Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
House Rules, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
aisle (2016)

Издание:

Джоди Пико. Домашни правила

Американска. Първо издание

Редактор: Велислава Вълканова

Коректор: Снежана Бошнакова

Художник: Виктор Паунов

Предпечат: Митко Ганев

ИК Enthusiast, 2013

ISBN: 978–619–164–090–4

История

  1. — Добавяне

Тео

Нека ви кажа, смятам за абсолютно безумен факта, че едно петнайсетгодишно момче — като мен — може да прелети през цялата страна само, без родител. Най-трудната част беше купуването на билета и се оказа, че не е чак толкова трудна. Не е тайна, че майка ми държи кредитна карта за спешни случаи, скрита в шкафа й с документи, а сериозно, това не се ли брои за спешен случай? Само трябваше да изровя картата, да видя номера отпред и ПИН-кода отзад и да си запазя билет на Orbitz.com.

Имах и паспорт (веднъж отидохме с колата до Канада за ваканция, която продължи около шест часа, след като Джейкъб отказа да спи в стаята в мотела, защото килимът беше оранжев), прибран в една папка с кредитната карта за спешни случаи. А стигането до летището беше нищо работа: качих се два пъти на стоп, и готово.

Ще ми се да ви кажа, че съм имал план, но нямах. Само знаех, че пряко или косвено, за всичко съм виновен аз. Не съм убил Джес Огилви, но я видях в деня на смъртта й и не казах нито на полицията, нито на майка ми, нито на никого — и сега щяха да съдят Джейкъб за убийство. В съзнанието ми всичко това беше верижна реакция. Ако не бях влизал тайно в чужди къщи, ако не бях влязъл в къщата на Джес, ако не я бях погледнал в очите, може би тази липсваща брънка щеше да разкъса веригата от събития, които се случиха по-късно. Не беше голяма тайна, че майка ми откача от тревога откъде ще намери пари за процеса на Джейкъб; реших, че ако ще изплащам кармичния си дълг, мога да започна, като намеря решение на този проблем.

Оттук и посещението при баща ми.

В самолета седя между бизнесмен, който се опитва да спи, и жена, която прилича на баба — с къса побеляла коса и бледоморав пуловер с кожа на него. Бизнесменът шава неспокойно на седалката си, защото зад него едно дете я рита постоянно.

— Исусе X. — измърморва той.

Винаги съм се чудил защо хората го казват. Защо „X“? Ами ако второто му име беше Станли?

— Не мога да измисля последното — казва бабата.

Свалям слушалката на айпода си.

— Моля?

— Не, не съвпада.

Приведена е над кръстословица на гърба на списанието „Ю Ес Еъруейз“. Половината беше решена още когато я взе и това не ми харесва: тъпакът, седнал там на предишния полет, не си ли е помислил, че някой друг може да иска да се опита сам да я реши?

— „Нещо, за което съжаляваш“. Три букви.

„Тео“ — помислям си.

Ненадейно бизнесменът става от мястото си и се завърта назад.

— Госпожо — обръща се той към майката на хлапето, — случайно има ли възможност да накарате невъзпитаното си дете да спре да се държи толкова невероятно грубо?

— Това е! — възкликва бабата. — Грубо!

Гледам я как написва думата с молив.

— Ъъъ, мисля, че се пише различно — обаждам се. — Г-Р-У-Б-О[1].

— Точно така — съгласява се тя и изтрива думата, за да я поправи. — Правописът ми е ужасен, признавам си — добавя и ми се усмихва. — Какво те води в слънчева Калифорния?

— Отивам на гости.

— И аз. Ще гостувам на човек, когото никога не съм виждала — първото ми внуче.

— Охо! — отвръщам. — Сигурно сте много нахъсана.

— Ако това е хубаво, тогава да, навярно съм нахъсана. Казвам се Едит.

— Аз съм Пол.

Добре, признавам: не знам откъде дойде тази лъжа. Не трябваше да се учудвам — все пак повече от месец крия участието си в целия този кошмар и наистина задобрявах в преструвката, че вече не съм същият човек, когото бях тогава. Но след като изрекох измисленото име, останалото просто нахлу като поток в главата ми. Бях във ваканция. Бях единствено дете. Родителите ми бяха разведени (Ха! Това не е лъжа!) и отивах на гости на баща си. Смятахме да направим обиколка из „Станфорд“, за да реша искам ли да кандидатствам там.

У дома не говорим за баща ми. В часа по науки за света учихме за туземни култури, в които имената на мъртвите не се изричат — е, ние вече не изричаме името на човека, който избяга, когато играта загрубя. Не знам подробностите за раздялата на родителите си — само, че тогава съм бил бебе. Разбира се, част от мен смята, че аз съм бил капката, преляла чашата. Но знам, че баща ми се опитва да изкупи вината си, като изпраща всеки месец на майка ми чек с издръжка. Освен това знам, че е заменил мен и Джейкъб с две момиченца, които приличат на порцеланови куклички и навярно никога не са влизали тайно в чужда къща и не са получавали криза нито един път в краткия си живот. Знам това, защото всяка година ни изпраща коледна картичка, която изхвърлям, ако се добера до пощата преди майка ми.

— Имаш ли братя или сестри? — пита Едит.

Отпивам от бутилката „Севънъп“, която купих за три кинта.

— Не — отвръщам. — Единствено дете съм.

— Стига толкова! — извиква бизнесменът и за един ужасен миг ми хрумва, че ще каже на жената кой съм всъщност. Но после той се извръща назад в седалката си. — За бога! — обръща се към майката на хлапенцето.

— И така, Пол — пита Едит, — какво искаш да учиш в „Станфорд“?

На петнайсет години съм. Нямам представа какво искам да правя с живота си. Освен да оправя кашата, в която го превърнах.

Вместо да отговоря, посочвам към кръстословицата й.

— Квит — казвам. — Това е отговорът на четирийсет и две хоризонтално.

Тя се въодушевява и прочита на глас следващия ред. Мисля си колко ли ще се зарадва, ако довършим тази кръстословица. Ще слезе от самолета и ще разкаже на зет си или на който друг е дошъл да я посрещне, за онзи мил младеж, с когото се е запознала. Колко съм услужлив. Колко ли се гордеят родителите ми с мен.

Бележки

[1] Непреводима игра на думи: на английски rude (грубо) звучи по сходен начин с rued (нещо, за което се разкайваш). — Б.пр.