Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
House Rules, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
aisle (2016)

Издание:

Джоди Пико. Домашни правила

Американска. Първо издание

Редактор: Велислава Вълканова

Коректор: Снежана Бошнакова

Художник: Виктор Паунов

Предпечат: Митко Ганев

ИК Enthusiast, 2013

ISBN: 978–619–164–090–4

История

  1. — Добавяне

Ема

Из архивите на Леля Ем:

Скъпа Лельо Ем,

Какво да правя, ако всички признаци сочат към факта, че светът, който познавам, ще рухне с гръм и трясък?

Искрено ваша,

Хъмпти-Дъмпти-Тласнат-До-Крайност

Скъпи Хъмпти,

ПОМОЩ!

С обич,

Леля Ем

Три дни по-късно съдебните заседатели все още размишляват.

Създали сме си навици: на сутринта Оливър води Тор за закуска. Джейкъб го взема в двора и започва да му хвърля топка, докато Хенри и Тео бавно се съживяват с кафе. Хенри учи Тео на програмиране, за да създаде своя собствена компютърна игра — идея, която заплени Тео до немай-къде. Следобед аз и Оливър играем на скрабъл и от време на време Джейкъб извиква слабо познати и правилни думи от дивана, където гледа „Ловци на престъпници.“ Не следим новини и не четем вестници, защото говорят единствено за Джейкъб.

Не ни е позволено да напускаме къщата поради две причини: технически Джейкъб все още е под арест, а ние трябва да сме на място, откъдето можем да стигнем до съда за двайсет минути след връщането на съдебните заседатели. Все още ми е странно да завия зад някой ъгъл в собствената си къща и да видя там Хенри — очаквах вече да си е тръгнал с извинението, че някоя от дъщерите му има стрептококи или жена му трябва да посети умираща леля, — той обаче настоява да остане до излизането на присъдата. Разговорите ни са изпълнени с баналности, но поне са разговори.

— Наваксвам загубеното време — казва Хенри. — По-добре късно, отколкото никога.

Превърнали сме се в семейство — необичайно и събрано от трагедията на друг, но след като години наред бях единственият родител в тази къща, съм готова да приема всичко, което мога да получа.

По-късно, докато момчетата се приготвят за лягане, двамата с Оливър извеждаме Тор на разходка на улицата, преди Оливър да се върне в апартамента си над пицарията. Говорим за коня, който си стъпил на глезена и го счупил. Говорим как навремето исках да стана писателка. Говорим за процеса.

Не говорим за нас.

— Добре ли е това, че съдебните заседатели не могат да постигнат единомислие?

— Мисля, че е добре. Най-вероятно означава, че някой не иска да го признае за виновен.

— Какво ще стане после?

— Ако признаят Джейкъб за виновен — отговаря Оливър, докато Тор тича напред-назад пред нас по пътеката, — ще влезе в затвора. Не знам дали в същия, в който беше по-рано. Ако го признаят за невинен по невменяемост, съдията вероятно ще поиска още едно психиатрично изследване.

— Но после ще си дойде вкъщи?

— Не знам — признава Оливър. — Ще накараме Ава Нюком и доктор Мурано да разработят план за амбулаторно лечение, но зависи от съдия Кътингс. Може да вземе под внимание факта, че Джейкъб е извършил убийство, и да реши, че не може да го пренебрегне. Да го изолира от останалата част от общността.

И преди ми го е казвал, но така и не съм го осмислила.

— В щатска психиатрична болница — довършвам. Стигаме обратно до алеята ми и аз спирам. Оливър също спира с ръце в джобовете.

— През целия си живот се борих да се отнасят с Джейкъб като с обикновените деца в обикновеното училище, с обикновена програма — казвам, — а сега единственият му шанс да не влезе в затвора, е картата с Аспергер.

— Наистина не знам какво ще се случи — отговаря Оливър. — Но е по-добре да сме подготвени.

— Още не съм казала на Джейкъб.

Той поглежда надолу към обувките си.

— Може би трябва.

Сякаш сме го призовали с мислите си, вратата се отваря и синът ми застава на прага, неподвижен силует по пижама.

— Чакам те да ми кажеш „лека нощ“ — обръща се той към мен.

— Идвам.

Джейкъб поглежда нетърпеливо към Оливър.

— Е?

— Какво „е“?

— Няма ли вече да я целунеш за лека нощ?

Челюстта ми увисва от изненада. След скандала ми с Джейкъб двамата с Оливър внимаваме да стоим далеч един от друг в неговата компания. Но сега Оливър ме взема в прегръдките си.

— Не е нужно да повтаряш — казва и притиска устни до моите.

 

 

Когато Джейкъб беше малък, след полунощ се вмъквах в стаята му и сядах на люлеещия се стол до леглото му, за да го гледам как спи. Когато не беше буден, сякаш беше нарисуван с прекрасна вълшебна пръчка. Докато го гледах в леглото, не бих познала, че ръката, свита под завивките, е същата, която следобед затрепка яростно, когато в парка едно момиченце дойде в пясъчника, където той доволно си играеше сам. Не бих познала, че тези очи, сега затворени, се присвиват, когато го помоля да погледне право към мен. Не можех да го погледна, спокоен и отпуснат в сънищата си, и да си помисля, че това е същото момче, което не си спомня последователността от думи, с която да помоли госпожата от закусвалнята за ябълков сок, вместо мляко.

Когато спеше, тази страница изглеждаше затворена и той можеше да е всяко дете. Всяко обикновено дете.

Но докато беше буден, беше необикновен. И това наистина беше определението за него — извън периметъра на нормата. На някакъв етап в английския език тази дума беше придобила положителен оттенък. Защо с Аспергер не беше така?

Човек би могъл да каже, че аз съм различна. Доброволно бях заменила бъдещето си за бъдещето на Джейкъб, бях се отказала от всяка слава или състояние, които бих могла да постигна, за да направя така, че неговият живот да е по-добър. Бях оставила отношенията ми с всички да замрат, освен тези, които бях изградила с Джейкъб. Бях направила избори, които други жени не биха направили. В най-добрия случай това ме превръщаше в силна, борбена майка; в най-лошия ме правеше вманиачена само в една цел. И все пак, когато влезех в препълнена стая, хората не се отдръпваха загадъчно от мен, сякаш отблъснати от невидимо магнитно поле, поляризираща реакция между моето тяло и техните тела. Не се обръщаха към приятелите си, за да изохкат: „О, господи, спаси ме, тя идва насам.“ Не завъртаха очи зад гърба ми, когато говорех. Джейкъб може и да се държеше странно, но никога не е бил жесток.

Просто нямаше самосъзнание за това.

Сега се отпускам на същия стол, на който седях преди години, и отново го гледам как спи. Вече не е дете. Очертанията на лицето му са на възрастен, ръцете — силни, а раменете — мускулести. Посягам и отмятам косата, паднала на челото му. В съня си Джейкъб се размърдва.

Не знам какъв би бил животът ми без него, но и не искам да знам. Не бих могла да го обичам повече, ако не беше аутист. И дори ако го осъдят, не бих могла да го обичам по-малко.

Навеждам се, както някога, и го целувам по челото. Това е старият, осветен от времето начин на майките да проверят за температура, да дадат благословия, да кажат „лека нощ“.

Защо тогава имам чувството, че казвам „довиждане“?