Джоди Пико
Домашни правила (54)

Оливър

По документи Джейкъб Хънт не само изглежда вменяем да издържи процес, но прилича на скапан студент по право, навярно по-квалифициран от мен да се представлява в съда.

„Лъжецът е единственият, който знае, че лъже.“

За трети път чета отговорите на Джейкъб на въпросите на доктор Кон, щатския психиатър, и за трети път това изявление ми се набива в очи. Дали Джейкъб Хънт е гений, с фотографска памет, която щеше да ми дойде добре в юридическия факултет? Или просто заблуждава майка си… както и всички други?

Все едно, докато поглеждам доклада за последен път, осъзнавам, че имам шанс да оспоря компетентността му точно толкова, колкото една снежна топка да разтопи адските огньове — особено в място като Върмонт. Не, ако точно сега някой се чувства некомпетентен, то това съм аз — защото трябва да кажа на Ема, че дори няма да се опитам да се противопоставя на щата по този въпрос.

Качвам се в колата и потеглям към дома на семейство Хънт — тъй като Ема и Джейкъб на практика са под домашен арест, не мога да ги помоля да се срещнем в кабинета ми. Тор пътува в скута ми, наполовина наврян под волана.

Спирам на алеята за автомобили и угасям двигателя, но не излизам.

— Ако Ема откачи — обръщам се към кучето, — разчитам на теб да ме защитаваш.

Днес е студено — около нула градуса, — затова пъхвам Тор под палтото си и тръгвам към входната врата. Ема отваря, преди дори да успея да почукам.

— Здравей — казва. — Радвам се да те видя.

Дори се усмихва леко и усмивката смекчава изражението й.

— Честно казано, когато си закотвен вкъщи, дори посещение от служител на електрическата компания е радостно събитие.

— А аз си мислех, че започваш да ме харесваш.

Тор подава глава между копчетата на палтото ми.

— Нали няма проблем да го взема вътре? В колата е много студено.

Тя поглежда предпазливо кучето.

— Ще ми опикае ли килима?

— Само ако продължаваш да го гледаш така.

Оставям Тор на пода в помещението за кални обувки и виждам как заприпква нанякъде.

— Не обичам кучешки косми — измърморва Ема.

— Значи имаш късмет, че не си се родила кокер шпаньол — отвръщам, свалям палтото си и го премятам на ръката си. — Получих резултатите за компетентност.

— И? — само за частица от секундата Ема става концентрирана, напрегната.

— Джейкъб е компетентен да понесе процес.

Тя поклаща глава, сякаш не ме е чула правилно.

— Нали видя какво се случи на определянето на гаранцията!

— Да, но това не е юридическото определение за компетентност и според щатския психиатър…

— Не ми пука за щатския психиатър! Разбира се, че ще намерят някого, който да каже това, което иска прокурорът. Няма ли поне да се бориш?

— Ти не разбираш — обяснявам й. — Във Върмонт можеш да си самият Чарли Мансън и пак ще те намерят компетентен да издържиш процес.

Сядам на една от пейките в помещението за кални обувки.

— Чувала ли си за човек на име Джон Бийн?

— Не.

— През хиляда деветстотин деветдесет и трета година завързал майка си и й издигнал погребална клада от мебели, които бил насякъл на парчета. Плиснал в очите й белина, но тя успяла да се измъкне. При първата си поява пред съда Бийн казал на съдията, че е превъплъщение на Исус Христос. Съдията отвърнал, че изявленията му са странни и подсказват неспособност да проумее какво се случва. Когато го обвинили в отвличане по същия случай, той отказал адвокат. Искал да пледира виновен, но съдът не приел това и му назначили служебен защитник. Бийн казал на един лекар, че вярва, че е бащата на децата на служебния защитник, а тя самата е авторка на комикс и кръстоска между Джанет Рино и Джанет Джаксън. През следващите осем години, докато течало делото, така и не обсъдил случая си с адвоката си, който повдигнал пред съда въпроса с компетентността.

— Не виждам какво общо има…

— Не съм свършил — прекъсвам я. — Психиатърът на защитата казал, че Бийн е съобщил, че има в себе си компютърен чип, позволяващ да го програмират. Щатският психиатър заявил, че страда от психоза. По време на процеса Бийн изтръгнал радиатора от стената, съборил телевизора в съда и се добрал до пистолета на един от полицаите. Казал на адвоката си, че вижда змии, които излизат от устата на хората в съдебната зала, и че свидетелите са контролирани от ангели. Бил признат за виновен. Преди да произнесат присъдата, казал на съда, че в Ривърсайд Парк са издигнали мемориална плоча от името на фондацията „Фреди Меркюри“, след като Фреди Меркюри убил католически свещеник. После заявил, че баща му е Тони Къртис и е използвал по-висшата сила на Прасето Саймън — същата, която издигнала на власт нацисткото правителство, — за да го води в къщата си и да го храни с човешка плът. О, и освен това една котка му говорела на подсъзнателно ниво.

