Джоди Пико
Домашни правила (90)

Джейкъб

Ненавиждах Марк Магуайър още преди да го зърна. Джес се беше променила — вместо да е съсредоточена единствено върху мен по време на уроците ни, отговаряше на мобилния си телефон, пишеше бърз отговор и всеки път, когато го правеше, се усмихваше. Предполагах, че аз съм причината за разсеяността й. Все пак на всички други, изглежда, им писваше от мен достатъчно бързо, когато водехме разговор, така че рано или късно така щеше да стане и с Джес и това беше най-големият ми страх. А после един ден тя каза, че иска да ми сподели една тайна.

— Мисля, че съм влюбена — рече тя и ви се кълна, за секунда сърцето ми спря да бие.

— И аз! — не успях да се сдържа.

 

 

ПРОУЧВАНЕ 1: Нека спрем за минута и да поговорим за прерийните полевки. Те са част от съвсем малкото подразделение на животинското царство, което практикува моногамия. Сношават се за двайсет и четири часа, а после, просто ей така, остават заедно до края на живота си. Но планинските полевки — които са близки роднини на прерийните и генетичният им профил съвпада с техния 99 процента — не се интересуват от нищо, освен от кратки приключения тип чук-пук-мерси-госпожа. Как така ли? Когато прерийните полевки осъществяват сексуален контакт, в мозъка им нахлуват хормоните окситоцин и вазопресин. Ако тези хормони се окажат блокирани, прерийните полевки се държат като онези похотливци, планинските. Още по-интересно е, че ако инжектираш тези хормони на прерийни полевки, но после им попречиш да правят секс, те въпреки това стават робски отдадени на потенциалните си партньори. С други думи, можеш да накараш прерийна полевка да се влюби.

Обратното обаче не е вярно. Не можеш да инжектираш хормони на планинска полевка и да я накараш да се поболее от любов. Мозъкът й просто не притежава съответните рецептори. Тя обаче получава прилив на допамин към мозъка, когато се сношава — хормоналният еквивалент на „Боже, супер е.“ Просто й липсват другите два хормона — онези, които свързват този екстаз с конкретен индивид. Например, ако модифицирате генетично мишка, като отстраните гените, които засягат окситоцина или вазопресина, тя няма да успее да разпознае мишка, с която вече се е срещала.

Аз съм прерийна полевка, прикована в тялото на планинска. Ако си мисля, че съм се влюбил, това е, защото съм го обмислил аналитично. (Палпиране на сърцето? Да. Липса на стрес в нейната компания? Да.) И това ми се струва най-вероятно обяснение за онова, което изпитвам, макар че не мога да ви кажа разликата между чувствата към романтичен интерес и чувствата към близък приятел. Или в моя случай, към единствения ми приятел.

Поради което, когато Джес ми каза, че е влюбена, аз й отвърнах със същото.

Очите й се разшириха, както и усмивката й.

— О, боже, Джейкъб! — възкликна тя. — Трябва да си организираме двойна среща.

Това беше моментът, в който осъзнах, че не говорим за едно и също.

— Знам, че предпочиташ да сме сами по време на уроците, но за теб е полезно да се срещаш с хора, а Марк наистина иска да се запознае с теб. Работи на непълен работен ден като ски инструктор в „Стоу“ и си помисли, че може да ти даде безплатен урок.

— Не мисля, че ще съм добър скиор.

Една от характеристиките на Аспергер е, че едва можем да вървим и да дъвчем дъвка едновременно. Постоянно се спъвам в собствените си крака или залитам на завоите; лесно мога да си представя как падам от открития лифт или се търкалям като снежна топка надолу по планината.

— И аз ще съм там и ще ти помагам — обеща Джес.

 

 

И така следващата неделя ме закара до „Стоу“ и ми осигури ски, ботуши и шапка под наем. Запрепъвахме се навън и зачакахме до табелата пред ски училището, докато по хълма не се стрелна едно черно петно, което ни заля с цунами от снежинки.

— Здрасти, скъпа — каза Марк и си свали шлема, за да може да сграбчи Джес и да я целуне.

