Джоди Пико
Домашни правила (49)

Оливър

Кабинетът на служебния защитник във Върмонт не се нарича кабинет на служебния защитник. Името му звучи така, сякаш е излязло от някой роман на Дикенс: кабинетът на генералния служебен защитник. Но както всички кабинети на служебния защитник, и тук служителите са прекалено отрудени и твърде зле платени. Поради което, след като изпращам Ема Хънт да си напише домашното, се устремявам към моя апартамент кабинет, за да довърша своето.

Тор ме поздравява, като скача и се блъсва в мен — право в слабините ми.

— Благодаря, приятел — изхриптявам и го избутвам.

Той обаче е гладен, така че му давам остатъците от макарони, смесени с едро смляно брашно. Докато яде, аз търся в интернет необходимата информация и вдигам телефона.

Макар че часът е седем вечерта — много след края на работния ден, — някаква жена ми отговаря.

— Здравейте — започвам. — Казвам се Оливър Бонд. Отскоро работя като адвокат в Таунсенд.

— Сега е затворено…

— Знам… но съм приятел на Джанис Рот и се опитвам да я открия.

— Вече не работи тук.

Знам. Освен това знам, че Джанис Рот наскоро се е омъжила за човек на име Хауърд Вурц и са се преместили в Тексас, където той работи в НАСА. Записите от обществените регистри са най-добрият приятел на защитника.

— Сериозно? Гадост. Аз съм й приятел от юридическия факултет.

— Омъжи се — обяснява жената.

— Да, за Хауърд, нали така?

— Познавате ли го?

— Не, но знам, че беше луда по него — отговарям. — Случайно и вие да сте обществен защитник?

— За съжаление — въздъхва тя. — Имате частна практика, така ли? Повярвайте ми, нищо не сте загубили.

— Не, вие ще влезете в рая много преди мен — засмивам се. — Вижте, имам само един бърз въпрос. Отскоро практикувам криминално право във Върмонт и още усвоявам практиките.

Отскоро практикувам криминално право, точка. Но не й го казвам.

— Разбира се. Какъв е проблемът?

— Клиентът ми е съвсем млад — на осемнайсет — и е аутист. Получи пристъп в съда по време на делото за определяне на мярка за неотклонение и сега е под ключ, чака изслушването за вменяемост. Но не може да се приспособи към затвора. Постоянно се опитва да се самонарани. Има ли някакъв начин да ускорим колелото на правосъдието?

— Във Върмонт психиатричните грижи за затворниците определено куцат. По-рано ги държаха в щатската болница до изслушването за вменяемост, но прекратиха финансирането й, така че сега повечето от случаите отиват в Спрингфийлд, защото там предлагат най-добри медицински грижи — започва тя. — Веднъж имах клиент, който чакаше изслушване за вменяемост, а междувременно се мажеше с разни неща от главата до петите. Първата нощ го направи с половинкилограмов пакет масло по време на вечеря, а преди едно свиждане с мен — с дезодорант.

— Свиждане с контакт?

— Да, на полицаите не им пукаше. Сигурно са си мислили, че най-лошото, което може да направи, е да ме намаже с нещо. Както и да е, в неговия случай подадох молба за определяне на гаранция — продължава адвокатката. — Тогава отново се изправяте пред съдията. Накарайте психиатъра му или служебния адвокат да подкрепят историята ви. Но клиентът ви да не се явява лично, защото последното, което искате, е повторно представление в съдебната зала, което ще вбеси съдията. Главната ви задача е да убедите съдията, че клиентът ви няма да представлява заплаха за обществото, ако не е зад решетките, а ако започне да вършее като луд в съда, това спъва работата ви.

„Молба за определяне на гаранция“ — записвам в тефтерчето пред мен.

— Благодаря — казвам. — Това е страхотно.

— Няма за какво. Хей, искате ли имейла на Джанис?

— Разбира се — излъгвам.

Тя ми го диктува, а аз се преструвам, че го записвам.

Затварям, отивам до хладилника и изваждам бутилка „Поланд Спринг“. Изливам половината в купичката на Тор и вдигам бутилката за тост.

