Къде си се научил да летиш? — попитах го аз. — Във Виетнам ли?

И този въпрос си задавах. Възрастта му беше подходяща, четирийсет и шест-седем годишен, макар и да изглеждаше по-стар. Бях лекувал ветерани от Виетнам и знаех, че са в състояние да се забъркат в отвличане, без да им мигне окото.

Въпросът ми не го ядоса, но и не ми отговори.

Странно. Все още не изглеждаше притеснен или разтревожен. Едно от децата беше вече мъртво. Защо е толкова самодоволен и спокоен? Какво знаеше, което аз не знаех? Кой е Гари Сонеджи? Кой е този мъж? Каква е тяхната връзка?

След около половин час самолетът започна да се снишава над малък остров с бели пясъчни плажове. Нямах представа къде сме. Може би на някой от Бахамските острови? Дали ФБР все още ни следеше? Дали ни следва по въздуха? Или той беше успял по някакъв начин да се измъкне?

— Как се казва островът долу? Къде сме? Знаеш, че не бих могъл нищо да направя.

— Това е Малкия Абако — отговори той най-сетне. — Някой следи ли ни? ФБР? Електронно проследяване? Имаш ли устройство някъде по теб?

— Не — отговорих аз. — Никакви устройства. Никакви тайни номера.

— Да не са маркирали парите? — Изглежда беше наясно с всички възможности. — Флуоресцентен прах?

— Поне не ми е известно.

Казвах истината. Въпреки че не можех да бъда сигурен. Може ФБР да не са ми казали всичко.

— Дано. Трудно е да ви вярва човек след случилото се в „Дисни“. Беше фрашкано с ченгета и агенти. След като изрично подчертахме да си сам. Да нямаш вяра на никой в днешно време.

Опитваше се да се шегува. Но не го интересуваше как ще реагирам. Приличаше на пропаднал човек, получил възможност да изкара малко пари. Най-мръсните пари на света.

На плажа имаше тясна писта за кацане. Ивицата плътно отъпкан пясък бе дълга неколкостотин метра. Той приземи самолета леко и умело, после го обърна обратно и го насочи към рядка палмова горичка. Всичко изглеждаше като част от някакъв план. Всяка подробност си беше на мястото. Дотук без грешка.

Наблизо нямаше екзотични островни колиби. Не виждах никаква постройка. Хълмовете наоколо бяха гъсто обрасли с тропическа растителност.

Не се виждаше жив човек. Нито Маги Роуз Дън, нито Сонеджи.

— Момичето тук ли е? — попитах.

— Уместен въпрос — отговори той. — Ще почакаме и ще разберем. Аз пръв ще дежуря.

Той изключи двигателя и двамата зачакахме в тишина и задушаваща жега.

Следващите ми въпроси останаха без отговор. Искаше ми се да отскубна дръжката на седалката и да го ударя с нея. Толкова силно стисках зъби, че ме заболя глава.

Той беше вперил поглед в безоблачното небе над пистата. Дълго гледа през предпазното стъкло на кабината. Задушавах се от топлината.

Дали момиченцето е тук? Жива ли е Маги Роуз? Проклет да е!

По тъмното стъкло непрекъснато полепваха мушички. На няколко пъти прелетя пеликан. Мястото изглеждаше пусто. Нищо друго не се случи.

Стана непоносимо горещо, като в кола, оставена на слънце. Пилотът сякаш не усещаше жегата. Очевидно бе свикнал с климата.

Минутите се превърнаха в час, после в два. Бях подгизнал от пот и умирах от жажда. Опитах се да не мисля за горещината, но беше невъзможно. Продължавах да се надявам, че ФБР ни следи от въздуха. Някъде отвисоко. Какво чакахме?

— Тук ли е Маги Роуз Дън? — попитах за кой ли път.

Колкото повече време минаваше, толкова повече нарастваха страховете ми за нея.

Не получих отговор. Дори не разбрах дали ме е чул. Нито веднъж не погледна часовника си. Не помръдна от мястото си. Дори не шавна. Дали не беше в някакъв транс? Какво му имаше на този тип?

Загледах се в дръжката, за която беше закопчал ръката ми с белезниците. Помислих си, че това може да е грешката, която до момента не бяха направили. Дръжката беше стара и се заклати, когато я изпробвах. Бих могъл да я изтръгна. Щом се стигна дотам, значи бях много загазил. Но трябваше да опитам. Това бе единственото решение.