Ема ме гледа неразбиращо.

— Всичко това няма нищо общо с Джейкъб.

— Има — отвръщам, — защото в щата Върмонт въпреки всичко, което ти изредих, Джон Бийн бил сметнат за вменяем да издържи процес. Това е юридически прецедент.

Ема се свлича на пейката до мен.

— О! — промълвява едва чуто. — И какво ще правим сега?

— Аз, ъъъ, мисля, че трябва да пледираме невменяемост.

Тя рязко отмята глава нагоре.

— Какво? За какво говориш? Джейкъб не е невменяем…

— Току-що ми каза, че не е вменяем да понесе процес, а сега твърдиш, че е прекалено вменяем, за да пледираме невинен по невменяемост. Не може хем така, хем иначе! — възразявам. — Можем да прегледаме иззетите веществени доказателства, когато пристигнат… Но ако се съди по това, което ми каза, обвинението срещу Джейкъб е много силно, имат и самопризнание. Наистина вярвам, че това е най-добрият начин да го спасим от затвора.

Ема започва да кръстосва из помещението. Лъч светлина пада върху косата и бузата й и ненадейно си спомням един курс по история на изкуството, който записах в колежа: в „Пиета“ на Микеланджело, в „Мадоната с младенеца“ на Рафаело, в „Мадоната на скалите“ на Леонардо. Богородица никога не се усмихва. Дали защото е знаела какво предстои?

— Ако защитата по невменяемост сработи — пита Ема, — ще го пуснат ли да се прибере у дома?

— Зависи. Съдията има право да го въдвори в лечебно заведение със засилени мерки за сигурност, докато се увери, че Джейкъб вече няма да нарани никого.

— Какво искаш да кажеш с това „лечебно заведение със засилени мерки за сигурност“? Какво имаш предвид, психиатрична болница ли?

— Да — признавам.

— Значи синът ми може или да лежи в затвора, или да го приберат в психиатрия? Ами третата възможност?

— Каква трета възможност?

— Да го пуснат да си върви — отговаря Ема. — Да го оправдаят.

Отварям уста да й кажа, че това е огромен риск, че е по-вероятно да научи Тор да плете, отколкото да оправдаят Джейкъб, но вместо това си поемам дълбоко въздух.

— Защо не попитаме Джейкъб?

— Изключено — отсича Ема.

— За съжаление нямаш избор.

Ставам и влизам в кухнята. Джейкъб рови в купичка с боровинки и дава по-малките на Тор.

— Знаеше ли, че обича плодове? — пита той.

— Готов е да изяде всичко, което не е заковано — отвръщам. — Трябва да поговорим за случая ти, мой човек.

— Мой човек?

Ема ме е последвала в кухнята и сега стои зад мен, скръстила ръце на гърдите си.

Без да й обръщам внимание, се приближавам към Джейкъб.

— Издържал си теста за компетентност.

— Така ли? — грейва той. — Добре ли съм се представил?

Ема пристъпва напред.

— Справил си се страхотно, скъпи.

— Трябва да започнем да обмисляме защитата ти — казвам.

Джейкъб оставя купичката с боровинки.

— Имам няколко страхотни идеи. Веднъж в „Ловци на престъпници“…

— Това не е телевизионен сериал, Джейкъб — прекъсвам го. — Наистина е важно. Става въпрос за живота ти.

Той сяда на кухненската маса и вдига Тор в скута си.

— Знаеш ли, че на човека, измислил велкрото, идеята му хрумнала, докато разхождал кучето си из Алпите? Когато по козината му полепнали бодилчета, стопанинът си помислил, че нещо с кукичка може да се хване за всяко нещо с примка.

Сядам срещу него.

— Знаеш ли какво е утвърдителна Защита?

Той кимва и веднага изрича юридическото определение:

— Това е причина обвиняемият да бъде признат за невинен поради самозащита, защита на друг човек или поради причина на невменяемост. Обвиняемият трябва да повдигне тази хипотеза в определен период преди процеса, обикновено в писмен вид.