— За Джанис и Хауърд — казвам.

— Господин Бонд — казва на другия ден съдия Кътингс, — в този случай не чакаме ли изслушване за вменяемост?

— Ваша чест — отговарям, — не мисля, че можем да си позволим да чакаме.

Съдебната зала е празна, с изключение на Ема, доктор Мурано и прокурора — жена на име Хелън Шарп с много къса червена коса и остри кучешки зъби, които ми напомнят на вампир или на питбул. Съдията поглежда към нея.

— Госпожо Шарп? Вие как смятате?

— Не знам нищо за този случай, господин съдия — отговаря тя. — Получих уведомлението за изслушването буквално тази сутрин. Ответникът е обвинен в убийство, вие сте разпоредили изслушване за вменяемост, а позицията на щата е, че дотогава трябва да остане затворен.

— С цялото ми уважение, Ваша чест — заявявам, — мисля, че съдът трябва да изслуша майката и психиатъра на клиента ми.

Съдията ми махва да продължа. Правя знак на Ема да застане в свидетелската ложа. Под очите й има тъмни сенки, а ръцете й треперят. Виждам как ги премества от преградата в скута си, за да не забележи съдията.

— Моля, съобщете името и адреса си — казвам.

— Ема Хънт… Бърдси Лейн сто трийсет и две, Таунсенд.

— Джейкъб Хънт, обвиняемият в този случай, ваш син ли е?

— Да.

— Бихте ли ни казали на колко години е Джейкъб?

Ема прочиства гърлото си.

— През декември навърши осемнайсет.

— Къде живее?

— С мен, в Таунсенд.

— Ученик ли е?

— Посещава областната гимназия в Таунсенд. Последен курс е.

Поглеждам я право в очите.

— Госпожо Хънт, Джейкъб има ли особено заболяване, което ви кара да се безпокоите за сигурността му, докато е в затвора?

— Да. Джейкъб е диагностициран със синдрома на Аспергер. Това е високофункциониращ аутизъм.

— Какво влияние оказва синдромът на Аспергер върху поведението на Джейкъб?

За миг тя прави пауза и поглежда надолу.

— Когато реши да направи нещо, трябва да го направи незабавно — обяснява след това. — Ако не може, го обзема голямо безпокойство. Почти никога не проявява чувства — било щастие, било скръб — и не може да участва в разговорите на връстниците си. Приема думите съвсем буквално — ако например го помолите да яде със затворена уста, ще ви каже, че е невъзможно. Има свръхчувствителност към много неща: ярките светлини, високите шумове и лекият допир могат да предизвикат криза. Не обича да е център на вниманието. Трябва да знае кога точно ще се случи нещо и ако нещо наруши рутината му, става извънредно нервен и се държи по начин, който привлича още повече вниманието към него: ръцете му трепкат до тялото, говори си сам или повтаря до безкрай реплики от филми. Когато ситуацията наистина се окаже прекалено натоварваща, се скрива някъде — в гардероба или под леглото си — и спира да говори.

— Добре — казва съдия Кътингс. — Значи синът ви е на настроения, приема нещата буквално и иска да прави всичко по свой начин и по свое разписание. Това звучи като най-обикновен тийнейджър.

Ема поклаща глава.

— Не го обяснявам добре. Не става въпрос само за това, че приема нещата буквално или че обича рутината. Обикновеният тийнейджър решава да не общува… но с Джейкъб не е така. Не е въпрос на избор.

— Какви промени видяхте у сина си след влизането му в затвора? — питам.

Очите на Ема се наливат със сълзи.

— Той не е Джейкъб — казва тя. — Нарочно се самонаранява. Речта му регресира. Отново започна да го обзема тревожност — мята ръце, подскача на възглавничките на пръстите си, обикаля в кръгове. Прекарах петнайсет години в опити да превърна Джейкъб в част от този свят, да не му позволявам да се изолира… а един ден в затвора се оказа достатъчен да заличи всичко.

Поглежда към съдията.

— Просто искам синът ми да се върне, преди да е станало прекалено късно, за да стигна до него.

