Джоди Пико
Домашни правила (100)

Ема

Само за миг съм сигурна, че халюцинирам. Бившият ми съпруг не стои в кухнята ми, не се приближава да ме целуне неловко по бузата.

— Какво правиш тук? — питам.

Той поглежда към Джейкъб, който налива в чаша соево мляко с шоколад.

— Поне веднъж в живота си исках да постъпя правилно — казва Хенри.

Скръствам ръце на гърдите си.

— Не се ласкай, Хенри. Това няма нищо общо с Джейкъб, а с чувството ти за вина.

— Ха-ха — отвръща той. — Някои неща никога не се променят.

— Какво би трябвало да означава това?

— На никого не позволяваш да бъде по-добър родител от теб. Ти трябва да си златният стандарт, а ако не си, порязваш всички други, за да останеш на върха.

— Това е направо смешно, като се има предвид, че идва от устата на човек, който не е виждал сина си от години.

— Три години, шест месеца и четири дни — обажда се Джейкъб. Забравила съм, че още е в стаята. — Отидохме на вечеря в Бостън, защото имаше път насам по работа. Ти си поръча телешко филе и го върна, понеже отначало беше прекалено сурово.

Двамата с Хенри се споглеждаме.

— Джейкъб — казвам, — защо не се качиш горе, за да се изкъпеш пръв?

— Ами закуската?

— Ще закусиш, когато се върнеш.

Джейкъб се разбързва да се качи по стълбите.

— Сигурно се шегуваш — избухвам побесняла. — Наистина ли си мислиш, че можеш да се появиш като някакъв рицар в блестяща броня и да ни спасиш като герой?

— Като се има предвид, че аз плащам за адвоката — отвръща Хенри, — имам право да съм сигурен, че си върши работата.

Това, разбира се, ме подсеща за Оливър. И за нещата, които правихме и които не са свързани с работа.

— Виж — продължава Хенри и гневът се отърсва от него като сняг от клон на дърво, — не съм дошъл да правя нещата още по-трудни за теб, Ема. Дойдох да помогна.

— Не можеш просто да им станеш баща сега, защото съвестта ти се е обадила. Или си баща двайсет и четири часа на ден седем дни в седмицата, или изобщо не си.

— Защо не питаме децата дали искат да остана за малко?

— О, да! Все едно да им размахаме под носа чисто нова видеоигра. Ти си нещо ново, Хенри.

Той се усмихва леко.

— Не си спомням кога за последен път са ме обвинявали в това.

Настава объркване, когато Тео слиза с гръм и трясък по стълбите.

— Ау, наистина си тук — казва той. — Странно.

— Дойдох заради теб — отговаря Хенри. — След като измина целия този път, за да ме видиш, осъзнах, че не мога да си седя у дома и да се преструвам, че това не се случва.

Тео се смее тихо.

— И защо? Аз постоянно го правя.

— Няма да ви слушам — отсичам, докато се въртя из кухнята. — В девет и трийсет трябва да сме в съда.

— Ще дойда — казва Хенри. — За морална подкрепа.

— Много ти благодаря — отговарям саркастично. — Не знам как бих изкарала до края на деня без теб. Само дето изкарах пет хиляди дни без теб.

Тео се промушва между нас и отваря хладилника. Изважда кутия сок от грейпфрут и отпива направо от нея.

— Боже! Какво щастливо малко семейство сме само.

Поглежда нагоре, когато чува, че душът е спрял да тече.

— Аз съм следващият в банята — казва и тръгва обратно по стълбите.

Отпускам се на един стол.

— И така, как ще го изиграем? Ще седиш в съдебната зала и ще се правиш на загрижен, докато истинското ти семейство чака зад аварийния изход ли?

— Не е честно, Ема.

— Нищо не е честно.

— Ще остана тук толкова, колкото трябва. Мег разбира, че имам отговорност към Джейкъб.

— Да, отговорност. Но някак винаги е забравяла да го покани в слънчева Калифорния да се запознае с природените си сестрички…

— Джейкъб за нищо на света не би се качил в самолет…

— Значи планът ти е просто да влезеш в живота му, а след процеса отново да излезеш?

— Нямам план…

— А после?

— Затова дойдох — прави крачка към мен той. — Ако… ако се случи най-лошото и Джейкъб не се прибере у дома… ами, знам, че ще може да се облегне на теб. Но си помислих, че ти може да имаш нужда да се облегнеш на някого.

През главата ми минават хиляда хапливи отговора, повечето от тях въпроси защо да му вярвам сега, след като веднъж ме изостави. Вместо това поклащам глава.

— Джейкъб ще се прибере у дома — казвам.

— Ема, трябва да…

Вдигам ръка, сякаш мога да спра думите му по средата на изречението.

— Направи си сам закуска. Трябва да се преоблека.

Оставям го в кухнята и се качвам в спалнята си. През стената чувам как Тео пее под душа. Сядам на леглото и притискам ръце между коленете си.

Когато момчетата бяха малки, имахме домашни правила. Записвах ги на огледалото в банята, когато двамата бяха във ваната, така че следващия път, щом помещението се изпълнеше с пара, думите магически се появяваха: заповеди за едно малко момче и за неговия болезнено буквален аутистичен брат, закони, които не биваше да се нарушават.

1. Разчиствай собствените си бъркотии.

2. Казвай истината.

3. Мий си зъбите два пъти дневно.

4. Не закъснявай за училище.

5. Грижи се за брат си — той ти е единствен.

Една вечер Джейкъб ме попита дали и аз трябва да спазвам правилата и аз казах „да“.

— Но ти нямаш брат — изтъкна той.

— Значи ще се грижа за теб — отговорих.

Да, но не го направих.

Днес Оливър ще застане в съда, утре може би пак, вдругиден също, и ще се опита да постигне това, което аз не успях цели осемнайсет години: да накара непознати да разберат какво е да бъдеш на мястото на сина ми. Да ги накара да изпитат съчувствие към дете, което е неспособно да изпитва такова.

Тео освобождава банята и аз влизам вътре. Въздухът все още е натежал от топлина и пара, огледалото е замъглено. Не виждам сълзите по лицето си, но така е най-добре. Защото аз може да познавам сина си и може интуитивно да вярвам, че не е убиец. Но шансът съдебните заседатели да видят това със същата яснота като мен, са минимални. Защото, каквото и да казвам на Хенри — или на себе си, — знам, че Джейкъб няма да се прибере вкъщи.