От пръв поглед разбрах, че Марк Магуайър е всичко, което аз не съм:

1. С добра координация

2. Привлекателен (искам да кажа, ако си момиче)

3. Популярен

4. Мускулест

5. Самоуверен

Освен това разбрах, че аз съм нещо, което Марк Магуайър не е:

1. Умен

— Марк, това е приятелят ми Джейкъб.

Той се наведе към лицето ми и изкрещя:

— Здрасти, пич, готино е да се запознаем.

— Не съм глух! — изкрещях в отговор.

Той се ухили на Джес. Имаше идеални бели зъби.

— Права си. Наистина е забавен.

Какво му беше казала Джес, че съм смешен ли? Какво е имала предвид — че я разсмивам, защото разказвам хубави смешки, или защото самият аз съм смешен?

В този миг намразих дълбоко Марк Магуайър, защото ме накара да се съмнявам в Джес, а до този момент знаех с абсолютна сигурност, че сме приятели.

— И така, какво ще кажеш да пробваме с малкия склон? — попита Марк и протегна един прът, за да ме повлече към въжето за теглене. — Ето тук — продължи той и ми показа как да сграбча подвижното въже.

Помислих си, че съм успял, но после лявата ми ръка започна да пречи на дясната, завъртях се назад и се стоварих върху детето зад мен. Наложи се човекът, който отговаряше за въжето, да го спре, а Марк ме изправи на крака.

— Добре ли си, Джейкъб? — попита Джес, но Марк отхвърли тревогата й с махване на ръка.

— Страхотно се справя — каза той. — Отпусни се, Джейк. Постоянно уча бавноразвиващи се.

— Джейкъб е аутист — поправи го Джес, а аз се завъртях толкова бързо, че забравих за ските и отново паднах на купчина в снега.

— Не съм бавноразвиващ се! — изкрещях, но това изявление губи част от въздействието си, когато дори не можеш да разплетеш собствените си крака.

Ще кажа едно за Марк Магуайър: той ме научи как да разоравам снега достатъчно ефективно, за да се озова в подножието на малкия склон два пъти съвсем сам. А после попита Джес дали иска да се спусне по големия склон, докато се упражнявам. Оставиха ме в компанията на седемгодишни хлапета в розови скиорски костюми.

 

 

ПРОУЧВАНЕ 2: В лабораторните изследвания учените са разбрали, че когато става въпрос за любов, в нея участва съвсем малка част от мозъка. Например приятелството задейства рецептори по цялата мозъчна кора, но с любовта не е така — тя задейства части от мозъка, които обикновено са свързани с емоционални отговори като страх и гняв. Мозъкът на влюбения човек показва активност в областта на амигдалата, която е свързана с инстинкта, и в областта на мозъчното ядро нуклеус акумбенс, което е свързано с положителни стимули, обикновено активни при наркоманите. Или да обобщя: мозъкът на влюбен човек не прилича на мозъка на някого, обзет от дълбоко чувство. Прилича на мозъка на човек, който е смъркал кокаин.

През онзи ден в „Стоу“ направих две спускания с помощта на дете, което се учеше да кара сноуборд, а после се спрях до главния ски лифт. Облегнах се на една стойка, където хората можеха да оставят ските си, докато пият горещ шоколад и ядат пилешки хапки в хижата, и зачаках Джес да се върне при мен.

 

 

Марк Магуайър носи костюм. Под очите му тъмнеят сини кръгове и почти ми дожалява за него, защото навярно Джес му липсва и на него, но после си спомням как я нараняваше.

— Бихте ли съобщили името си за протокола? — пита прокурорът.

— Марк Магуайър.

— Къде живеете, господин Магуайър?

— Грийн Стрийт четирийсет и четири, Бърлингтън.

— На колко години сте?

— На двайсет и пет — отговаря той.

— И с какво си изкарвате хляба?

— Специализант съм във Върмонтския университет и съм ски инструктор на непълен работен ден в „Стоу“.

— Откъде познавахте Джес Огилви, господин Магуайър?

— От пет месеца ми беше гадже.

— Къде бяхте в неделя, десети януари две хиляди и десета година? — пита Хелън Шарп.

— В „Пицата на мама“ в Таунсенд. Джес имаше урок с Джейкъб Хънт и от време на време ми беше приятно да присъствам.