— Благодаря ви — отвръщам. — Нямам повече въпроси.

Хелън Шарп се изправя. Сигурно е висока метър и осемдесет. Как така не съм го забелязал при влизането й?

— Синът ви… някога влизал ли е в затвора?

— Не! — отговаря Ема.

— Арестували ли са го преди?

— Не.

— Има ли други случаи, в които сте наблюдавали регрес в поведението на сина си?

— Да — казва Ема. — Когато плановете се променят в последния момент. Или когато е разстроен и не може да го вербализира.

— Тогава не е ли възможно сегашното му поведение да няма нищо общо с факта, че е в затвора, и да има много общо с това, че се чувства виновен за извършването на ужасно престъпление?

Лицето на Ема пламва.

— Той никога не би направил това, в което го обвинявате.

— Може би, госпожо, но на този етап синът ви е обвинен в убийство първа степен. Разбирате го, нали?

— Да — отвръща Ема напрегнато.

— Освен това синът ви е на специален режим, така че сигурността му не е под въпрос…

— Ако не беше, щеше ли изобщо да се намира в изолатора? — пита Ема. Иска ми се да скоча и да й дам петак.

— Нямам повече въпроси — казва прокурорът.

Отново се изправям.

— Защитата призовава доктор Муун Мурано.

Името на психиатъра на Джейкъб може и да звучи като име на човек, израснал в комуна^[1], но не го е избрала лекарката, а родителите й. Навярно се е разбунтувала и се е присъединила към Младите републиканци, защото се появява в съда в строг костюм от осемдесетте, убийствено високи токчета и кок, толкова стегнат, че на практика изпълнява функция на лифтинг. Карам я да изброи квалификациите си и после я питам откъде познава Джейкъб.

— Работя с него от петнайсет години — отговаря тя — във връзка с диагнозата му: синдром на Аспергер.

— Разкажете ни малко за синдрома на Аспергер — подканвам я.

— Този синдром е открит от доктор Ханс Аспергер през хиляда деветстотин четирийсет и четвърта година, но в англоезичния свят става известен чак през хиляда деветстотин деветдесет и четвърта година. Технически това е невробиологично разстройство, засягащо няколко области на развитие. За разлика от някои други деца в аутистичния спектър, децата със синдром на Аспергер са много умни и умеят да се изразяват, а освен това копнеят обществото да ги приеме… но просто не знаят как да го постигнат. Разговорите им може да са едностранни; може да са съсредоточени върху много тясна тема, която ги интересува; може да използват много повторения и да говорят с монотонен глас. Не могат да разчитат невербалните подсказки или езика на тялото, затова не могат да разберат какво изпитват хората около тях. Поради това хората със синдром на Аспергер често са смятани за странни или ексцентрични, което води до социално изолиране.

— Е, добре, докторе, на този свят има много хора, които са странни или ексцентрични, но не са били диагностицирани със синдром на Аспергер, нали?

— Разбира се.

— Добре, как поставяте тази диагноза?

— Това е теория на съзнанието: детето, което избира уединението, срещу детето, което не може да общува, но иска, и то отчаяно, само че не може да се постави на мястото на друго дете, за да разбере по-добре как да го постигне.

Тя хвърля поглед към съдията.

— Синдромът на Аспергер е разстройство в развитието, но невидимо. За разлика, например, от човек с умствено изоставане, дете със синдром на Аспергер може да изглежда нормално и дори да звучи нормално и да изглежда невероятно компетентно, но ще среща смазващи трудности в общуването и социалните взаимодействия.

— Докторе, колко често се срещате с Джейкъб? — питам.

— Когато беше по-малък, се срещахме веднъж седмично, но сега сме разредили посещенията до веднъж на месец.

— И той е ученик последна година в обществено училище?

— Точно така.

— Значи няма образователни пропуски заради синдрома на Аспергер?

— Не — отвръща доктор Мурано. — Всъщност коефициентът на интелигентност на Джейкъб навярно е по-висок от вашия, господин Бонд.

— Не се съмнявам — измърморва Хелън Шарп.