— Мислех си, Джейкъб, че най-добрата ти възможност в този процес е утвърдителната защита.

Лицето му светва.

— Да! Разбира се! Защита на друг човек…

— Кого си защитавал? — прекъсвам го.

Джейкъб свежда поглед към Тор и се заиграва с табелките на яката му.

— Не е възможно да си сериозен — казва той. — Аз съм сериозна… и не ме наричай „Шърли“.

— Наистина ли мислиш, че моментът е подходящ за шеги?

— Това е от „Има ли пилот в самолета?“ — пояснява Джейкъб.

— Е, да знаеш, че не е смешно. Щатът ще изгради силно обвинение срещу теб, Джейкъб, поради което мисля, че трябва да използваме защита по невменяемост.

Джейкъб рязко отмята глава.

— Не съм луд!

— Защитата по невменяемост не означава, че си луд.

— Знам какво означава — възразява той. — Означава, че човек не е отговорен за криминално деяние, ако в резултат на психическа болест или дефект не е имал капацитет да различи правилно от грешно в мига на извършване на деянието.

Изправя се и събаря Тор на пода.

— Нямам нито психическа болест, нито психически дефект. Имам особеност. Нали така, мамо?

Поглеждам към Ема.

— Моля те, кажи ми, че това е шега.

Тя вирва брадичка едва забележимо.

— Винаги казваме, че Аспергер не е неспособност… а просто различна способност.

— Супер — измърморвам. — Е, добре, Джейкъб, или ще пледирам невинен по невменяемост, или можеш да си вземеш тази твоя особеност и да я замъкнеш обратно в затвора.

— Не, в действителност не можеш да пледираш невинен по невменяемост, ако аз ти кажа, че не можеш — отговаря Джейкъб. — Пише го в делото на Върховния съд на Върмонт, „Щатът срещу Бийн“, сто седемдесет и едно, архиви на Върмонт двеста и деветдесет седемстотин шейсет и две, „Атлантик Рипортър“ втори, дванайсет-петдесет и девет-две хиляди.

— Мили боже, значи знаеш за този случай?

— А ти не знаеш ли? — вдига вежди той. — Защо не можеш просто да им кажеш истината?

— Добре, Джейкъб. Каква е истината?

Въпросът едва е излязъл от устата ми, когато осъзнавам грешката си. Всеки адвокат знае, че трябва да внимава какво пита, когато представлява подсъдим на криминално дело, защото всичко, което каже, може да го уличи. Ако по-късно застане в свидетелската ложа и отрече това, което ти е казал по-рано, се чудиш какво да правиш и трябва или да се оттеглиш от случая (което ще е в ущърб на клиента ти), или да кажеш на съда, че не говори истината (което ще му е в още по-голям ущърб). Вместо да питаш какво се е случило, трябва да кръжиш около истината и фактите. Трябва да питаш клиента си как би отговорил на определени въпроси.

С други думи, здраво се издъних. Сега, когато съм го попитал за истината, не мога да му позволя да застане в свидетелската ложа и да се самоуличи.

Затова му попречвам да отговори.

— Чакай, всъщност не искам да чувам.

— Как така не искаш да чуваш! Нали уж си ми адвокат!

— Причината, поради която не можем да кажем истината на съда, е, че в съдебната зала фактите говорят много по-високо.

— Ти просто не можеш да понесеш истината! — кресва Джейкъб. — Не съм виновен. И със сигурност не съм луд!

Вдигам Тор и отивам в помещението за кални обувки. Ема върви след мен.

— Той е прав — казва ми. — Защо трябва да пледираш невменяемост? Ако Джейкъб не е виновен, съдията не трябва ли да го чуе?

Обръщам се толкова бързо, че тя залита назад.

— Искам да помислиш над нещо. Представи си, че си един от съдебните заседатели по това дело и току-що си изслушала дълъг списък от факти, свързващи Джейкъб с убийството на Джес Огилви. После гледаш как Джейкъб стои в свидетелската ложа и обяснява своята версия на истината. На коя история ще повярваш ти?

Тя преглъща, без да казва нищо, защото това (поне) не може да оспори: Ема идеално знае как изглежда и звучи Джейкъб на другите хора дори когато самият Джейкъб не го знае.

— Виж — казвам й, — синът ти трябва да приеме, че най-добрата ни възможност е пледирането за невменяемост.

— Как ще го убедиш? — пита тя.

— Няма — отвръщам. — Ти ще свършиш тази работа.