Не е вярно. Просто не му беше приятно, че тя прекарва време с мен и не иска да се откаже от мен заради него.

— Значи познавате Джейкъб?

— Да.

— Виждате ли го днес в съдебната зала?

Поглеждам надолу към масата, за да не усещам стрелите в очите на Марк.

— Седи ей там.

— Моля да се отрази в протокола, че свидетелят е идентифицирал обвиняемия — казва прокурорът. — Колко пъти сте се срещали с Джейкъб преди десети януари?

— Не знам. Може би пет или шест.

Прокурорът се приближава към свидетелската ложа.

— Двамата разбирахте ли се?

Усещам, че Марк отново ме гледа.

— Честно казано, не му обръщах особено внимание — отговаря той.

 

 

Намираме се в спалнята на Джес в общежитието и гледаме филм за убийството на Джон Бенет Рамзи. Разбира се, в него участва доктор Хенри Лий. Казвам на Джес кое е вярно и кое е променил Холивуд. Тя постоянно проверява гласовата си поща за съобщения, но такива няма. Толкова съм въодушевен от филма, че минава известно време, преди да забележа, че плаче.

— Плачеш — изричам очевидното, но не разбирам защо. Тя не познава Джон Бенет, а хората, които плачат при смъртта на някого, обикновено го познават добре.

— Днес просто не съм много щастлива — отговаря Джес и става, при което издава звук като изритано куче.

Трябва да се качи на стол, за да стигне до високия рафт, където държи допълнителната тоалетна хартия, торбички и кърпички. Взема кутията с кърпички и пуловерът й се вдига от едната страна. Тогава ги забелязвам — червени, пурпурни и жълти, приличат на татуировки. Само че съм гледал достатъчно епизоди от „Ловци на престъпници“, за да позная синини, когато ги видя.

— Какво е станало? — питам я и тя отвръща, че е паднала.

Гледал съм достатъчно епизоди от „Ловци на престъпници“, за да знам, че момичетата винаги казват така, когато не искат да разбереш, че някой ги смазва от бой.

 

 

— Поръчахме си пица — казва Марк. — От онази, която Джейкъб може да яде, без бяло брашно. Докато чакахме да я донесат, той покани Джес на среща. Имам предвид, на среща. Беше страшно смешно, но когато започнах да му се смея, тя ми се разсърди. Не бях длъжен да седя и да търпя, затова си тръгнах.

Оказва се, че погледът на майка ми е още по-ужасен от погледа на Марк.

— След това говорихте ли с Джес? — пита Хелън.

— Да, в понеделник. Тя ми се обади и ме помоли вечерта да отида при нея, затова отидох.

— Тя в какво разположение на духа беше?

— Мислеше, че съм й сърдит…

— Възражение — прекъсва го Оливър. — Това е само предположение.

Съдията кимва.

— Приема се.

Марк изглежда объркан.

— Какво беше емоционалното й състояние? — пита Хелън.

— Беше разстроена.

— Продължихте ли да спорите?

— Не — отвръща Марк. — Целунахме се и се сдобрихме, ако ме разбирате.

— Значи сте останали да пренощувате?

— Да.

— Какво се случи във вторник сутринта?

— Закусвахме и отново се скарахме.

— За какво? — пита Хелън Шарп.

— Дори не помня. Но много се ядосах и… май я бутнах.

— Искате да кажете, че кавгата ви е станала физическа?

Марк свежда поглед към ръцете си.

— Не беше нарочно. Но си крещяхме, аз я сграбчих и я бутнах към стената. Веднага спрях и й се извиних. Тя ми каза да си вървя и аз го направих. Стиснах я само за минута.

Главата ми рязко се вдига нагоре. Грабвам химикалката пред мен и започвам да пиша толкова силно на снопчето с листчета, че пробивам хартията. „ЛЪЖЕ“ — написвам и бутвам листчетата към Оливър.

Той поглежда към мен и пише: „?“

„СИНИНИ ПО ВРАТА Й.“

Оливър откъсва листчето и го пъхва в джоба си. Междувременно Марк покрива очите си с ръце и гласът му се пречупва:

— През целия ден не спрях да й звъня. Исках отново да й се извиня, но тя не вдигаше. Предположих, че нарочно не ми обръща внимание, и си го заслужавах, но в сряда сутринта започнах да се тревожа. Отидох у тях с идеята да я заваря, преди да е излязла на лекции, но нея я нямаше.

