Джоди Пико
Домашни правила (56)

Ема

Сякаш след посещението на Оливър Бонд отново имам нужда от напомняне, че животът ми не е и никога няма да бъде такъв, какъвто беше, ми се обажда редакторът ми.

— Надявах се, че ще успееш да минеш този следобед — казва Таня. — Трябва да обсъдим нещо.

— Не мога.

— Утре сутрин?

— Таня — отговарям, — Джейкъб е под домашен арест. Не мога да напускам къщата.

— Ами всъщност това е поводът да поискам да се видим… Смятаме, че точно сега може да е най-добре за всички, ако си вземеш отпуск от колонката.

— Най-добре за всички ли? — повтарям. — Как точно ще е най-добре за мен да си загубя работата?

— Само временно, Ема. Само докато това… отмине. Сигурно разбираш — продължава Таня. — Не можем да публикуваме съвети от…

— От автор, чийто син е обвинен в убийство? — довършвам вместо нея. — Нали пиша анонимно! Никой не знае коя съм, а още по-малко за Джейкъб.

— Докога ще е така? Ние сме в новинарския бизнес. Все някой ще изрови истината и тогава ще изглеждаме като идиоти.

— Ама разбира се — отвръщам яростно. — Не искаме да изглеждате като идиоти, нали така?

— Не те отрязваме. Боб е съгласен да те задържи на половин заплата плюс хонорар, ако продължиш да редактираш неделните рубрики.

— Това ли е мястото, където се очаква да падна на колене от благодарност?

За миг тя не отвръща нищо.

— Наистина, Ема — казва най-накрая, — ти си последната, която го заслужава. Вече си носиш кръста.

— Джейкъб — отсичам — не е кръст. Той е мой син.

Ръката ми, стиснала телефона, трепери.

— Сама си редактирай шибаните неделни рубрики — казвам и затварям.

От устните ми се изтръгва слаб вик, когато осъзнавам какво съм направила току-що. Аз съм самотна майка; дори и сега едва изкарвам някакви пари; точно в момента не мога да работя извън дома. Как ще живея без работа? Мога да се обадя на стария си шеф от компанията за учебници и да помоля да ме наемат на свободна практика, но откакто работих там, минаха двайсет години. Мога да изкарам на малкото ни спестявания, докато всичко това свърши.

„А кога ще стане това?“ Признавам, че приемах правосъдната ни система за даденост. Смятах, че невинните ще надделеят, а виновните ще си получат заслуженото. Но се оказва, че не е толкова просто, като да кажеш, че не си виновен, ако не си виновен. Както изтъкна Оливър Бонд, трябва да убедим съдебните заседатели. А общуването с непознати е най-слабата част на Джейкъб.

Все още чакам да се събудя. Някой да ме изненада със скрита камера и да ми каже, че всичко това е шега, че разбира се, Джейкъб е свободен, че разбира се, е станала грешка. Но никой не ме изненадва и когато всяка сутрин се събуждам, нищо не се е променило.

Най-лошото, което може да стане, е Джейкъб отново да влезе в затвора, защото там не го разбират. От друга страна, ако го хоспитализират, ще е при лекари. Оливър каза, че ще го държат в лечебно заведение със засилени мерки за сигурност, докато съдията се увери, че повече няма да нарани никого. Това означава, че има шанс, колкото и да е малък, един ден да излезе.

Завличам се с тежка стъпка нагоре по стълбите. Краката ми сякаш са от олово. На вратата на Джейкъб почуквам. Той лежи на леглото си, оставил на гърдите си „Цветя за Алджърнън“.

— Свърших — казва.

Като част от новата ни програма за домашно обучение трябва да внимавам да не изостава от училищната програма, а тази книга беше първата му задача за часа по английски.

— И?

— Беше глупава.

— Винаги ми се е струвала тъжна.

— Беше глупава — настоява Джейкъб, — защото изобщо не биваше да се подлага на експеримента.

Сядам до него. В романа Чарли Гордън, бавноразвиващ се, се подлага на хирургическа интервенция, която утроява коефициента му на интелигентност, но накрая експериментът се проваля и го оставя отново с интелигентност под нормалната.

— Защо? Поне е видял какво пропуска.

— Но ако не го бяха подложили на тази процедура, никога нямаше да разбере, че го пропуска.

Когато Джейкъб казва такива неща — истини толкова болезнени, че повечето хора не искат да ги признаят дори наум, а камо ли да ги изрекат на глас, — умът му ми изглежда по-бистър от ума на всеки друг, когото познавам. Не вярвам, че синът ми е невменяем. И не вярвам, че Аспергер е увреждане. Ако нямаше Аспергер, Джейкъб нямаше да е момчето, което обичам толкова силно: момчето, което гледа „Казабланка“ с мен и може да изрецитира целия диалог на Боги; момчето, което запомня наизуст списъка с покупките, когато неволно го забравя на плота; момчето, което никога не ми обръща гръб, когато го помоля да извади портмонето от чантата ми или да изтича на горния етаж за хартия за принтера. Дали бих предпочела да имам дете, което не се бори толкова, което върви напред с по-малко съпротива? Не, защото това дете не би било Джейкъб. Кризите може и да са първото, за което се сещам, когато стане дума за него, но моментите помежду им не бих заменила за нищо на света.

Въпреки това разбирам защо Чарли Гордън се е подложил на процедурата. И знам защо ще проведа с Джейкъб разговор, при чиято мисъл сърцето ми се превръща в пепел. Защото при всяка възможност хората се вкопчват в надеждата.

— Трябва да поговорим за това, което каза Оливър — започвам.

Джейкъб рязко сяда.

— Не съм луд. И няма да му позволя да каже, че съм.

— Само ме изслушай…

— Това не е истината — настоява Джейкъб. — А човек винаги трябва да казва истината. Домашни правила.

— Прав си. Но понякога няма нищо лошо да кажеш някоя малка лъжа, ако това в крайна сметка ще те отведе до истината.

Той примигва.

— Да кажем, че съм луд, не е малка лъжа.

Поглеждам към него.

— Знам, че не си убил Джес. Вярвам ти. Но трябва да убедиш дванайсет съдебни заседатели да ти повярват. Как ще го направиш?

— Ще им кажа истината.

— Добре. Да се престорим, че сме в съда. Кажи ми каквото ще кажеш на тях.

Очите му се стрелват към лицето ми, а после се втренчват в прозореца зад мен.

— Първото правило на клуба по борба е да не говориш за клуба по борба.

— Точно това имам предвид. В съдебната зала не можеш да използваш реплики от филми, за да обясниш какво се е случило… Но можеш да използваш адвокат.

Стискам ръцете му.

— Искам да ми обещаеш, че ще оставиш Оливър да каже всичко, което трябва, за да ти помогне да спечелиш това дело.

Той навежда брадичка.

— Едно мартини, моля — измърморва. — Разклатено, а не разбъркано.

— Ще приема това за „да“ — казвам.