Джоди Пико
Домашни правила (14)

Джейкъб

Хората постоянно говорят неща, които не мислят, но невротипичните успяват да схванат посланието. Ето например Мими Шек в училище. Казваше, че ще умре, ако Пол Макграт не я покани на зимния бал, но всъщност нямаше да умре — просто щеше да е много тъжна. Или как Тео понякога перва друго момче по рамото и казва: „Разкарай се“, когато всъщност иска приятелят му да продължи да говори. Или онзи път, когато майка ми измърмори: „О, страхотно!“, когато спукахме гума на магистралата и беше очевидно, че съвсем не е страхотно, а си е голяма неприятност.

Така че когато Джес ми каза „Разкарай се“, може би е имала предвид нещо друго.

Мисля, че може би умирам от менингит. Главоболия, деменция, схванат врат, висока температура — имам два от четирите симптома. Не знам дали да помоля майка ми да ме заведе да ми направят лумбална пункция, или просто да изчакам, докато умра. За всеки случай вече съм написал бележка как искам да ме облекат за погребението.

Предполагам, че е възможно причината за жестокото главоболие и схванатия врат да е, защото не съм спал от неделя, когато за последен път видях Джес.

Тя не ми изпрати предварително снимки на новата си къща, както обеща. Вчера й изпратих четирийсет и осем имейла, за да й напомня, но тя не отговори на нито един. Не мога да й се обадя, защото мобилният й все още е у мен.

В четири часа сутринта се запитах какво ли би направил доктор Хенри Лий, ако се изправи пред доказателства, че:

1. По електронната поща така и не пристигнаха никакви снимки.

2. Нито един от четирийсет и осемте ми имейла не получи отговор.

Хипотеза номер едно щеше да е, че акаунтът на Джес в електронната поща не функционира, което не изглежда много вероятно, защото е свързан с целия университет. Хипотеза номер две е, че Джес съзнателно избира да не общува с мен, което означава, че изпитва гняв или разочарование (вж. По-нагоре: „Просто се разкарай.“). Но в това няма логика, защото при последната ни среща тя изрично ми каза, че трябва да й кажа какво съм научил… което подсказва, че ще има друга среща.

Между другото, направих списък с нещата, които научих на последната ни среща:

1. Пицата без глутен е отвратителна.

2. Джес не е свободна да гледаме филм този петък.

3. Мобилният й телефон звучи като чуруликане на птица, когато намалиш звука.

4. Марк е слабоумен тъпак. (Макар че в името на истината, това е (а) излишно повторение и (б) нещо, което вече знаех.)

Единствената причина, поради която днес отидох на училище, макар че се чувствах толкова ужасно, беше, че ако си останех вкъщи, майка ми щеше да настои да пропусна урока с Джес, а не можех да го направя. Все пак трябваше да й върна телефона. А ако я видя лично, ще мога да я попитам защо не отговори на имейлите ми.

Обикновено на Тео се пада задачата да ме придружи до университета. Пътят не е дълъг — по-малко от километър от училище. Оставя ме в стаята на Джес в общежитието. Тя винаги оставя вратата отключена, за да я изчакам, докато излезе от лекцията по антропология. Понякога използвам времето, за да си напиша домашното, а друг път преглеждам листовете на бюрото й. Веднъж напръсках дрехите си с парфюма й и до края на деня ухаех като нея. А после Джес идва и двамата отиваме в библиотеката да работим. Понякога ходим в студентския съюз или в едно кафене на Чърч Стрийт.

Навярно мога да стигна до стаята й дори да съм в кома, но днес — когато наистина се нуждая от помощта на Тео, за да намеря пътя до ново място — той излиза по-рано от училище, защото е болен. След шестия час идва при мен и ми казва, че се чувства отвратително и си отива у дома да умре.

— Недей — предупреждавам го. — Мама ще се разстрои.

