Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
House Rules, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
aisle (2016)

Издание:

Джоди Пико. Домашни правила

Американска. Първо издание

Редактор: Велислава Вълканова

Коректор: Снежана Бошнакова

Художник: Виктор Паунов

Предпечат: Митко Ганев

ИК Enthusiast, 2013

ISBN: 978–619–164–090–4

История

  1. — Добавяне

9

Тео

Не за първи път се опитвам да напъхам брат си в сако и вратовръзка.

— Мили боже, Джейкъб, престани, преди да си ми насинил окото — измърморвам, докато държа ръцете му над главата, обкрачил тялото му, което се мята като риба, ненадейно озовала се на брега. Майка ми полага всички усилия да направи възел на вратовръзката му, но Джейкъб се върти толкова силно, че на практика се получава нещо като примка.

— Наистина ли трябва да я закопчаваме? — изкрещявам, но не мисля, че ме чува.

Джейкъб ни смазва с чистата сила на децибелите си. Обзалагам се, че съседите го чуват, и се питам какво ли си мислят. Навярно, че забиваме игли в очите му.

Майка ми успява да закопчае едно от копченцата на якичката на синята риза, преди брат ми да я ухапе по ръката. Тя надава слаб писък и рязко отдръпва пръстите си от врата му, като оставя едното копче незакопчано.

— Става и така — казва тя точно когато Оливър пристига да ни вземе за първия ден от процеса.

— Почуках — казва той, но е повече от ясно, че е нямало как да го чуем от горния етаж.

— Подранил си — отбелязва майка ми. Все още е по хавлия.

— Добре, дайте ми да видя готовия продукт — отвръща Оливър и двамата с майка ми отстъпваме настрана от Джейкъб.

За един дълъг миг Оливър остава втренчен в него.

— Какво е това, по дяволите? — пита малко по-късно той.

Добре де, признавам, че Джейкъб няма да спечели награда от модно ревю, но все пак е със сако и вратовръзка. Нали това беше критерият? Носи полиестерен костюм с цвета на жълтък, който майка ми намери в магазин втора употреба. Бледожълта риза със златиста вратовръзка.

— Прилича на сводник — отсича Оливър.

Майка ми стисва устни.

— Днес е Жълт вторник.

— Не ми пука, дори да е Точкова неделя — срязва я Оливър. — На съдебните заседатели също няма да им пука. Това е костюм, какъвто облича Елтън Джон за концерти, Ема, а не подсъдим на процес.

— Беше компромис — настоява майка ми.

Оливър прокарва ръка по лицето си.

— Нали говорихме за син блейзър?

— Петъците са сините дни — подсеща го Джейкъб. — Тогава ще нося син блейзър.

— По една случайност ще го носиш и днес — отвръща Оливър и хвърля поглед към мен. — Искам да ми помогнеш, докато майка ти се облича.

— Но…

— Ема, точно сега нямам време да се разправям с теб — предупреждава я той.

Майка ми смята да носи много проста тъмносива пола и син пуловер. Бях там, когато Оливър прегледа гардероба й, призовал на помощ вродената у себе си Хайди Клум, и избра това, което според него беше „тъмно и консервативно“.

Майка ми сърдито изфучава от стаята на Джейкъб. Скръствам ръце на гърдите си.

— Току-що го напъхах в тези дрехи. Забрави, че ще го извадя от тях.

Оливър вдига рамене.

— Джейкъб, съблечи ги.

— С удоволствие! — избухва брат ми и откъсва дрехите от тялото си за броени секунди.

Оливър го притиска към пода.

— Донеси раираната риза и блейзъра. Също и червената вратовръзка — заповядва той и надниква в отворения гардероб на Джейкъб.

В мига, в който се подчинявам, брат ми хвърля поглед към дрехите — все в стил, който ненавижда, при това и в грешния цвят — и надава смразяващ кръвта вой.

— Мамка му и лайна — измърморва Оливър.

Посягам към ръцете на Джейкъб и ги задържам неподвижни над главата му.

— Още нищо не си видял — уверявам адвоката.