— Джейкъб разполага ли със специални условия в училище?

— Има индивидуална учебна програма — ИУП, — изисквана от закона за децата с увреждания. Двете с госпожа Хънт се срещаме с директора и учителите на Джейкъб четири пъти годишно, за да обсъдим стратегии, които ще му помогнат да функционира добре в училище. Това, което е нормално за повечето гимназисти, при Джейкъб ще предизвика криза само за секунди.

— Например?

— Бъркотия в класната стая го претоварва. Проблясващи светлини. Докосвания. Всяко неочаквано усещане — например тъмнината, преди да пуснат видео или филм — му идва в повече, ако не знае предварително, че ще се случи — обяснява Мурано.

— Значи специалните му условия трябва да предотвратят прекалената стимулация?

— Точно така.

— Как се справя той в училище тази година?

— Всичките му оценки през първия срок бяха отлични, с изключение на едно „много добър“ — отвръща доктор Мурано.

— Кога го видяхте за последен път — питам — преди арестуването му?

— Преди три седмици, на профилактичен преглед.

— Какво беше състоянието му тогава?

— Много, много добро — отговаря психиатърът. — Всъщност казах на госпожа Хънт, че Джейкъб подхвана разговор с мен, а не обратното.

— А тази сутрин?

— Когато видях Джейкъб тази сутрин, се ужасих. Не го бях виждала в подобно състояние, откакто беше тригодишен. Трябва да разберете, че това е някакъв процес в мозъка му, един вид живачно отравяне, предизвикано от ваксините…

Мамка му!

— Единствено стриктното спазване на режим на биомедицинско лечение и пълната отдаденост на Ема Хънт на задачата да помогне на сина си да общува доведоха Джейкъб до етапа, на който беше, преди да го арестуват. Знаете ли кого наистина трябва да хвърлят в затвора? Фармацевтичните компании, които забогатяват от ваксините, предизвикали вълна от аутизъм през деветдесетте години…

— Възразявам! — изкрещявам.

— Господин Бонд — казва съдията, — не можете да възразявате на собствения си свидетел.

Усмихвам се, но това всъщност е гримаса.

— Доктор Мурано, благодаря за политическото ви мнение, но точно сега това не е необходимо.

— Напротив, необходимо е. Постоянно виждам един и същи модел: мило, жизнено, общително дете ненадейно се изолира, отдалечава се от каквито и да било стимули, не общува с хората. Не знаем достатъчно за мозъка на аутистите, за да разберем какво връща тези деца обратно при нас и защо само някои от тях успяват да се върнат. Но разбираме, че жестока травма — като влизането в затвора — може да доведе до постоянна регресия.

— Имате ли причина да смятате, че ако Джейкъб бъде поверен на грижите на майка си, ще представлява опасност за себе си или за друг?

— Категорично не — отсича доктор Мурано. — Той следва правилата до последната буква. Всъщност това е една от чертите на синдрома на Аспергер.

— Благодаря ви, докторе — завършвам.

Хелън Шарп почуква с химикалката си по бюрото.

— Доктор Мурано, когато говорехте за Джейкъб, вие току-що казахте „дете“, нали?

— Да, предполагам.

— Всъщност той е осемнайсетгодишен.

— Точно така.

— В очите на закона той е възрастен — продължава Хелън. — И носи отговорност за действията си, не е ли така?

— Всички знаем, че има голяма разлика между законова отговорност и емоционална способност.

— Джейкъб има ли попечител? — пита Хелън.

— Не, има майка.

— Майка му подала ли е молба да бъде негов официален попечител?

— Не — отговаря доктор Мурано.

— Вие подали ли сте молба да бъдете негов попечител?

— Джейкъб навърши осемнайсет само преди месец.

Прокурорът се изправя.

— Казахте, че е много важно Джейкъб да се придържа към постоянна рутина?

— Жизненоважно — натъртва психиатърът. — Фактът, че не знае какво се случва с него точно сега, навярно е причината за тази криза.

— Значи Джейкъб трябва да може да предвижда програмата си, за да се чувства сигурен?

— Точно така.