Първата ми инстинктивна реакция е да попитам как да стигна до дома на Джес, ако той си отиде болен вкъщи, но после си спомням как Джес ми каза, че не всичко се върти около мен и част от общуването е да можеш да се поставиш на мястото на другия. (Не буквално. Не мога да се побера в обувките на Тео. Той носи номер десет и половина, а аз — дванайсет^[1].) Затова му пожелавам да оздравява, а после отивам при училищния съветник, госпожа Гренвил. Разглеждаме картата, която ми даде Джес, и решаваме, че трябва да се кача на автобус Х-5 и да сляза на третата спирка. Тя дори начертава със светещ флумастер маршрут от автобусната спирка до къщата.

Картата се оказва много полезна, макар че не е начертана в мащаб. Слизам от автобуса, завивам надясно край водния кран и после преброявам шест къщи отляво. Новият временен дом на Джес е стара тухлена къща, обрасла с бръшлян. Чудя се дали знае, че листата на бръшляна могат да разделят хоросана от тухлите. Чудя се дали да й кажа. Ако някой го кажеше на мен, щях цяла нощ да лежа буден и да се питам дали цялата къща ще рухне отгоре ми.

Звъня на входната врата. Все още съм много нервен, защото никога досега не съм виждал къщата отвътре и това ме кара да изпитвам чувството, че костите ми са омекнали.

Никой не отговаря, затова заобикалям къщата.

Поглеждам към снега и си отбелязвам наум какво виждам, но всъщност това не е важно, защото Вратата Е Отключена, а това трябва да означава, че Джес ме очаква. Усещам как се отпускам: всичко е точно както в стаята й в общежитието. Ще вляза и ще я почакам, а когато се върне, всичко пак ще е нормално.

Джес ми се е сърдила само два пъти. И двата пъти беше заради нещо, което се случи, докато я чаках да се върне. Първия път извадих всичките й дрехи от шкафа и ги подредих според цветовете на електромагнитния спектър, като моите. Вторият път беше, когато седнах на бюрото й и забелязах задачите от висшата математика, които решаваше. Беше объркала половината, затова ги поправих.

Тео ме накара да разбера, че правилата на насилието се основават на заплахата. Ако има действителен проблем, възможностите са само две:

1. Отмъщение

2. Конфронтация

Това ми е създавало неприятности.

Веднъж ме изпратиха в кабинета на директора, задето ударих момче, което ме замеряше с хартиено самолетче в часа по английски. Когато Тео съсипа един от експериментите с убийство, които подготвях, отидох в стаята му с ножици и систематично нарязах на парчета колекцията му от комикси. В осми клас разбрах, че група деца ми се подиграват, и се почувствах така, сякаш някой е запалил електрическа крушка вътре в мен. Изпаднах в дива ярост. Свих се в една кабинка в училищната библиотека и започнах да съставям списък на хората, които мразя, и как искам да свърши животът им: рана от нож в съблекалнята на физкултурния салон, бомба в шкафчето им, цианид в диетичната им кола. Както е типично за хората със синдром на Аспергер, аз съм фанатично организиран за някои неща и ужасно неорганизиран за други и с моя късмет загубих този списък. Предположих, че някой (може би аз) го е изхвърлил, но учителката ми по история го намери и го даде на директора, който се обади на майка ми.

Тя ми крещя в продължение на цели седемдесет и девет минути, най-вече колко обидена се чувства от действията ми, а после се ядоса още повече, защото не можех да разбера защо тя се разстройва от нещо, което аз съм направил. Така че тя взе десет от тетрадките ми със записки от „Ловци на престъпници“ и страница по страница ги пусна в машината за унищожаване на документи, след което ми стана кристално ясно какво има предвид. Така побеснях, че изсипах кошчето с нарязана хартия над главата й, докато спеше.

За щастие не ме отстраниха временно от училище — повечето от членовете на администрацията ме познаваха и знаеха, че не съм заплаха за обществото, — но урокът на майка ми беше достатъчен, за да ме накара да разбера защо никога повече не мога да направя нещо такова.

Казвам всичко това, за да ви обясня: импулсивността е част от живота с Аспергер.

И никога не води до нищо хубаво.