 

 

Последния път, когато трябваше да навлека на брат си сако и вратовръзка, беше за погребението на дядо ми. Тогава майка ми не беше на себе си и може би точно поради тази причина Джейкъб не оказа такава съпротива, каквато изпитахме днес. Нито аз, нито той имахме сако и вратовръзка, затова майка ми ги взе назаем от съпруга на една съседка. Тогава бяхме по-малки и мъжкото яке не беше нито негов, нито мой размер. Седяхме отстрани в стаята, където беше ковчегът, и се губехме в дрехите си, сякаш преди да ни порази скръбта, сме били по-едри.

Всъщност не познавах добре дядо си. Той живееше в старчески дом от смъртта на баба ми насам и майка ми ни влачеше да го посещаваме два пъти годишно. Там миришеше на пикня и аз настръхвах при вида на старците в инвалидни колички, с кожа, която сякаш беше опъната прекалено силно, до блясък, над костеливи пръсти и колене. Единственият хубав спомен, който имах от дядо си, беше как седя в скута му като съвсем малък и той вади монета от ухото ми. Дъхът му миришеше на уиски, а бялата му коса беше съвсем твърда на допир.

Все пак обаче той беше мъртъв и си мислех, че трябва да изпитвам нещо… защото, ако не изпитвах, значи не бях по-добър от Джейкъб.

Майка ми в общи линии ни беше оставила да се оправяме сами, докато приемаше съболезнованията на хора, на които дори не знаеше имената. Седях до Джейкъб, който беше забил поглед в ковчега, черен и облегнат на лъскави подпорки, покрити с драперии от червено кадифе.

— Джейкъб — прошепнах. — Как мислиш, какво се случва после?

— След кое?

— След… нали знаеш. След като човек умре. Мислиш ли, че ще отиде в рая дори когато никога не е ходил на църква?

За миг се замислих над въпроса.

— Мислиш ли, че ще познаеш хората, които ще срещнеш в рая, или е като да се преместиш в ново училище и да започнеш отначало?

Джейкъб погледна към мен.

— След смъртта си човек се разлага. Мухите месарки идват при тялото броени минути след смъртта. Снасят яйца в откритите рани или в естествените отвори дори преди смъртта и ларвите им се излюпват след двайсет и четири часа. Затова, въпреки че личинките не могат да живеят под земята, какавидите може да се окажат заровени живи заедно с трупа и да вършат работата си вътре в ковчега.

Ченето ми увисна.

— Какво? — попита Джейкъб. — Наистина ли си мислеше, че балсамирането трае вечно?

Не му зададох повече въпроси.

 

 

Напъхваме Джейкъб в новия му официален костюм, оставям Оливър да се оправя с вторичните последствия и тръгвам към спалнята на майка ми. Тя не отговаря на почукването ми, затова открехвам вратата и надниквам вътре.

— Тук съм — провиква се тя откъм гардероба си.

— Мамо — казвам и сядам на леглото й.

— Джейкъб облечен ли е? — подава тя глава зад вратата.

— Горе-долу — отвръщам и задърпвам една нишка от юргана й.

През всички тези години, които сме прекарали тук, майка ми винаги е спала от лявата страна на леглото. Човек би си помислил, че за толкова време ще се разпростре и ще завземе цялото проклето нещо, но не. Сякаш все още чака някой да пропълзи от другата страна.

— Мамо — казвам пак. — Трябва да говоря с теб.

— Разбира се, скъпи. Давай — отвръща тя. А после: — По дяволите, къде са ми черните обувки с токчетата?

— Важно е. Става въпрос за Джейкъб.

Тя излиза иззад гардероба и сяда до мен на леглото.

— О, Тео — въздъхва. — И аз се страхувам.

— Не е това…

— Ще се справим с положението така, както винаги сме правили всичко, свързано с Джейкъб — обещава тя. — Заедно.

Прегръща ме силно и това само ме кара да се почувствам още по-нещастен, защото знам, че няма да й кажа това, което искам, това, което имам нужда да кажа.

— Как изглеждам? — пита тя и се отдръпва от мен.

За пръв път забелязвам какво носи. Не консервативната пола, синия пуловер и перлите, които й избра Оливър, а съвсем нелепа за сезона яркожълта рокля с презрамки. Ухилва ми се.

— Днес е Жълта сряда — напомня ми.