— Ами ако ви кажа, докторе, че в поправителното заведение „Садън Стейт“ Джейкъб ще се събужда по едно и също време всеки ден, ще се храни по едно и също време всеки ден, ще се къпе по едно и също време всеки ден, ще ходи в библиотеката по едно и също време всеки ден и така нататък? Защо това да не съответства идеално на това, с което е свикнал Джейкъб?

— Защото не е това, с което е свикнал. Това е такова отклонение от обичайната му рутина, такова непланирано прекъсване, че се тревожа да не го е увредило непоправимо.

Хелън се подсмихва самодоволно.

— Но, доктор Мурано, разбирате ли, че Джейкъб е обвинен в убийството на учителката си по социални умения?

— Разбирам го — отговаря психиатърът — и ми е много трудно да повярвам.

— Знаете ли какви са доказателствата срещу Джейкъб на този етап? — пита Хелън.

— Не.

— Значи основавате предположението си за вината или невинността му само на това, което знаете за Джейкъб, а не на доказателствата.

Доктор Мурано вдига вежда.

— А вие основавате своето предположение на доказателствата, без дори да сте виждали Джейкъб.

„Мамка му“ — помислям си и се ухилвам.

— Нямам повече въпроси — измърморва Хелън.

Съдия Кътингс гледа как доктор Мурано напуска свидетелската ложа.

— Обвинението има ли свидетели?

— Ваша чест, бихме искали отсрочване, като се има предвид, че ни предупредиха толкова късно…

— Ако искате да подадете молба за преразглеждане, госпожо Шарп, няма проблем, ако се стигне дотам — казва съдията. — Сега искам да чуя аргументите, госпожо прокурор, господин адвокат.

Изправям се.

— Господин съдия, ние искаме това изслушване за вменяемост и след като приключи, може да преразгледате въпроса за гаранцията. Но на този етап един млад мъж се разстройва психологически с всяка изминала минута. Моля ви да наложите ограничения на него, на майка му, на психиатъра му или дори на мен. Искате ли всеки ден да идва тук и да се разписва при вас? Добре, ще го водя. Джейкъб Хънт има конституционно право на гаранция, но има и човешки права, Ваша чест. Ако остане още дълго в затвора, мисля, че това ще го унищожи. Моля ви — не, умолявам ви — да определите разумна гаранция и да освободите клиента ми до изслушването за вменяемост.

Хелън поглежда към мен и завърта очи.

— Господин съдия, Джейкъб Хънт е обвинен в убийство първа степен на млада жена, която е познавал и уж е харесвал. Била е негова учителка, прекарвали са заедно част от свободното си време и фактите по престъплението — без да навлизаме в подробности — включват уличаващи изявления, направени от обвиняемия в полицията, както и убедителни криминалистични данни, които го свързват с местопрестъплението. Вярваме, че това е случай с много, много силни аргументи в полза на щата. Щом обвиняемият е толкова зле още преди изслушването за определяне на гаранция, господин съдия, можете да си представите колко силно ще е мотивиран да избяга от правосъдието, ако сега го пуснете. Родителите на жертвата вече са съкрушени от загубата на дъщеря си и изпитват ужас, че този млад мъж, който демонстрира насилствено поведение в затворническа килия и не може да различи правилно от грешно, може да бъде освободен. Молим да не определяте гаранция преди изслушването за вменяемост.

Съдията поглежда към залата и Ема.

— Госпожо Хънт — казва той. — Имате ли други деца?

— Да, Ваша чест. Имам петнайсетгодишен син.

— Предполагам, че той има нужда от внимание, да не говорим за храна и возене с кола.

— Да.

— Осъзнавате ли, че ако освободим обвиняемия под ваше попечителство, ще трябва да отговаряте за него по двайсет и четири часа на ден и това може значително да се отрази на собствената ви свобода на движение, както и на отговорностите към по-малкия ви син?

— Ще направя всичко необходимо, за да се върне Джейкъб вкъщи — казва Ема.

Съдия Кътингс сваля очилата си за четене.

