Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
House Rules, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
aisle (2016)

Издание:

Джоди Пико. Домашни правила

Американска. Първо издание

Редактор: Велислава Вълканова

Коректор: Снежана Бошнакова

Художник: Виктор Паунов

Предпечат: Митко Ганев

ИК Enthusiast, 2013

ISBN: 978–619–164–090–4

История

  1. — Добавяне

Оливър

Знаех, че Джейкъб ще има проблеми, когато представят като доказателства тези дневници. Лично аз не бих искал еквивалентът на дневника ми да бъде прочетен пред съдебни заседатели. Не че си водя дневник или ако си водех, бих записал веществените доказателства от сцена на убийство. Затова съм подготвен, щом той започва да се полюшва, когато Хелън представя дневника като доказателство. Усещам как гръбнакът му се сковава, а дишането му се учестява, забелязвам, че почти не мигва.

Навежда се към масата и с Ема се споглеждаме над главата му. „Сега“ — изрича с устни тя и наистина, Джейкъб тиква в ръката ми къс хартия.

На него пише: „П#“

Минава един миг, преди да осъзная, че ми е предал бележка, точно както му казах да направи, ако има нужда от сетивна почивка.

— Ваша чест — казвам и се изправям. — Може ли да помоля за кратко прекъсване?

— Току-що се върнахме след прекъсване, господин Бонд — отговаря съдия Кътингс, но после поглежда към Джейкъб, чието лице е станало яркочервено. — Пет минути — оповестява той.

С мен от едната страна и Ема залепена от другата, завличаме Джейкъб на пътеката към стаята за сетивна почивка.

— Потърпи само още трийсет секунди — успокоява го Ема. — Още десет стъпки. Девет… осем…

Джейкъб влиза вътре и се завърта с лице към нас.

— О, боже! — извиква той и на лицето му грейва усмивка, която го разцепва надве. — Не е ли страхотно?

Мога само да го гледам безмълвно.

— Искам да кажа, това е цялата работа. Най-накрая разбраха. Подредих местопрестъпление и ченгетата разбраха всичко, дори подвеждащите улики — обяснява той и ме сбутва в гърдите с пръста си. — Ти — съобщава ми — вършиш страхотна работа.

До мен Ема избухва в плач.

Не поглеждам към нея.

— Ще поправя вредите — обещавам.

 

 

Изправям се за кръстосания разпит на детектив Матсън и за момент си мисля, че си ги мерим. Той поглежда към Ема — все още зачервените й очи, все още подпухналото й лице, — поглежда към мен и присвива очи, сякаш аз съм виновен за състоянието й, а не той. И това само засилва желанието ми да го смачкам.

— Детективе, когато за първи път се срещнахте с Джейкъб в къщата му — започвам, — той ви цитира реплика от филма „Терминатор“, вярно ли е?

— Да.

— А при втората ви среща с Джейкъб… той ви препоръча множество тестове, които да извършите с раницата?

— Да.

— Колко теста?

— Няколко.

Вземам тефтерчето пред Джейкъб.

— Препоръча ли ви ДНК тест за дръжките на раницата?

— Да.

— И тест с материал от бельото вътре.

— Да, струва ми се.

— Луминол?

— Мисля, че да.

— А с нинхидрин на картичката вътре?

— Вижте, не си ги спомням всичките, но вероятно да.

— Всъщност, детективе — казвам, — Джейкъб сякаш е запознат с работата ви по-добре от вас самия.

Той присвива очи.

— Със сигурност беше запознат с местопрестъплението по-добре от мен.

— Тези тетрадки, които сте иззели — изчетохте ли ги всичките?

— Да.

— Какво съдържат другите сто и петнайсет тетрадки?

— Преразказ — казва той. — На епизоди на „Ловци на престъпници“.

— Знаете ли какво е „Ловци на престъпници“, детективе?

— Човек трябва да живее под някоя скала, за да не знае — отсича той. — Телевизионен сериал за полицейски процедури, който сигурно вече е стигнал чак до Марс.

— Гледате ли го понякога?

Той се разсмива.

— Опитвам се да го пропускам. Не е реалистичен.

— Значи случаите не са истински престъпления.

— Не.

— Значи е правилно да кажем, че сто и шестнайсетте дневника, които сте иззели от стаята на Джейкъб, са пълни с описания на измислени местопрестъпления?

— Ами да — отговаря Матсън. — Но не мисля, че местопрестъплението, което е описал в сто и шестнайсетата тетрадка, е измислено.

— Откъде знаете? — правя няколко крачки към него. — Всъщност, детективе, изчезването на Джес Огилви е било отразено от медиите, преди да се доберете до тетрадката, нали?

— Да.

— Името й е било в новините, родителите й са молели за помощ за разрешаване на престъплението?

— Да.

— Заявихте, че Джейкъб е идвал на местопрестъпление с желание да ви помогне, нали?

— Да, но…

— Някога предложил ли ви е информация, която ви е изненадала?

Матсън се поколебава.

— Да.

— Тогава не е ли възможно, особено като се има предвид, че е познавал жертвата, да не е използвал тетрадката, за да се хвали с убийство… а за да разреши случая, както с всички епизоди на „Ловци на престъпници“?

Обръщам се към съдебните заседатели още преди да успее да отговори.

— Нямам повече въпроси.

Хелън се изправя на масата на прокурора.

— Детектив Матсън — казва тя, — бихте ли прочели бележката в края на първа страница от тетрадката?

— Пише: „РАЗРЕШЕН: ОТ МЕН, двайсет и четири минути.“

— А бележката в края на записа на шеста страница?

— „РАЗРЕШЕН: ОТ ТЯХ, петдесет и пет минути… Добра работа!“

Тя тръгва към Матсън.

— Имате ли представа какво означава тази бележка?

— Джейкъб ми каза първия път, когато го видях да пише в дневниците. Записва дали е разкрил престъплението преди телевизионните детективи и колко време му е отнело.

— Детективе — казва Хелън, — бихте ли прочели бележката в края на страница четиринайсета, записа, озаглавен „В къщата й“, който ни прочетохте по-рано?

Той поглежда надолу към страницата.

— Пише: „РАЗРЕШЕН: ОТ МЕН.“

— Има ли нещо друго, което да ви прави впечатление в това изречение?

Матсън поглежда към журито.

— Подчертано е. Десет пъти.