— Забелязахте ли нещо необичайно?

— Вратата беше отворена. Влязох. Палтото й висеше на закачалката, а чантата й беше на масата, но когато я извиках, тя не отговори. Търсих я навсякъде, но я нямаше. Из цялата спалня имаше дрехи, а леглото не беше оправено.

— Какво си помислихте?

— Отначало реших, че може да е предприела някакво пътуване. Но щеше да ми каже, а освен това същия ден имаше тест. Набрах номера й, но никой не вдигна. Обадих се на родителите и приятелите й — никой не я беше виждал, пък и не беше казала на никого, че заминава. Точно тогава отидох в полицията.

— Какво се случи?

— Детектив Матсън ми обясни, че не мога да подам сигнал за изчезване, преди да са минали трийсет и шест часа, но се съгласи да ме придружи до къщата на Джес. Честно казано, останах с впечатлението, че не ме взема на сериозно — уточнява Марк и поглежда към съдебните заседатели. — Не отидох на занятия. Останах в къщата, в случай че се върне. Тя обаче не се върна. Седях в дневната, когато осъзнах, че някой е пренаредил всички компактдискове, и го съобщих на полицията.

— Когато полицията започна официално разследване — пита Хелън Шарп, — доброволно ли им дадохте проби за изследване?

— Дадох им ботушите си — отговаря Марк.

Прокурорът се обръща и поглежда към съдебните заседатели.

— Господин Магуайър, откъде разбрахте какво се е случило с Джес?

Челюстта му се стяга.

— Две ченгета дойдоха в апартамента ми и ме арестуваха. По време на разпита детектив Матсън ми каза, че Джес е… че Джес е мъртва.

— Скоро след това освободиха ли ви?

— Да. Когато арестуваха Джейкъб Хънт.

— Господин Магуайър, имате ли нещо общо със смъртта на Джес Огилви?

— Категорично не.

— Знаете ли как се е стигнало до счупването на носа й?

— Не — отвръща напрегнато Марк.

— Знаете ли как са й избили зъба?

— Не.

— Знаете ли откъде са ожулванията по гърба й?

— Не.

— Някога удряли ли сте я в лицето?

— Не.

Гласът на Марк звучи така, сякаш е увит във вълна. Досега гледаше надолу към пода, но когато вдига глава, всички виждат, че очите му са влажни и преглъща с усилие.

— Когато се разделих с нея — казва той, — приличаше на ангел.

Хелън Шарп приключва. Оливър става и закопчава копчетата на сакото си. Защо всички адвокати го правят? Актьорите, които играят адвокати в „Ловци на престъпници“, също го правят. Може би, за да изглеждат професионалисти. Или просто за да дадат на ръцете си някакво занимание.

— Господин Магуайър, току-що заявихте, че са ви арестували за убийството на Джес Огилви.

— Да, но бяха хванали грешния човек.

— И все пак… не е ли вярно, че поне за известно време полицията е вярвала, че сте замесен?

— Предполагам, да.

— Освен това заявихте, че по време на скандала сте сграбчили Джес Огилви?

— Да.

— Къде?

— За ръцете — докосва той мускулите на бицепса си. — Тук.

— Но освен това сте я и душили, нали така?

Лицето му става яркочервено.

— Не.

— Господин Магуайър, нали сте наясно, че аутопсията е показала синини около врата на Джес Огилви, както и в горната част на ръцете й?

— Възражение — обажда се прокурорът. — Показания от втора ръка.

— Приема се.

— Нали осъзнавате, че в момента давате показания под клетва?

— Да…

— Тогава позволете да ви попитам отново дали сте душили Джес Огилви.

— Не съм я душил! — възразява Марк. — Аз само… сложих ръце на врата й. За секунда!

— Докато сте се карали?

— Да — отговаря Марк.

Оливър вдига вежди.

— Нямам повече въпроси — казва и сяда обратно до мен.

Навеждам глава и се усмихвам.