— Господин Бонд, ще освободя клиента ви при определени условия. Първо, майка му трябва да предложи дома на семейството като залог за гаранцията. Второ, настоявам обвиняемият да бъде поставен на електронно следене вкъщи, да не посещава училище, да не напуска къщата нито за миг и или майка му, или някой друг възрастен над двайсет и пет години постоянно да е с него. Няма право да напуска щата. Трябва да подпише отказ от обжалване на екстрадиране и е длъжен да се среща с доктор Мурано и да изпълнява всичките й препоръки, в това число и вземането на лекарства. И най-накрая, ще се съобрази с прегледа за вменяемост, когато такъв бъде насрочен, а вие ще се свържете с прокурора, за да решите кога и къде ще се състои този преглед. Няма нужда обвинението да подава молба: аз ще насроча този случай за преразглеждане в деня, в който получа резултата от прегледа за вменяемост.

Хелън се изправя.

— Наслаждавайте се на отсрочката си — обръща се към мен. — Този случай ни е в кърпа вързан.

— Само защото сте великан^[2] — измърморвам.

— Моля?

— Казах, че не сте виждали клиента ми.

Тя присвива очи и излиза от залата.

Зад мен Ема е стиснала в прегръдките си Муун Мурано. Поглежда към мен.

— Благодаря ви — казва тя и гласът й се пречупва на гласните.

Вдигам рамене, сякаш постоянно правя такива неща. Истината е, че съм се изпотил под ризата.

— Моля — отвръщам.

 

 

Завеждам Ема в кабинета на чиновниците, за да попълни документите, и вземам тези, които трябва да подпише Джейкъб.

— Ще се срещнем във фоайето — казвам.

Макар че Джейкъб не беше в съда, трябваше да е тук, докато решавахме съдбата му. А сега трябва да подпише условията за освобождаването си и отказа от обжалване на екстрадиране.

Все още не съм го виждал. Честно казано, малко ме е страх. От показанията на майка му и Муун Мурано очаквам да зърна зеленчук.

Приближавам се към ареста; момчето лежи на пода, свило колене до гърдите си. На главата му има превръзка. Кожата около очите му е черно-синя, а косата — сплъстена.

Господи, ако го бях завел в съдебната зала, щяха да го изкарат от затвора най-много за десет секунди.

— Джейкъб — казвам тихо. — Джейкъб, аз съм, Оливър. Адвокатът ти. Той не помръдва. Очите му са широко отворени, но не трепват, когато заставам по-близо. Махвам на полицая да отвори вратата на килията и прикляквам до него.

— Нося документи и трябва да ги подпишеш — обяснявам му.

Той прошепва нещо и аз се навеждам към него.

— Един? — повтарям. — Всъщност са няколко. Но, приятелче, няма да се връщаш в затвора. Това е добрата новина.

„Поне засега.“

Джейкъб изхриптява нещо. Звучи като „едно, две, три, пет“.

— Броиш. Нокаутиран си и броиш секундите, така ли? — втренчвам се в него. Сякаш играя шарада с човек без ръце и без крака.

— Ядох — казва Джейкъб високо и ясно.

Гладен е. Или е бил гладен?

— Джейкъб — казвам, сега с по-твърд глас. — Идвай вече.

Посягам към него, но виждам как цялото му тяло се напряга, когато от допира остава да го дели само сантиметър.

Затова се отдръпвам. Сядам на пода до него.

— Едно — казвам.

Клепачите му трепват веднъж.

— Две.

Той примигва три пъти.

Точно тогава осъзнавам, че водим разговор. Просто не използваме думи. Едно, едно, две, три. Защо пет, а не четири?

Изваждам химикалката от джоба си и написвам числата на дланта си. Тогава виждам модела. Не е „ядох“, а „осем“^[3].

— Единайсет — казвам, без да откъсвам поглед от Джейкъб. — Деветнайсет.

Той се превърта на една страна, към мен.

— Подпиши това — казвам — и ще те заведа при майка ти.

Слагам документите на пода и ги бутвам към него. Пускам химикалката да се изтъркаля към него.

Отначало Джейкъб не помръдва.

А после, много бавно, го прави.