И тогава, рязко и неочаквано, както и при приземяването, самолетът се плъзна по пистата. Отново излетяхме.

Летяхме ниско, на височина под триста метра. В самолета проникна студен въздух. Свистенето на перката ме хипнотизираше.

Започна да се стъмва. Наблюдавах как слънцето изпълнява еженощния си номер с изчезването зад хоризонта пред нас. Гледката беше страхотна, но и зловеща при тези обстоятелства. Едва сега разбрах какво е чакал. Падането на нощта. Искаше да работи на тъмно. Сонеджи обичаше нощта.

Около половин час след като се стъмни, самолетът започна да се снижава. Под нас заблещукаха светлини. Приличаше на малък град. Ето това е. Настъпи моментът. Щяхме да направим размяната за Маги Роуз.

— Не питай, защото няма да ти кажа — обади се той, без да отклони поглед от таблото.

— Защо ли това не ме изненадва? — отбелязах аз.

Като се престорих, че се раздвижвам на седалката, насилих дръжката и усетих, че поддава. Боях се да продължа.

Пистата и летището бяха малки, но все пак ги имаше. Успях да забележа още два малки самолета близо до небоядисана барака. Пилотът не се свърза с никого по радиото. Сърцето ми препускаше в гърдите.

На покрива на сградата се ветрееше старомоден ветропоказател. Кацнахме с леки подскоци, но никой не се появи. Нито Гари Сонеджи, нито Маги Роуз. Поне засега.

Къде ли се намираме?

— Тук ли ще направим размяната за Маги Роуз? — попитах аз и отново се залових с дръжката. Дръпнах с всичка сила.

Мъжът стана. Мина покрай мен и тръгна да слиза от самолета. Държеше куфарчето с десетте милиона.

— Довиждане, детектив Крос — обърна се към мен. — Извинявай, но трябва да бързам. Не си правете труда да претърсвате района по-късно. Момичето не е тук. Дори не е някъде наблизо. Между другото, върнахме се в Щатите. Намираме се в Южна Каролина.

— Къде е момичето? — изкрещях след него и дръпнах с все сила дръжката.

Къде беше ФБР? На какво разстояние от нас?

Трябваше да направя нещо. Време беше да действам. Изправих се, за да получа опора. След което с цялата си тежест дръпнах малката дръжка на седалката. Дърпах и дърпах. От седалката се отчупиха парчета метал, пластмаса и половината дръжка. Продължих да дърпам. Другата половина се изскубна със звук, подобен на мъчително вадене на зъб.

С две големи крачки успях да стигна отворената врата на самолета. Мъжът вече беше на земята и се отдалечаваше с куфарчето. Хукнах след него. Трябваше да го задържа, докато дойдат хората на Бюрото. А и исках да размажа това копеле и да му покажа кой държи положението в ръце.

Връхлетях го подобно на ястреб, стрелнал се към полска мишка. Двамата паднахме тежко на земята и останахме без дъх. Дръжката все още висеше на белезниците. Металът одраска лицето ми и потече кръв. Шибнах го веднъж със свободната си ръка.

— Къде е Маги Роуз? Къде е тя? — изкрещях аз с пълна сила.

От лявата си страна, над искрящата чернота на океана, видях светлини, които бързо се приближаваха към нас. Трябваше да са хората на Бюрото. Самолетите им идваха на помощ. Бяха успели да ни проследят.

Точно тогава някой ме удари отзад по врата. Сякаш с оловна тръба. Не загубих съзнание веднага. „Сонеджи?“ — изкрещя глас дълбоко в мен. Втори силен удар се стовари по тила ми. По най-крехката част на главата. Този път изгубих съзнание. Така и не видях кой нанесе ударите и с какво.

Когато се свестих, малкото летище в Южна Каролина беше изпълнено с мигащи светлини и суматоха. Хората на ФБР бяха тук в пълен състав. Както и местната полиция. Наоколо имаше коли на пожарната и линейки на „Бърза помощ“.

Но мъжът беше изчезнал. Както и откупът от десет милиона. Ловко измъкване. Блестящо планирано от Сонеджи. Поредният безупречен ход.

— Малкото момиченце? Маги Роуз? — попитах аз плешивия лекар, който обработваше раните по главата ми.

— Не, сър — провлачено изрече той. — Момиченцето все още липсва. Тук никой не е виждал Маги Роуз Дън.