Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (53)

Глава 52

През следващата седмица се прибирах у дома в човешки часове, между шест и шест и половина. Край на осемдесет до сточасовата работна седмица. Деймън и Джанел щяха да са по-щастливи само ако ме бяха уволнили от работа.

Взехме под наем видеокасети с филми на Уолт Дисни и костенурките нинджа. Слушахме трите компактни диска „Завещанието на Били Холидей: 1933-1958“. Заспивахме заедно на дивана. И какви ли не други забавни неща.

Един следобед посетихме с децата гроба на Мария. Нито Джани, нито Деймън се бяха оправили изцяло след смъртта на майка си. На излизане от гробището се спрях при един друг гроб — последната обител на Мустаф Сандърс. Продължавах да виждам тъжните му очи, вперени в мен. Те ме питаха защо? Още нямам отговор, Мустаф. Но не съм готов да се предам.

Една събота към края на лятото двамата със Сампсън направихме едно дълго пътуване до Принстън, Ню Джърси. Маги Роуз Дън все още не беше открита. Нито откупът от десет милиона. Проверявахме отново всичко на своя глава. Разговаряхме с някои от съседите на Мърфи. Цялото семейство беше загинало в пожара, но никой не заподозрял Гари. Бил образцов ученик за всеки, който го познавал в Принстън. Завършил четвърти по успех, въпреки че никога не правел впечатление на амбициозен и много ученолюбив. Нито пък се забърквал в неприятности, или поне съседите му не знаеха нищо такова. Младежът, описан от тях, приличаше на Гари Мърфи, с когото бях общувал в затвора „Лортън“.

Всички бяха единодушни с изключение на един негов приятел от ученическите години, когото открихме с известна трудност. Този му приятел, Саймън Конклин, сега работеше в един от местните магазини за плодове и зеленчуци. Живееше сам на около петнайсет мили извън Принстън. Причината да го потърсим беше, че Миси Мърфи го бе споменала пред мен. От ФБР го бяха разпитвали, но усилията им не бяха възнаградени.

В началото Саймън Конклин отказа да разговаря с нас. Не искаше да има работа с повече ченгета. Склони чак когато го заплашихме, че ще го призовем във Вашингтон.

— Гари заблуждаваше всички около себе си — започна той.

Бяхме седнали в разхвърляната дневна на малката му къща. Беше висок занемарен мъж. Изглеждаше оръфан и дрехите му бяха ужасно зле комбинирани. Но умен. Беше завършил с награда за висок успех също като приятеля си Гари Мърфи.

— Гари казваше, че великите мъже винаги заблуждават хората около себе си. Велики с главна буква, нали разбирате?

— В какъв смисъл „велики“? — попитах го аз.

Стори ми се, че бих могъл да го накарам да говори, ако лаская егото му. От Конклин бих могъл да науча всичко, което ми трябва.

— В смисъл, както казваше той, че са деветдесет и девет процента пълноценни — довери ми той. — Каймакът. Най-добрите от най-добрите. Световните асове.

— Най-добър от кои? — попита Сампсън.

Веднага усетих, че Саймън Конклин не му допада. Дори тъмните му очила излъчваха неприязън. Но до момента се правеше на добър слушател.

— Най-добрият от истинските психари — отговори Конклин и се усмихна самодоволно. — От онези, които никога няма да ги хванат. Тези, които са прекалено умни, за да ги пипнат. Гледат отвисоко на всички останали. Не знаят жал, не знаят милост. И контролират изцяло собствените си съдби.

— А Гари Мърфи беше един от тях, така ли? — попитах аз.

Вече знаех, че му се иска да говори. За Гари и за себе си. Усещах как Конклин също се има за деветдесет и девет процента пълноценен.

— Не. Поне според Гари — поклати той глава със същата полуусмивка, която ме смущаваше. — Гари се имаше за много по-умен от деветдесет и девет процента. Винаги е смятал, че е уникален. Уникум. Наричаше себе си „природен феномен“.

Саймън Конклин ни разказа, че двамата с Гари живеели на един и същи междуселищен път на десетина километра от града. Заедно вземали училищния автобус. Били приятели от девет или десетгодишна възраст. Пътят бе същият, който водеше към извънградската фермерска къща на Линдбърг в Хоупуел.

Конклин също така каза, че Гари отмъстил на семейството си чрез пожара. Знаеше всичко за страданията на Гари като дете. Не можел да го докаже, но бил сигурен, че Гари е драснал клечката.

— Ще ви кажа как точно разбрах за плана му. Каза ми го, когато бяхме на дванайсет години. Обясни ми, че ще се справи с тях в чест на двайсет и първият си рожден ден. Ще го направи така, че да се случи, докато той е на училище. Никога няма да го заподозрат. И го направи, нали? Чака цели девет дълги години. Беше си изготвил деветгодишен план.

Този ден разговаряхме със Саймън Конклин три часа, а на следващия — пет. Разказа ни много тъжни и мъчителни истории. За това как Гари са го затваряли в мазето на къщата по цели дни, а понякога и седмици. За маниакалните планове на Гари — десетгодишни, петнайсетгодишни, доживотни. За тайната война на Гари срещу малките животни. Особено красивите птички, долетели в градината на мащехата му. Как откъсвал първо едното краче на червеношийката, после крилото, после другото краче и така докато птицата умре. Мечтите му да се види сред деветдесет и деветте процента, на самия връх. И накрая за способността на Гари да се превъплъщава и да играе различни роли.

Искаше ми се да бях знаел всичко това, когато се срещах с Гари Мърфи в затвора. Да го поразпитам за любимите му занимания в околностите на Принстън. Да си поговорим за приятеля му Саймън Конклин.

За съжаление бях отстранен от случая. Делото по отвличането бе вече много далеч от нас със Сампсън и Саймън Конклин.

Съобщих на ФБР всичко, което бях научил. Написах доклад за Саймън Конклин от дванайсет страници. Никой не му обърна внимание. Написах втори доклад и изпратих копия до всички от първоначалния екип. В него включих и това, което Саймън Конклин бе споделил с нас за приятеля си Гари Мърфи: „Гари винаги е казвал, че ще извърши големи дела.“

Нищо не се случи. ФБР не разпита отново Саймън Конклин. Не им трябваха повече улики. Искаха разследването по отвличането на Маги Роуз Дън да приключи.