Джоди Пико
Домашни правила (22)

Джейкъб

В стаята за сетивна почивка в училище една люлка виси от тавана. Направена е от въже и разтеглив син материал и когато седнеш в нея, тя те обгръща като пашкул. Можеш да придърпаш плътно стените й, така че да не виждаш нищо отвън и никой да не вижда вътре, и да се въртиш в кръг. Има и килимчета от различни материи, дрънчащи висулки, вентилатор. Има фиброоптична лампа със стотици светлинки, които се променят от зелени до пурпурни и розови. Има меки повърхности, топки за скуош и четки, както и фолио с мехурчета и утежнени одеяла. Има машина за шум, която може да пусне само помощникът и можеш да избираш дали да слушаш шума на морските вълни, на океана, бял шум или звука на джунглата. Има тръба с мехурчета. Висока е около метър и в нея пластмасова риба се движи мързеливо в кръгове.

Част от индивидуалната ми програма в училище е почивка за успокояване — ПЗУ. Ако изпитам нужда да изляза от класната стая, дори по време на изпит, учителите ми позволяват. Понякога външният свят ми идва малко в повече и ми трябва място, където да се успокоя. Мога да дойда в стаята за сетивна почивка, но истината е, че почти никога не го правя. Единствените деца, които използват тази стая, са децата със специални нужди, така че да вляза през тази врата, е все едно да си сложа табела, че не съм нормален.

Така че през повечето време, когато имам нужда от почивка, обикалям из залите. Понякога отивам в кафенето и си вземам бутилка вода с витамини. (Коя е най-приятна на вкус ли? За съсредоточаване — киви-ягода, с витамин А и лутеин за яснота на ума. Коя е най-гадна ли? Основната. Портокал-портокал. Има ли нужда да добавям още нещо?) Понякога стоя в учителската стая и играя шах с господин Пакири или помагам на госпожа Ледърууд, училищната секретарка, да слага документи в пликове. Но през последните два дни излизам от класната стая и се запътвам право към онази стая за сетивна почивка.

Помощникът, който отговаря за нея, госпожа Агуърт, е също така учителката по куиз. Всеки ден в 11:45 часа прави фотокопия на материалите, които ще използва за куиз по-късно през деня. Поради тази причина през последните два дни внимавам да използвам ПЗУ точно в 11:30 часа. Това ме измъква от английския, което е скрита полза, защото четем „Цветя за Алджърнън“ и едва миналата седмица едно момиче попита (не с гаден подтекст, а от искрено любопитство) дали в момента се провеждат експерименти, които може да излекуват хора като мен.

Когато днес влизам в стаята за сетивна почивка, се запътвам право към топките за скуош. Вземам по една във всяка ръка, успявам да се наместя в люлката и дръпвам страните й, за да се затворят над мен.

— Добро утро, Джейкъб — поздравява ме госпожа Агуърт. — Имаш ли нужда от нещо?

— Точно сега не — измърморвам.

Не знам защо хората със синдром на Аспергер са толкова чувствителни към неща като материя, цвят, звук и светлина. Когато не гледам някого в очите, а другите хора преднамерено отклоняват поглед от мен, за да не изглежда така, сякаш ме зяпат, понякога се чудя дали наистина съществувам. Предметите в тази стая са сетивният еквивалент на играта „Боен кораб“. Вместо да извиквам координати — Б-4, Д-7, зова за други физически усещания. Всеки път щом усетя върху ръката си тежестта на одеяло или под тялото си спукване на мехурче от фолиото, щом се завъртя върху него, имам чувството, че съм понесъл пряк удар. И в края на сетивната си почивка, вместо да потопя бойния си кораб, съм намерил начин да установя местоположението си в мрежата на този свят.

Затварям очи и бавно се завъртам в тази тъмна тясна топка.

— „Не обръщай внимание на човека зад завесата“ — измърморвам.

— Какво е това, Джейкъб? — пита госпожа Агуърт.

— Нищо — изкрещявам. Изчаквам да се завъртя в още три бавни кръга и излизам.

— Как си днес? — пита тя.

Въпросът звучи нелепо, като се има предвид, че изобщо нямаше да съм в тази стая, ако можех да издържа да седя в клас като невротипичните хора. Но когато не отговарям, тя не упорства. Просто продължава да чете книгите си и да нахвърля бележки.

Най-голямата риба на света е китовата акула, която е дълга петнайсет метра.

Всеки ден се произвеждат четири милиона бонбони „Маршмелоу Пийпс“.

(Това ме кара да се запитам кой, за бога, ги купува, когато не е Великден.)

На средностатистическия възрастен индивид от мъжки пол са му необходими тринайсет минути, за да си изяде вечерята.

— Имам идея за вас, госпожо Агуърт — обаждам се. — Думата „гъз“ се среща в Библията сто и седемдесет пъти^[1].

— Благодаря, Джейкъб, но наистина не е уместно. Разбърква листовете си и си поглежда часовника.

— Мислиш ли, че ще се справиш сам за няколко минути, ако изтичам до кабинета да копирам тестовете?

Технически не би трябвало да ме оставя сам. Пък и знам, че наблюдава като орлица някои аутисти, когато използват стаята за сетивна почивка — Матилда, например, най-вероятно ще усуче примка от въжето на люлката; Чарли ще започне да кърти рафтовете от стените. С мен обаче може да е горе-долу спокойна.

Всъщност разчитам точно на това. И в мига, в който вратата се затваря зад нея, изваждам мобилния телефон от джоба си. Веднага щом го отварям и натискам бутона за включване, дисплеят светва: около всеки номер има малки сини квадратчета, а на скрийнсейвъра е сложена снимка на Джес и Марк.

Покривам лицето на Марк с палеца си.

Днес е четвъртък и ми е разрешено да й се обаждам. Вече наруших правилата и й се обадих два пъти от този телефон — набрах номера на собствения й мобилен, макар да знам, че автоматично ще ме пренасочат към гласовата поща. Здравейте, тук е Джес и знаете какво да направите.

Вече започвам да забравям нотите в мелодията на гласа й.

Днес обаче вместо съобщението й чувам металически глас, който ми съобщава, че тази кутия е пълна.

Подготвен съм за това. Запомнил съм наизуст телефонния номер, който ми даде преди седмица, номера на новата къща. Набирам го, макар че се налага да повторя, защото е непознат и цифрите се объркват в главата ми.

Отговаря телефонен секретар. Здравейте, тук е Джес в къщата на семейство Робъртсън. Те не са в града, но можете да ми оставите съобщение!

Затварям и отново набирам номера.

Здравейте, тук е Джес.

Изчаквам да чуя сигнала и затварям. Изключвам и бутона на мобилния телефон. После изричам съобщението си — същите думи, които й казвам всеки четвъртък:

— Ще се видим след три дни.