Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (81)

Глава 80

Спях дълбоко в четири часа сутринта, когато зазвъня телефонът. Беше отчаяният Уолъс Харт. Обаждаше се от затвора „Фолстън“, където бе възникнало кризисно положение.

След един час вече бях там. Оказах се един от четиримата привилегировани вътрешни хора, събрани тайно в тесния, претрупан и претоплен кабинет на Уолъс.

На пресата още не бе съобщено за сензационното бягство. Скоро обаче и това предстоеше — нямаше измъкване от положението. Щяха да се вихрят цял ден с големи заглавия, че Сонеджи/Мърфи отново е на свобода.

Уолъс Харт се беше отпуснал като чувал с картофи над отрупаното с бумаги бюро и имаше вид на смъртно прострелян. Останалите в стаята бяха пазачи и адвокатът на затвора.

— Какво знаете за изчезналия пазач? — попитах Уолъс при първа възможност.

— Името му е Фишъноър. Трийсет и шест годишен. От единайсет години е при нас на работа и досието му е изрядно — отговори Харт. — До днес винаги си е вършил работата както трябва.

— Какви са предположенията ви? Този пазач да не е поредният заложник на Гари?

— Не мисля. Според мен кучият син е помогнал на Сонеджи да избяга.

Същата сутрин ФБР започна да следи денонощно Майкъл Дивайн и Чарлс Чейкли. Една от хипотезите беше, че Сонеджи/Мърфи може да ги потърси, за да си отмъсти. Той знаеше, че те са прецакали върховния му план.

Тялото на надзирателя Робърт Фишъноър бе намерено в порутения гараж на изоставената ферма в Крисфийлд, Мериленд. В устата му имаше напъхана банкнота от двайсет долара. Но не беше от откупа, даден във Флорида.

Проверките на обичайните обаждания, че Сонеджи/Мърфи е бил „забелязан“, продължиха през целия ден. От тях нищо не излезе.

Сонеджи/Мърфи беше на свобода и вероятно ни се присмиваше от някое тъмно мазе. Отново се появи на първите страници на всички вестници в страната. Точно както му харесваше. „Лошо момче“ номер едно на всички времена.

Около шест същата вечер потеглих към апартамента на Джези. Не ми се ходеше. Стомахът ме присвиваше. А главата ми беше още по-зле. Трябваше да я предупредя, че сигурно е в списъка на Сонеджи/Мърфи, особено ако беше направил връзката между нея и двамата агенти Дивайн и Чейкли. Трябваше да я предупредя, без да й казвам другото, което знаех.

Когато се изкачих по познатите стълби от червени тухли, чух отвътре рок музика, от която чак стените се тресяха. Беше албумът на Бони Рейт „За никъде не бързам“. Бони пееше гръмогласно: „Запалих за любимия си свещ“.

Двамата с нея непрекъснато слушахме тази плоча, докато бяхме във вилата край езерото. Може би тази вечер Джези мислеше за мен. През последните няколко дни аз самият много мислех за нея.

Позвъних и тя отвори мрежестата врата срещу комари. Беше в обичайната си униформа — измачкана тениска, отрязани над коленете джинси и сандали. Усмихна се и сякаш се зарадва, че ме вижда. Толкова спокойна, хладнокръвна и уравновесена. Стомахът ми беше станал на буца. Иначе изглеждах съвсем спокоен. Знаех какво трябва да направя. Поне така си мислех.

— И още нещо — казах аз, сякаш сме спрели да разговаряме преди минута.

Джези се засмя и отвори широко вратата. Но аз не влязох. Останах на верандата. От съседната къща се дочуваше приятна мелодия. Наблюдавах я внимателно, за да доловя някакъв фалш в поведението й, нещо, което да ми покаже, че играе роля. Нищо.

— Какво ще кажеш за едно пътуване сред природата? Аз черпя.

— Звучи примамливо, Алекс. Да сложа само дълги панталони.

Няколко минути по-късно летяхме с мотора, оставяйки къщата й далеч зад себе си. Продължавах да си тананикам. „Запалих за любимия си свещ“. Премислих всичко за сетен път. Както се пееше в песента: „Направих си план и два пъти го проверих. Сега ще открия кой е лош и кой добър“.

— Можем да се возим и да говорим — обърна глава Джези и извика срещу вятъра.

Притиснах се към гърба й и я обгърнах плътно. Това ме накара да се почувствам още по-зле. Изкрещях в развятата й коса:

— Тревожа се за теб, откакто Сонеджи отново е на свобода.

Дотук казвах истината. Не исках да намеря Джези убита. С отрязани гърди.

— Защо? — обърна тя глава. — Защо се тревожиш за мен? Моят „Смит & Уесън“ ми е винаги подръка.

Защото с твоя помощ се провали върховният му план и може би той го знае, идеше ми да й кажа. Защото си отвлякла малкото момиченце от фермата, Джези. Взела си Маги Роуз Дън и после се е наложило да я убиеш, нали така? Но на глас изрекох:

— Той знае за нас двамата от вестниците. Може да тръгне срещу всеки, свързан със случая. Особено срещу този, който, според него, му е провалил плана.

— Така ли работи съзнанието му, Алекс? Ти би трябвало да знаеш. Нали си психоаналитикът на престъпниците.

— Иска да покаже на света колко е велик — отвърнах аз. — Иска неговият случай да бъде не по-малко голям и заплетен от този на Линдбърг на времето. Струва ми се, че това е натрапчивата му идея, свързана с Линдбърг. Иска престъплението му да е най-голямото и най-съвършеното. Не е свършил още. По всяка вероятност ще започне отново.

— Кой е Бруно Хауптман в нашата история? Кого се опитва да натопи Сонеджи? — извика срещу вятъра Джези.

Дали Джези не се опитваше да ми представи собственото си алиби? Възможно ли беше по някакъв начин да е била натопена от Сонеджи? Това би било върхът… Но как? И защо?

— Гари Мърфи е Бруно Хауптман — казах аз убедено. — Той е човекът, когото Гари Сонеджи много хитро натопи. Него признаха за виновен и вкараха в затвора, а всъщност е невинен.

Така разговаряхме около половин час. Когато излязохме по магистралата, дълго мълчахме.

Потънахме всеки в своя свят. Държах се за нея, вкопчен в кръста й. Спомнях си най-различни случки, които бяхме изживели заедно. Чувствах се ужасно, исках това усещане да спре. Разбрах, че и тя като Гари е психопат. Лишена бе от съвест. Знаех, че деловите среди, правителството и Уолстрийт са пълни с подобни хора. Без капка съжаление за извършеното, освен ако не ги заловят. Тогава започваха крокодилските сълзи.

— Ами ако пак забегнем? — зададох аз най-сетне въпроса, за който отдавна се подготвях. — Да отидем на Вирджинските острови? Имам нужда.

Не бях сигурен дали ме е чула. Но след малко тя каза:

— Добре. Имам нужда от малко слънце. Давай към островите.

Размърдах се зад нея на мотоциклета. Злото бе сторено. Летяхме като стрела през красиви местности, но размазаният пейзаж и всичко, което се случваше, ме удряше в главата и не спираше да боли.